прозореца и видя в черното стъкло отражението на измъченото си лице, с хлътнали очи и изпити бузи. За хиляден път през последната година се запита дали една брада няма да му придаде по-човешки вид.
— Утре ще вземем мерки — каза той на окаяния Рони.
— Утре ли? Страхотно. Утре може да съм умрял, а също и вие. Не го забравяйте — тросна се пациентът и се озъби на човека, на когото дължеше не само сегашната си психическа стабилност, а вероятно и живота си.
Още преди да реши да следва медицина, Ричард Колер се беше научил да не се обижда от нищо, казано от шизофреник. Ако думите на Рони изобщо го притесняваха, то бе, защото показваха степента на нервния пристъп на пациента.
Това беше една от грешките на Колер. Пациентът, затворен против волята му в Марсденската щатска болница, бе реагирал положително на лечението там. След много опити за намиране на подходящи медикаменти и дозиране Колер беше започнал да му прилага психотерапия. Постигаше чудесен напредък. След това, когато състоянието на една от пациентките в дома за адаптация се беше подобрило достатъчно, за да се премести жената в самостоятелен апартамент, Колер бе докарал Рони тук. Незабавно стресът, свързан със съвместното съжителство, предизвика най-тежките симптоми на болестта и състоянието на пациента се влоши, той стана затворен, разви силна параноя.
— Не ви вярвам — изръмжа Рони. — Много добре виждам какво става тук и то никак не ми харесва. Тази нощ ще има буря с електрически изпразвания. Електрическа буря, електрическа отварачка. Схващате ли? Да, вие ми казвате, че мога да направя това, мога да направя онова. Ама всичко са глупости!
Колер веднага забеляза използването на думата „мога“ от Рони, както и източника на страха му. Прекалено късно беше, за да вземе мерки, но утре щеше да прегледа картона на младежа в Марсден и да подготви доклад за състоянието му. Той се протегна и чу изпукване на става.
— Искащ ли да се върнеш в болницата, Рони? — попита лекарят, макар че вече бе взел решение.
— Точно това искам да ви кажа. Там няма такава шумотевица.
— Да, по-тихо е.
— Мисля, че искам да се върна, докторе. Трябва да се върна — проплака Рони, сякаш се опасяваше, че няма да уважат желанието му. — Има куп причини за това.
— Ами, добре. Във вторник. Лягай сега да спиш.
Рони, все още облечен, се сви в своя ъгъл на леглото.
Колер настоя да си сложи пижамата и да се завие и пациентът се подчини безропотно. Накара Колер да остави лампата да свети, но не му пожела лека нощ, когато лекарят излезе.
Колер мина по целия приземен етаж на сградата, пожела лека нощ на пациентите, които още бяха будни, и побъбри с дежурния санитар, гледащ телевизия в хола.
През отворения прозорец повя лек ветрец и сякаш подмамен от него, Колер излезе. Времето бе необичайно топло за ноември. Напомняше му една есенна вечер през последната година от следването му в „Дюк“. Спомни си как стъпва на асфалта от стълбичката на самолета. Онова пътуване от летище „Лагуардия“ до „Рилей-Дърам“ бе като свято причастие за него; беше прелетял десетки хиляди километри. Онази нощ бе мислил само за връщането си в Ню Йорк след ваканцията за Деня на благодарността. Беше прекарал повечето време в психиатричната болница „Мъри Хил“, а целия петък след това — в кабинета на баща си, който настояваше синът му да специализира вътрешни болести — старецът стигна дотам, че обвърза условията за финансиране на следването му със специалността, която ще избере.
На следващия ден младият Ричард Колер благодари на баща си за гостоприемството, взе вечерния самолет за връщане в колежа и в девет часа в понеделника след възобновяването на учебните занятия отиде в канцеларията и подаде молба за студентски заем, който да му позволи да продължи следването си по психиатрия.
