оглеждаше го внимателно и отчаяно чегърташе с нокът ръждата.
Някакъв шум наблизо стресна Хрубек. Един дебел енот притича през бараката и започна да души няколко плика с боклук. Момчето явно чу стърженето на нокти по бетона и спря. Вдигна чука като боздуган, пристъпи към входа на бараката и се взря в мрака.
Сърцето на Хрубек заби лудо и той се запита какво ще прави, ако момчето го открие. „Какво ще му кажа? А, сетих се, ще му кажа, че съм Вилхелм Тел. Ще го застрелям в главата“ — помисли си и се опита да се успокои. Енотът спря предпазливо при шума от стъпките на момчето. Вдигна глава, забеляза Хрубек и настръхна. Показа нокти и в паниката си скочи върху крака на шизофреника. Хрубек се наведе, хвана едрото животно за врата и още преди то да е успяло да го одраска, прекъсна гръбначния му стълб с тихо изпукване.
„Добър опит — помисли си той. — Само че неуспешен.“
Животното потрепери и замря.
Момчето се приближи още и се заслуша. След като не чу нищо, тръгна отново към къщата. Влезе вътре и външната лампа изгасна.
Хрубек започна да гали разсеяно козината на мъртвия енот и това го успокои, сетне внимателно остави животното на земята с изпънати крака и опашка. С пълна със слюнка уста взе една отвертка от работната маса и я заби в тила на зверчето. След това извади инструмента и захвърли безжизнения труп в ъгъла на бараката.
Тъкмо смяташе да си тръгва, когато забеляза над главата си шест ловни капана, закачени на пирони.
„Я виж ти. Още подаръци… Това ще ги забави, няма спор!“
Хрубек пъхна три от капаните в раницата и излезе. Спря на прашната площадка зад магазина и подуши ръцете си. Миришеха на бензин и на мускус от енота. Той доближи ръце до лицето си и вдиша дълбоко тази миризма заедно с миризмата на пушек от въздуха, дълбоко, дълбоко, толкова дълбоко, че дробовете го заболяха. Въздухът сякаш изпълни слабините му и той почти веднага се възбуди. Разсеяно извади пениса си от гащеризона и започна да го глади с изцапаната си с кръв ръка. Затвори очи, изви глава назад, започна да му се вие свят.
Когато достигна кулминацията, от гърлото му се изтръгна нечовешки звук.
Хрубек изтри ръка в тревата, сетне нагласи шапката си. Пъхна се сред храстите и се сви удобно. В момента се нуждаеше само от още едно нещо и чувстваше, че Господ ще му го изпрати съвсем скоро.
Оуен Ачисън свали голяма купчина брезентови чували от една полица в оранжерията. Работата при езерото вървеше добре и те вече бяха заградили част от ливадата с ниска стеничка от чували с пясък. Мускулите го боляха и той се протегна, замисли се за срещата, предвидена за следващия ден, за пътуването си по-късно през седмицата.
Погледна навън и видя Лиз, която пълнеше чувалите с пясък на брега на езерото.
Тръгна безшумно между растения, чиито имена нито знаеше, нито го интересуваха. Една автоматична клапа за поливане се отвори и изпълни част от помещението с мъгла, като закри растенията и каменните барелефи върху колоните.
Той спря в другия край на оранжерията. Порша вдигна кафявите си очи към него.
— Видях те и реших да проверя какво правиш — каза той.
— Оказвах си първа помощ.
Тя вдигна високо полата си, обърна се с гръб към него И показа мястото точно над свивката на коляното, изцапано с кръв.
— Какво е станало?
— Слязох за тиксо. Наведох се и един шибан бодил се заби в задника ми. Една част остана вътре, чувствам го.
— Сериозно ли е?
— А ти как мислиш? Боли, та се не трае. — Тя се обърна към него, изгледа го от глава до пети и се изсмя. — Знаеш ли, приличаш на истински лорд. Много средновековен вид имаш. Нещо като сър Ралф Лорън.
Тонът й беше подигравателен, но тя веднага се усмихна, сякаш да му покаже, че няма намерение да го обиди. Започна да чопли раничката с нокът, лакиран в същия яркочервен цвят като кръвта, и лицето й се изкриви.
На всяка от ръцете си носеше по четири сребърни пръстена, а на едното й ухо висеше засукана спираловидна обеца. На другото имаше четири сребърни халки. Порша беше отклонила предложението на Лиз за по-практично облекло. Все още носеше лъскавата си златисто — сребриста пола и широката си блуза. В оранжерията бе хладно и Оуен много добре виждаше, че тя не носи сутиен под бялата копринена блуза. Той огледа тялото й и си помисли, че докато жена му с момчешката си фигура може да се нарече привлекателна или хубава, сестра й е направо божествено създание.
— Я да погледна — предложи той.
Тя отново се обърна с гръб към него и вдигна полата си. Оуен включи една настолна лампа и я насочи към бледия й крак. След това коленичи, за да огледа раната.
— Водата наистина ли може да я отнесе? — попита тя. — Имам предвид оранжерията.
— Вероятно.
Порша се усмихна:
— Какво би правила Лиз без цветята си? Имате ли застраховка срещу наводнение?
— Не. Къщата е прекалено ниско, никой не иска да я застрахова.
— И без това розовите храсти сигурно нямаше да са включени.
— Зависи от условията на застраховката. Това подлежи на преговори.
— Адвокатът си остава адвокат.
Той вдигна поглед, но отново не можа да определи дали тя му се подиграва, или само се шегува. Порша продължи:
— Верандата, за която спомена Лиз. Струва ми се, че греши за нея, не мисля, че я е отнесла водата. Татко я събори, за да построи оранжерията за мама. — Тя кимна към една снимка на оранжевочервен розов храст. — Лиз гледа на това място като на светилище. Мама обаче никога не го е обичала особено.
— Мислех, че Рут живееше единствено заради цветята.
— Така смята Лиз. Всъщност татко бе този, който настояваше. Според мен с това целеше да й намира, ако мога така да се изразя, занимание, докато него го няма.
— Не мога да си представя майка ти да изневери. Оуен избърса капка кръв и се вгледа в раната.
— Човек никога не знае. Нали знаеш за тихата вода. Както и да е, може би татко е бил обзет от параноя или нещо подобно.
— Не мога да знам. Никога не съм го харесвал особено.
— О-ох, боли! — изстена тя, когато той бръкна в раничката. — Когато бяхме малки, всяка неделя обядвахме на онази стара веранда. Точно в два часа. Татко позвъняваше с едно звънче и всички трябваше да слезем веднага. Печено, картофи, зелен фасул. Докато се хранехме, той говореше за литература, бизнес, космически пътувания. Понякога за политика. Най-много от всичко харесваше астронавтите.
— Този бодил наистина е вътре. Само връхчето, виждам го.
— Боли ужасно. Можеш ли да го извадиш?
— Имам пинцети.
Оуен извади швейцарско ножче. Тя бръкна в джоба си и извади запалка „Бик“:
— Ето.
Оуен я изгледа неразбиращо и Порша се засмя:
— Стерилизирай пинцетите. Когато живее в Ню Йорк, човек се научава да внимава какво пъха в тялото си.
Той взе запалката и обгори пинцетите.
— Швейцарско ножче — отбеляза тя, докато го наблюдаваше. — Има ли си тирбушон? Ножичка? Лупа?
