Председателят предаде искането на Тан и той отвърна:
— Главата на семейството носи западно име, Сам. С тях има и един старец, бащата на Чан. И две момчета. О, жена му Меймей. И едно бебе. Не е тяхно. Било е на кораба и майка му се е удавила.
— Откъде ги познава? — попита Призрака. Председателят обясни:
— Брат е на един приятел на Чан в Китай. Призрака се замисли.
— Кажи му, че ще платя сто хиляди в зелено.
Председателят попита Тан дали това го устройва. Информаторът прие. С някои хора човек не може да се пазари.
Със сериозно изражение — въпреки удоволствието да чуе сумата, председателят добави деликатно:
— Той се съгласи да ни плати известен хонорар. Може би, господине, ако не ви затруднява…
— Добре, ще платя вашия дял директно на вас. Ако информацията е точна. Каква е сумата?
— Трийсет процента.
— Глупаци — изсумтя Призрака. — Ограбили са ви. На ваше място щях да взема шейсет и пет.
Председателят се изчерви и започна да се оправдава, но Призрака го прекъсна:
— Изпратете ми го утре сутринта. Знаеш къде. И затвори.
Председателят каза на Тан за срещата и му стисна ръката.
Според конфуцианството в реда на задълженията към останалите приятелството стои на най-ниското ниво — след отношенията владетел — поданик, баща — син, съпруг — съпруга, голям брат — малък брат. Въпреки това, замисли се председателят, в този вид предателство имаше нещо отвратително.
Както и да е. Тан щеше да бъде съден за действията си едва когато отиде в ада. Колкото до председателя и двамата му сътрудници — е, трийсет хиляди долара не са никак зле за един час работа.
Задъхан и разтреперан, Сам Чан излезе от офиса на Работническата асоциация на Източен Бродуей. Трябваше да измине три преки, преди да намери бар — баровете бяха рядко явление в Китайския квартал. Седна на един разкривен стол и поръча бира „Циндао“. Изпи я бързо и взе втора.
Все още беше изненадан — не, удивен, че тримата мъже от тонга повярваха, че е Джоузеф Тан, и му казаха къде да се срещне с Призрака на сутринта.
Той се изсмя сам на себе си. Каква щура идея — да се пазари с тримата мъже за цената на собственото си семейство.
Преди няколко часа, докато седеше в тъмния бруклински апартамент, Чан си бе помислил: „Такъв живот, значи, ни очаква. Мрак и страх…“
Баща му присви очи:
— Какво мислиш да правиш?
— Призрака ни търси.
— Да.
— Няма да очаква, че аз мога да потърся него.
Чан Дзечи задържа поглед върху сина си, след това взе дъсчицата с името на рода им от импровизирания олтар. Чан… стрелец.
— И какво ще правиш, ако го откриеш?
— Ще го убия.
— Защо не отидеш в полицията? Чан се изсмя мрачно:
— Нима имаш повече доверие в тукашната полиция, отколкото в китайската?
— Не — отвърна баща му.
— Ще го убия — повтори Чан.
Никога в живота си не се беше опълчвал срещу баща си и се почуди дали старецът няма да му забрани да направи онова, което е намислил.
За негова изненада обаче баща му попита само:
— Способен ли си на такова нещо?
— За семейството си — да. Стана и облече шлифера си.
— Ще отида в Китайския квартал и ще го потърся.
— А знаеш ли как можеш да намериш един човек?
— Как, татко?
— Чрез слабостите му.
— Каква е слабостта на Призрака?
— Не може да приеме поражение — отвърна Чан Дзечи. — Трябва да ни убие, иначе хармонията на живота му ще се наруши.
И така Сам Чан направи точно както бе предложил баща му — предостави на Призрака възможност да намери плячката си. Примамката подейства.
Притиснал бирената бутилка до лицето си, сега Чан размишляваше, че може и да загине. Щеше да застреля Призрака веднага — още щом отвори вратата. Трафикантът обаче имаше помощници и телохранители, които щяха да го убият.
И докато му минаваха тези мисли, той се сети за Уилям, за първородния си син, младежа, който рано или късно щеше да стане глава на семейство Чан.
Представи си нахалното държание на сина си, видя презрението в очите му…
„О, Уилям — помисли си. — Да, аз не ти обръщах внимание. Да можеше само да разбереш, че съм постъпвал така единствено за да осигуря по-добър живот на теб и децата ти! И когато в Китай стана твърде опасно, напуснах обичаната си родина, за да те доведа тук и да ти дам това, което не можех да ти осигуря там.
Любовта, синко, не се изразява с подаръци, лакомства или осигуряване на собствени стаи. Любовта е саможертва, самодисциплина, личен опит и пак саможертва — дори да струва собствения ти живот.“
Той плати бирата и излезе.
Въпреки късния час все още имаше отворени магазини, примамващи най-безсънните туристи. Чан влезе в едно магазинче за сувенири и купи малък олтар, месингова пластина, електрически свещи с червени крушки, малко тамян. Отдели известно време в избиране на най-подходящата статуетка на Буда. Взе усмихната, защото — макар да се канеше да убие човек на следващата сутрин и да загуби собствения си живот — след гибелта му веселият Буда щеше да донесе утешение и късмет на семейството му.
— Обещай ми, Ейми…
Амелия Сакс караше с необичайно малко превишение на скоростта, спомените я завладяха.
— Обещай ми, скъпа — звучеше в ушите й гласът на баща й, съсипан от хищните ракови клетки, разяждащи тялото му, — да се грижиш за себе си.
— Разбира се, татко.
— Не, не, ти казваш „разбира се“, но изобщо не го мислиш. Казваш си: „Да се съглася със стареца, защото е станал на… да не казвам какво.“
Дори прикован на легло в клиниката на Западен Бруклин на форт Хамилтън Булевард, притиснат от смъртта, баща й не смяташе да й спести нищо.
— Не съм си помислила така.
— Слушай, Ейми, слушай.
— Слушам.
— Чувам какво разказваш за дежурствата си. Тогава Сакс работеше като патрулиращ полицай, като баща си.
Колегите й я наричаха Дъщерята на стражаря.
— Много неща си измислям, татко.
— Да говорим сериозно.
Усмивката й се стопи и тя наистина придоби сериозен вид. Летният бриз проникваше през прозореца и развяваше червената й коса и изтънелите от прекалено много пране чаршафи на баща й.
— Продължавай — подкани го тя.
