— Усъвършенстваме се във вътрешното обзавеждане, а?
— Тези завеси са от същия плат. Удивително е, че ги открих. Може би са малко по-жълти. Помниш ли как помагахме на мама да ги ушие? На колко съм била? Четиринайсет. Ти беше на девет.
— Не помня. Може и така да е било.
Лиз погледна сестра си в очите.
— Каква красота — побърза да добави тя и започна бавно да обикаля по кръглия килим. — Невероятно. Когато за последен път влязох в тази стая, тя приличаше на стар килер.
„Защо тогава не ти харесва?“ — запита я мълчаливо Лиз, а на глас изрече:
— Помниш ли Пух?
Кимна към едно плюшено мече. То гледаше разсеяно със стъклените си очи от ъгъла, където след последното чистене преди двайсет и четири часа вече се беше появила паяжина.
Порша докосна носа на мечето, сетне се отдръпна към вратата и скръсти ръце.
— Какво има? — попита Лиз.
— Просто не съм убедена, че мога да остана.
— В какъв смисъл?
— Всъщност не мислех да стане така.
— За тази нощ ли говориш? Порша, наистина… Прекалено късно е.
— През цялата нощ има влакове.
— Мислех, че ще останеш няколко дни.
— Знам, че говорихме за това. Аз… май наистина предпочитам да взема влака веднага. Не трябваше да ти го казвам.
— Значи така. Без да предупредиш, че ще закъснееш, без да се обадиш, че ще те докарат. Просто цъфваш тук, прибираш си парите и се измиташ, така ли?
— Лиз.
— Не можеш да си тръгнеш така. Глупаво е. — Тя се приближи до леглото, посегна към мечето, после се отказа и седна върху дантелената покривка. — Порша, не сме говорили от месеци. Не сме разменили и две думи от миналото лято.
Сестра й допи шампанското си, остави чашата върху раклата и я погледна въпросително.
— Знаеш за какво говоря — каза Лиз.
— Точно сега не е много добре да оставам. С Лий преживяваме лош момент.
— Кога ще дойде добър момент? Порша размаха ръка:
— Съжалявам, че си си дала толкова труд. Може би следващата седмица. След две седмици. Ще дойда по-рано и ще остана цял ден.
Тишината внезапно бе нарушена от гласа на Оуен, който викаше Лиз. Стресната, тя погледна към вратата, сетне в скута си и установи, че е взела мечето. Изправи се и остави играчката върху възглавницата.
— Лиз — извика разтревожено съпругът й, — ела бързо.
— Идвам — отвърна тя, а сетне се обърна към сестра си: — Хайде, после ще говорим.
И преди Порша да успее да възрази, излезе от стаята.
— Мирише ми на неприятности.
— Е, сигурно си прав.
Пред двамата мъже лежеше тясна долина със стръмни склонове, издигащи се трийсет метра над тях. Виждаха се черни скали, преплетени лиани и голи клони, много от тях мъртви и изгнили. Мократа земя блестеше сякаш бе покрита с милион змийски люспи и росата придаваше на униформите им същия тъмносин цвят, който придобиваха, когато работеха в „Кенефите“.
— Гледай тук. Как ще сме сигурни, че това са неговите отпечатъци?
— Защото краката му са като лопати и е бос. По дяволите, кой мислиш, че е оставил тези следи? Млъквай сега.
Луната избледняваше зад облаците и в сгъстяващия се мрак пейзажът пред тях все повече започваше да прилича на декор от филм на ужасите.
— Кажи, ако нямаш нищо против да попитам… да не би да чукаш Псалц?
— Секретарката на Адлър ли? — Стюард Лоу изсумтя. — Да не съм луд? Наистина мисля, че не трябваше да се съгласяваме. Това не е наша работа. Да не сме ченгета?
Двамата мъже бяха яки, високи и късо подстригани. Лоу беше рус, а Франк Джесъп — тъмнокос. И двамата бяха добродушни, но безразлични към болните мъже и жени, за които се грижеха. Работата си е работа и те бяха доволни, че получават сносни заплати в тази професия, която по принцип не носи много пари.
Днешната задача обаче никак не им се нравеше.
— Вината не е наша — промърмори Лоу. — На кого ще му хрумне, че ще постъпи така?
Джесъп се облегна на един бор и вдиша аромата на смола.
— Ами Мона? Нея чукал ли си я?
— Коя?
— Мона Кабрил. Мона Стона. Сестрата. От Отделение Д.
— О! Как пък не. Не. Ами ти?
— Още не — отвърна Джесъп. — Аз лично бих й сипал една доза тиопентал и бих я опънал още щом започне да се замайва.
Лоу изръмжа:
— Да се съсредоточим върху сегашната задача, Франк.
— Ще го чуем. Такава горила не може да направи и една крачка, без да счупи нещо. Миналия вторник беше дошла без сутиен. Старшата сестра я прати вкъщи да си сложи. Успях обаче добре да й огледам циците.
Във влажния въздух се усещаше лек мирис на дим. Лоу притисна клепачите си с длани и се опита да установи колко уплашен е всъщност.
— Мисълта ми беше, че на ченгетата им плащат за такава работа.
— Шшшт — прекъсна го рязко Джесъп.
Лоу подскочи, а когато другият санитар избухна в смях, го удари с всичка сила по ръката:
— Копеле такова.
Посмяха се известно време, по-гръмко, отколкото трябваше, защото и двамата чувстваха убийствено напрежение. Отново тръгнаха нагоре по дерето. Бяха изплашени, но повече от мястото, отколкото от беглеца: и двамата познаваха Майкъл Хрубек. Лоу се беше грижил за него през повечето време на престоя му в Марсденската щатска болница. Хрубек можеше да бъде наистина отвратителен — саркастичен, циничен, заядлив, но не изглеждаше особено агресивен. Въпреки това Лоу добави:
— Викам да се чупим и да пратим ченгетата.
— Ако го върнем, ще си запазим работата.
— Не могат да ни уволнят за това. Откъде можехме да знаем?
— Не могат да ни уволнят ли? — изсумтя колегата му. — Ти бълнуваш, момко. Двамата сме бели мъже под четирийсетте. Могат да ни уволнят и заради начина, по който пикаем.
Лоу реши, че е време да престанат да говорят. Продължиха мълчаливо трийсетина метра през студената, потискаща долина и тогава забелязаха нещо да мърда. Беше неясно движение и можеше да е изхвърлен найлонов плик, веещ се на вятъра. Само че в момента не духаше вятър. Може би беше елен. Елените обаче не си тананикат детски песнички. Санитарите се спогледаха и стиснаха оръжията си — всеки носеше флакон сълзотворен газ и гумена палка. Продължиха нагоре.
— Той не е опасен — изрече Лоу. — Познавам го добре.
— Радвам се — отвърна Джесъп. — Сега си затваряй плювалника.
Воят напомни на Лоу (родом от Юта) за хванат в капан койот, който няма да преживее до края на нощта.
