— Усилва се — отбеляза, без да е необходимо. Другият бе твърде уплашен, за да му каже да млъкне.
— Може да е куче — предположи Лоу.
Само че не беше куче. Воят идваше направо от гърлото на Майкъл Хрубек, който с удивително силен трясък изскочи насред пътеката на шест-седем метра от санитарите и застина като дебела статуя.
Лоу се замисли колко пъти бе къпал, бе глезил и бе говорил с Хрубек и това го накара изведнъж да се почувства водач. Той излезе напред:
— Здравей, Майкъл. Как си?
Отговор беше нечленоразделно мучене.
— Хей, господин Майкъл! — извика Джесъп. — Мой скъпи пациенте! Добре ли си?
Хрубек беше само по шорти, целите в кал. Лицето му изглеждаше изключително зловещо — синьо, със свити устни и безумни очи.
— Не ти ли е студено? — престраши се да попита Лоу.
— Вие сте агенти на Пинкертън, шибаняци.
— Не, аз съм Франк. Познаваш ме, Майкъл. От болницата. Стю също го познаваш. Ние сме същински санитари, от Отделение Е. Познаваме се, човече. Ехо… — Джесъп се засмя. — Какво правиш тук без дрехи?
— А вие какво криете във вашите, шибаняци? — озъби се Хрубек.
Изведнъж Лоу си даде ясна сметка за положението. Мили Боже, те не бяха в болницата! Не бяха заобиколени от колеги. Тук нямаше телефон, нямаше сестри със спринцовки с по двеста милиграма фенобарбитал. Краката му се подкосиха и когато болният изкрещя и побягна нагоре из долината, а Джесъп го последва, Лоу остана неподвижен.
— Франк, стой! — изкрещя.
Той обаче не спря и колегата му неохотно се втурна след него и след синьо-бялото чудовище, което подскачаше нагоре по пътеката. Гласът на Хрубек прокънтя в долината, молеше ги да не го застрелват или измъчват. Лоу настигна Джесъп и двамата продължиха да тичат рамо до рамо.
Санитарите чупеха клоните на храстите с телата си, размахваха палките като мачетета. Джесъп се задъхваше:
— Боже мили, тези камъни! Как ли тича бос по тях? Лоу изведнъж си спомни една неотдавнашна случка — Хрубек с провесени на врата обувки стъпва бос по чакъла, мърморейки, сякаш окуражава краката си да станат по-издръжливи. Това бе станало само преди седмица.
— Франк — прошепна задъхано той, — тук има нещо странно. Дай да…
В този момент двамата полетяха.
Озоваха се без опора в мрака. Дървета и скали се завъртяха пред очите им. Крещейки, двамата се стовариха в дълбокото дере, което Хрубек без усилие бе прескочил. Санитарите се удряха в клони и камъни по пътя си надолу, накрая се стовариха на дъното с жесток трясък. Бедрото и ръката на Лоу сякаш бяха заровени в лед. Двамата замряха неподвижно е сивата кал.
Джесъп усети вкуса на кръв. Колегата му огледа свитите си пръсти, опита се да избърше мръсотията от ръката си, но установи, че това не е кал; кожата му се бе смъкнала.
— Копеле! — изстена — Тежко му на този задник. Мамка му. Кръвта ми изтича — О, мамка му!
Лоу седна и притисна раната, с ужас докосна горещата си, одрана плът. Джесъп остана неподвижен в смрадливата кал и си пое дълбоко въздух. Закашля се. След малко си възвърна способността да прошепне:
— Мисля…
Лоу така и не научи какво му е хрумнало, защото в този момент Хрубек слезе на дъното на дерето. Наведе се небрежно, като избута Лоу, измъкна флаконите със сълзотворен газ от коланите им и ги запрати надалеч. Обърна се рязко към Лоу, който се втренчи в злобното лице на пациента и закрещя.
