е?
— Страшно ни изплаши — каза Райм.
— Питай какво съм чувствал аз, когато настанявах задника си върху няколко пръчки от творението на „благородния“ господин Нобел. — Делрей се огледа. — Къде е Дан?
— Дан ли?
— Заместникът ми. Дан Вон. От клона ни в Сан франциско. Искам да му благодаря, че ме отмени.
Райм и Сакс се спогледаха. Криминологът каза:
— Никой не те е замествал. Още чакаме.
— Още чакате ли? — изненада се Делрей. — Снощи говорих лично с Дан. Той е човекът, който ще ви помогне. Занимавал се е с десетки случаи на трафик на хора. И е голям специалист по трафикантите и китайската култура. Щеше да ви се обади и да долети с военен самолет.
— Нито дума не сме чули от него. Делрей изпадна в ярост.
— Ами спецотрядът? — попита с тон, който подсказваше, че знае отговора.
— Същата работа — рече Сакс.
Агентът изръмжа нещо и измъкна мобилния телефон от колана си, сякаш вадеше пистолет. Натисна бутон за бързо набиране и след секунда вече говореше:
— Тук е Делрей… Свържи ме… Не ме интересува. Трябва ми сега… Както казах, но ти може би не чу. Трябва ми.
Веднага! — Въздъхна с отвращение. — Е, да ми се обади. Кажи сега. Какво става с Дан Вон?… Мамка му! Изруга повторно и затвори.
— Дан бил на някаква спешна мисия в Хавай. Наредили му от Вашингтон, така че трябвало да го предпочете пред нашия дребен, несъществен случай. Някой е трябвало да ме предупреди — също и теб, — но са пропуснали.
— А Специалният отряд?
— Не знам. Шефът ще ми се обади. Щом не са вече тук обаче, някой яко е прецакал нещата.
— Казаха ни, че въпросът бил „на дневен ред“ днес — отбеляза Райм.
— Мразя тези увъртания. Аз лично ще се погрижа още щом отида в службата. Никакви извинения.
— Благодаря, Фред. Имаме нужда от помощта ти. Пратили сме половината от Пети район да търси печатницата или фирмата за табели, в която си е уредил работа Сам Чан, но засега няма резултат.
— Това не е добре.
— Как върви разследването за бомбата? — поинтересува се Селито.
— Точно затова съм тук. Нищо и половина… Никакъв напредък. Детективите ми обикалят Брайтън Бийч, но не надушват нищо. Нищичко. Аз пък разпитвам десетки дребни нищожества в района.
— Сигурен ли си, че е дело на руснаци?
— Може ли да сме сигурни за каквото и да било?
Не, разбира се. Райм кимна към хартиения плик в ръцете на агента:
— Какво носиш?
Делрей извади яркожълта пръчка експлозив в найлоново пликче и я хвърли през стаята на Сакс. Тя я хвана с една ръка.
— За Бога, Фред!
— Обикновен динамит. Пък и щом не се взриви с детонатора, със сигурност няма да гръмне от едно подхвърляне. Хей, Амелия, искаш ли да играеш бейзбол в отбора на Бюрото? Много добре ловиш.
Тя огледа динамита. Показа го на Райм, който забеляза някакви числа, отпечатани върху пръчката.
— Какво показаха партидните номера? — попита той Делрей.
— Нищо. Нашите момчета казаха, че е прекалено стар, за да се проследи.
— Пътят на един човек свършва пред вратата на друг — каза Райм и реши, че трябва да сподели тази мъдрост със Сони Ли, когато китайският полицай се върне. — Направиха ли анализ за маркери?
— Не, казаха, че е прекалено стар, за да има химически добавки.
— Вероятно, но въпреки това искам да се анализира. — Райм подвикна на Мел Купър: — Веднага го изпрати в лабораторията. Искам да се изследва по всички правила.
При хроматографията — метода, по който щяха да анализират динамита — пробата трябва да се изгори. Райм обаче нямаше никакво намерение да пали такова взривоопасно вещество в къщата си. В лабораторията на полицейското управление имаше специална апаратура за това.
Мел Купър се обади на един от подчинените си и уреди изследването, след това даде динамита на Делрей и му обясни къде да го остави.
— Ще направим каквото можем, Фред.
Сетне Купър насочи поглед към втория плик, който му подаде агентът. Съдържаше батерия „Дюрасел“, жици и ключ.
— Всичко е достъпно за широко потребление, нищо полезно — обяви техникът. — Детонатор?
Делрей извади трети плик. Купър и Райм огледаха останките от покритото със сажди парче метал.
— Руски, военен — обяви Райм.
Детонаторът представляваше запалка с живачен фулминат и жици, които трябваше да се нагреят при преминаването на електрически ток през тях и да възпламенят иницииращия заряд, който на свой ред да взриви основния.
— От детонатора не беше останало много — всъщност той бе единствената част от устройството, взривила се при сядането на Делрей. Купър постави парчето под микроскопа:
— Не се вижда много. Руски букви А и Р. След това цифри 1 и 3.
— Никой ли няма архив с данни за такива устройства? — попита Райм.
— Не — отвърна Делрей, — а проверихме всичко живо: НЙПУ, БАТО, УБН, Правосъдието.
— Е, ще видим какво ще намерят в лабораторията.
— Задължен съм ти, Линкълн.
— Можеш да ми се отплатиш, като изпратиш някого да работи по „Призрак-убиец“, Фред.
Сони Ли намери адреса на господин Ван, даден му от жената в червено, на четири преки от чайната.
По фасадата не личеше с какво се занимава наемателят на офиса, но на прашния преден прозорец се виждаше олтар с полуизгорели пръчици, осветен с червена крушка. Над вратата имаше надпис с избледнели китайски йероглифи: „Предсказания на бъдещето, разкриване на истината, запазване на късмета“.
Вътре зад едно бюро седеше млада китайка. Тя вдигна поглед към Ли. На бюрото й стояха сметало и лаптоп. Офисът бе мизерен, но по ролекса на ръката на момичето личеше, че баща й е преуспял майстор на фън шуй. Тя попита Ли дали е дошъл за баща й.
— Имах удоволствието да видя апартамент, който смятам, че е подреден от баща ви. Бихте ли ми казали дали е негово дело?
— Чий апартамент?
— На познат на един приятел, който за жалост се върна в Китай. Не знам името му. Мога да ви дам обаче адреса.
— И какъв е той?
— Патрик Хенри Стрийт 805.
— Не, не, баща ми със сигурност не е работил там. Не изпълнява поръчки в южната част на града. Работи само за клиенти от Горен Манхатън.
— Офисът му обаче е тук.
— Защото хората очакват да е тук. Всичките му клиенти са от Ийст и Уестсайд.
— И не живеете в Китайския квартал?
Тя се изсмя:
— Живеем в Гринуич, Кънектикът. Знаете ли го?
— Не — отвърна разочаровано Ли, сетне попита: — Не бихте ли ме насочили кой може да е подредил онзи апартамент? Много добре си беше свършил работата.