Колер си представи дома си — един апартамент на половин час път от дома за адаптация. Намираше се в крайградски район, където лекарят можеше да си позволи много голяма къща с огромен двор. Той обаче бе предпочел да жертва двора за сметка на удобствата. Нямаше време за косене, за садене на цветя или за боядисване. Имаше нужда от място, където да може да се скрие, малко и лесно за поддържане. Две стаи, две бани и остъклен балкон. Не че не си позволяваше известен лукс — апартаментът разполагаше с една от малкото кедрови вани в щата, с няколко платна от Костаби и Хокни и с кухня, определена като „уникат“. („Но не е ли всяка кухня уникат, създаден по нечий вкус?“ — бе попитала свенливо брокерката на недвижими имоти с угодническа усмивка.) За Колер жилището, от което през деня се виждаха безкрайни поля, осеяни с горички, а през нощта — светлините на Бойлстън, беше остров на разума в този побъркан свят.
Тази вечер обаче той отново влезе в дома за адаптация и се качи по скърцащото стълбище в една тясна стаичка, обзаведена само с походно легло, шкафче и метално огледало, заковано за стената.
Колер свали сакото, разхлаби вратовръзката си и легна на кревата. Погледна през прозореца към бледите звезди, сетне забеляза настъпващия от запад облачен фронт, разделящ небето надве. Беше чул, че се очаква буря. Макар че обичаше дъжда, той се надяваше да няма гръмотевици, защото те ужасяваха много от пациентите му. Щом затвори очи обаче, мигновено забрави тревогите си. Сега единственото, което занимаваше съзнанието му, беше сънят. Той чувстваше настъпването му. Краката го боляха от умора. Очите му се насълзиха. И след по-малко от минута той вече спеше.
3.
Те се подписаха на десетина места и станаха милионери.
На бюрото между двете жени бяха приготвени документите, изписани с изящен шрифт, изпълнени с изрази от рода на „докато“ и „при което“. Клетвени декларации, разписки, данъчни свидетелства, документи за преотстъпване, нотариални актове. Със сериозно изражение и делови вид Оуен преглеждаше всеки документ и казваше, че е попълнен правилно, щом някой поставяше подписа си. Вземаше нотариалния си печат и изписваше името си с писалка „Монблан“, сетне пристъпяше към следващата точка в списъка си. Порша изглеждаше развеселена от държанието му и като че едва се сдържаше да не се пошегува. От друга страна (след шестгодишен брак), Лиз бе свикнала с важниченето на съпруга си и не му обръщаше особено внимание.
— Чувствам се като президента при подписване на някой държавен договор — отбеляза тя.
Тримата се намираха на верандата, седнали около масивното черно махагоново бюро, купено от бащата на Лиз в Барселона през шейсетте. Специално за случая — за разпределянето на имуществото му — Лиз бе изровила отнякъде лакирана апликация, правена от нея преди десетина години. Представляваше украса за приема по повод продажбата на фирмата на баща й и излизането му в пенсия. От лявата страна на постера бе залепена снимка на първата емблема на компанията му, малък, начертан на ръка правоъгълник с надпис: „Л’Оберже и синове ООД“. До нея имаше друга снимка, на огромния рекламен надпис, увенчал фасадата на фирмата при продажбата й: „Л’Оберже Ликър Импортинг“. В полето Лиз прилежно бе изрисувала със зелен и пурпурен флумастер лозови клонки и гроздове. С годините шеллакът бе пожълтял.
Макар че старецът никога не беше обсъждал фирмени въпроси с дъщерите си (нямаше мъжки наследник и „и синове“ беше прибавено само за тежест), Лиз, изпълнителката на завещанието, имаше добра представа за удивителните делови качества на баща си. От честите му отсъствия в детството й знаеше, че е бил отдаден на работата си. До смъртта на майка й и преминаването на наследството към нея и Порша обаче не беше подозирала какво богатство се е натрупало благодарение на този труд: девет милиона плюс тази къща, жилищната сграда на Пето Авеню и една вила близо до Лисабон.
Оуен събираше документите в папки и залепяше на всяка жълт етикет, изписан със стегнатия му почерк.
— Ще ти направя копия, Порша.
— Пази ги внимателно — предупреди я Лиз.
Сестра й стисна устни при този покровителствен тон и Лиз присви очи, потърси начин да й се извини. Преди обаче да намери подходящите думи, Оуен взе бутилка шампанско и я отвори. Наля в три чаши.
— Да пием… — започна Лиз и забеляза, че другите двама я гледат с очакване; изрече първото, което й дойде наум. — За мама и татко.
Чашите им иззвъняха.
— На практика — обясни съпругът й — с това слагаме край на собствеността му. Повечето преводи и