— Млъъък! — изкрешя на свой ред шизофреникът. — Стига!
Лоу се подчини и използва моментното объркване на Хрубек, за да се отдръпне назад. Джесъп затвори очи и започна да мърмори.
Колегата му вдигна палката.
— Ти си от хората на Пинкертон — изрева Хрубек. — Пинкертон. Аз тежа цял тон, господин същински санитар. Ръката ти изглежда с много розов тен. Добър опит, но не трябваше да ме преследвате — имам да уредя една смърт.
Лоу задържа гумената палка за няколко секунди, след това я пусна в краката си; тя падна с плясък в калта. Той скочи и се втурна из гората, куражът му изведнъж го напусна.
— О, не ме изоставяй, Стю — проплака другият санитар след него. — Не искам да умра сам.
Хрубек изчака Стюард Лоу да се изгуби от поглед, сетне коленичи до Джесъп и натисна главата му в калта. Санитарят вкуси кал и трева, това му напомни за детството и той заплака.
— Глупав шибаняк — изръмжа Хрубек. — И твоите дрехи не ми вършат работа. — Дръпна зашития етикет с надпис „Марсденска щатска психиатрична болница“ върху гащеризона на Джесъп. — Каква полза от теб? — „Лека нощ, дами, лека нощ, дами, ще видя сълзите във вашите очи…“
— Пожали ме, моля те, Майкъл.
— Ти ме откри и сега ще ти спретна една изненада. „Лека нощ, дами, лека нощ, дами, ще видя как смъртта отнася вашите души!“
— Няма да кажа на никого, Майкъл. Моля те, не ме убивай! О, моля те! Имам жена.
— Красива ли е? Чукаш ли я често? Чукаш ли я в неприятни пози? Кажи адреса й.
— Моля те, Майкъл…
— Съжалявам — прошепна Хрубек и се наведе. Писъкът на санитаря бе много силен и много кратък.
За радост на Майкъл Хрубек той подплаши една много красива сова със странен златист цвят в синкавия мрак на долината. Тя излетя от близкия дъб и мина на по-малко от два метра от изненаданото лице на огромния мъж.
— … повтарям, Националната метеорологична служба предупреждава жителите на окръзите Марсден, Купър и Маикан и че се очакват ветрове със скорост, надминаваща сто и двайсет километра в час, смерчове и наводнения в по-ниските райони. Водите на река Марсден вече достигнаха опасни нива и около един-два часа се очаква да се покачат с още поне метър. Ще ви осведомяваме за всяка промяна на положението…
Порша стоеше на верандата до тъмния шкаф от тиково дърво на стереоуредбата.
Пуснаха класическа музика и Оуен изключи радиото. Порша попита какъв е проблемът.
— Бурята. — Той погледна през прозореца. — Марсден е една от реките, които се вливат в езерото.
— Мислехме да укрепим брега — добави Лиз, — но не очаквахме наводнения до пролетта.
Тя излезе от верандата и влезе в големия парник. Погледна небето — беше мрачно, но все още спокойно.
Сестра й забеляза тревожното изражение на лицето й и се обърна към Оуен.
— Оранжерията няма основи — обясни той. — Родителите ви са я издигнали направо от земята. Ако дворът се наводни…
— Тя ще поддаде първа — добави Лиз.
„Да не говорим — замисли се — какво може да причини огромният дъб, надвиснал над тънките стъкла на покрива.“ Тя погледна тухлената стеничка наблизо и разсеяно намести една каменна фигурка на демон с изплезен дълъг език.
— По дяволите! — прошепна.
— Сигурни ли сте, че ще има наводнение? — попита Порша ядосано, защото, както предполагаше Лиз, бягството й от имението „Л’Оберже“ тази нощ изглеждаше все по-трудно.
— Ако нивото се вдигне с един метър, езерото ще залее двора. Случи се през шейсетте, не помниш ли? Отнесе старата веранда, която беше точно тук.
