— Благодаря. Чувам какво разправяш. Не се грижиш достатъчно за себе си. Трябва обаче да си обърнеш внимание, Ейми.
И двамата знаеха, че този разговор е породен от наближаващата смърт и желанието му да предаде на единственото си дете нещо по-съществено от полицейската значка, никелирания „Колт“ и стария „Додж Чарджър“, нуждаещ се от спешен ремонт на цилиндрите и трансмисията. Ролята му на баща обаче изискваше да каже:
— Развесели стареца.
— Да си разказваме вицове тогава.
— Помниш ли, когато летя за пръв път със самолет?
— Отивахме у баба Сакс във Флорида. При басейна беше нетърпим пек и един хамелеон ме нападна.
— И стюардесата каза: „При нужда първо сложете своята кислородна маска и чак тогава помагайте на околните. Такова е правилото.“
— Така казаха — съгласи се развълнувано тя. Старият полицай, с ръце, постоянно нацапани с машинно масло, продължи:
— Такава трябва да е философията на патрулиращия полицай. Погрижи се първо за себе си, след това за пострадалите. Трябва и ти да я следваш. Каквото и да става, погрижи се първо за себе си. Ако пострадаш, няма да си в състояние да помогнеш на когото и да било.
Докато караше сега под слабия дъждец, гласът на баща й бавно заглъхна и го замени гласът на лекаря отпреди няколко седмици:
„А, госпожице Сакс, ето ви и вас.“
„Здравейте, докторе.“
„Току-що говорих с лекаря на Линкълн Райм.“
„Да?“
„Трябва да обсъдим нещо.“
„Звучи, сякаш новините са лоши, докторе.“
„Защо не седнем ето там?“
„И тук е добре. Казвайте.“
Целият й свят бе объркан, всичките й планове за бъдещето се бяха променили коренно.
Какво можеше да направи?
Е, помисли си, първо трябваше да спре…
Амелия Сакс остана дълго време в колата. Това е лудост, помисли си. Сетне импулсивно слезе от колата и с наведена глава и бърза крачка се запъти към близката сграда. Качи се по стълбите. Почука.
Вратата се отвори и тя се усмихна. Джон Сун й отвърна с усмивка. Изведнъж тя почувства как огромен товар пада от плещите й.
„Каквото и да става, погрижи се първо за себе си. Ако пострадаш, няма да си в състояние да помогнеш на когото и да било.“
28.
Полунощ.
Въпреки изтощителния ден, през който се беше озовал от потъващия кораб в Западен Сентрал Парк — на половин земно кълбо от дома си, Сони Ли не изглеждаше уморен.
Той влезе в спалнята на Линкълн Райм с найлонов плик в ръка.
— Кога бил в Китайски квартал с Хонсе, Лоабан, купил някои неща. Има подарък за теб.
— Подарък ли? — попита Райм от трона си, новото легло „Хил-Ром флексикеър“, което, както му бяха казали, било изключително удобно.
Ли извади някакъв предмет от плика и започна да го разопакова.
— Я види какво взел.
В ръцете на китаеца имаше малка нефритена фигурка на мъж с лък, стрела и страшен поглед. Ли се огледа:
— Къде север?
— Натам — извърна очи Райм.
Ли постави фигурката върху една масичка до стената. След това се върна при плика и извади няколко ароматни пръчици.
— Не можеш да запалиш това тук.
— Трябва, Лоабан. Няма се отровиш.
Той сложи пръчиците на специална поставка и ги запали. След това намери чаша в банята и я напълни с течност от една светлозелена бутилка, която също извади от плика.
— Какво правиш, храм ли?
— Олтар, Лоабан. Не храм.
Ли изглеждаше развеселен от неспособността на Райм да направи тази малка разлика.
— Кой е този? Буда? Конфуций?
— Този с лък и стрела? Лоабан, ти знае толкова много за толкова малко и толкова малко за толкова много.
Райм се засмя, замисли се, че бившата му жена също бе повтаряла подобно нещо, макар и доста по- високо и не толкова ясно.
— Това Гуанди — продължи Ли, — бог на война. Ние му поднася дарове. Обича сладко вино и точно това аз купил.
Райм се почуди как ли ще реагират Селито и Делрей, да не говорим за Сакс, когато видят, че стаята му е превърната в светилище на бога на войната.
Ли се поклони пред фигурката и прошепна няколко думи на китайски. Извади бяло шишенце от плика и седна на един стол до леглото на Райм. Наля си в чашата от банята, след това взе една от чашите на Райм. Вдигна капачето, напълни я до половината, отново я захлупи и й пъхна сламката.
— А това? — попита Райм.
— Това хубаво, Лоабан. Чу йе чин чю. Сега ние принася дарове на себе си. Хубаво. Като уиски.
Не, не беше като уиски, определено нямаше нищо общо с финото осемнайсетгодишно шотландско уиски. И макар да имаше доста лош вкус, действаше ободряващо.
Ли кимна към импровизирания олтар:
— Аз намерил Гуанди в един магазин на Китайски квартал. Той много популярен бог. Хиляди олтари в цял Китай посветени на него. Аз обаче не купува него заради война. Той и бог на детективи.
— Това вече си го измисли.
— Шега ли? Не, това вярно. В Китай във всяко полицейско управление има олтар на Гуанди. Ако разследване не върви, детективи му принася дарове, също като нас сега. — Ли отпи още една глътка от алкохола, подсмъркна. — Силно нещо това, байдзю.
— Кое?
Ли кимна към бутилката чу йе чин чю.
— Какво го помоли? — попита Райм.
— „Гуанди, моля, позволи на нас намери Чан и хване шибан Призрак.“
— Добра молитва, Сони.
Райм отпи от течността. С всяка глътка му се струваше все по-добро — а може би вече забравяше колко отвратително е било отначало.
Ли огледа огромното легло.
— Ние има богове за всичко, стотици богове. Аз намеря бог на здраве. После му поднесе дарове заради теб.
Райм реши да ограничи броя на олтарите си до един, но въпреки това благодари на Сони Ли. Китайският полицай продължи:
— Тази операция, за коя ти говори. Ти подобри от нея?
— Възможно е. Малко. Няма да мога да ходя, но ще съм в състояние да правя повече движения.
