такси са изплатени. Все още имаме една отворена сметка. Тя е за хонорарите по прехвърлянето — на изпълнителя, адвокатската фирма и счетоводителя. О, и за онази малка подробност. — Обърна се към съпругата си: — Каза ли й?
Тя поклати глава.
— Какво да ми каже? — попита Порша, без да сваля очи от Оуен.
— В петък получихме призовка. Ще ни съдят.
— Какво?
— Оспорват завещанието.
— Не! Кой?
— Има един проблем.
— Какъв проблем? Нещо си сгафил, а? — Тя го погледна подозрително.
— Не аз. Говоря за проблема с колежа му. Това не ти ли говори нещо?
Порша поклати глава и той обясни, че след смъртта си Андрю Л’Оберже оставил цялото си имущество на съпругата си. След смъртта й парите отивали при дъщерите му, като малка сума била отпусната и за неговата алма матер, един малък частен колеж в Масачузетс.
— О, прости ми, Боже! — прошепна иронично Порша и се прекръсти.
Баща им често бе разказвал — с преклонение и надълго и нашироко — за дните си в Кенсингтън Колидж.
— Сумата е хиляда долара.
— Е, и какво? Да им я дадем.
Оуен се засмя:
— О, само че те не искат тези пари. Искат милиона, който първоначално щял да им завещае.
— Милион?
— Около година преди смъртта му — намеси се Лиз — колежът започнал да приема момичета. Това само по себе си е достатъчно скандално. На всичкото отгоре обаче приели резолюция срещу дискриминацията по отношение на пол и сексуална ориентация. Би трябвало да ти е известно, Порша. — Тя се обърна към съпруга си: — Не си ли й изпратил копия от писмата му?
— Моля те, Лиз, имай милост. Тя е вписана в завещанието. Няма начин да не е получила копия.
— Може да съм ги получила, но нали знаете, че щом е с адвокатски печат на плика и без чек вътре, кой ще му обърне внимание?
Лиз понечи да каже нещо, но се въздържа. Оуен продължи:
— Баща ви написал поправка към завещанието, в която намалява благотворителната сума на хиляда долара. В знак на протест.
— Стар негодник.
— Порша!
— В писмото си до канцеларията на колежа, с което уведомява ръководството за промяната, той пише, цитирам по памет, „че нямал нищо против жените и обратните“. Просто бил за запазване на традициите.
— Пак повтарям, че това е отвратително.
— Колежът оспорва тази поправка.
— Какво ще правим?
— По принцип не е зле да отделим една сума, отговаряща на първоначалното дарение, и да изчакаме решението на съда. Не се тревожи. Ще спечелим. Налага се обаче да спазваме официалната процедура.
— Да не се тревожа ли? Това са един милион долара.
— О, те ще загубят — обяви Оуен. — Баща ви е заверил поправката, когато е вземал перкоран доста често и Лиз е прекарвала много време с него. Това са аргументите на ищците. Неспособност за трезва преценка и влияние от страна на една от облагодетелстваните.
— Защо казваш, че няма да спечелят?
Лиз отпи от шампанското си и мрачно заяви:
— Не искам да слушам това отново.
Съпругът й се усмихна.
— Сериозно говоря, Оуен.
Той се обърна към балдъзата си:
— Проведох малко разследване. Оказа се, че адвокатът на колежа сключвал договори от името на колежа с фирма, в която жена му има голямо дялово участие. Това е конфликт на интереси. А между другото — и углавно престъпление. Ще му предложа споразумение.
— Представя го като обичайна юридическа тактика — намеси се Лиз. — За мен си е чисто изнудване.
— Разбира се, че е изнудване — каза Порша. — И какво от това? Мислиш ли обаче, че този адвокат ще убеди ръководството на колежа да оттегли иска си?
— Ще бъде много убедителен, сигурен съм в това. Освен ако не иска да се пресели в Брайдуелския затвор.
— Значи сам се е прецакал — засмя се тя и вдигна чашата си. — Добра работа, господин адвокат.
Оуен чукна чашата си в нейната.
Порша изпи шампанското си и подаде чашата на Оуен да й налее още.
Обърна се към сестра си:
— Не бих предизвиквала това момче, Лиз. Ако се ядоса, може да ти направи това, което причинява на другите.
Оуен се засмя.
— Може би просто се чувствам обидена — каза Лиз. — Дори не съм предполагала, че колежът е включен в завещанието. Представяш ли си, татко дори не ми е споменал за това. Влияние от страна на облагодетелстваната ли? Нека ни съдят, колкото си искат.
— Е, нека адвокатът ни да се занимае с проблема.
С дългата си, стегната с черен ластик коса Порша сякаш с магия се беше пренесла в детството — на шест-седемгодишна възраст, когато за пръв път стана ясно, че двете сестри ще водят съвсем различен начин на живот. Това разминаване между тях сякаш продължаваше и сега. Лиз го чувстваше дори в момента.
Оуен наля още шампанско и отбеляза:
— Нямаше да има проблем, ако баща ви бе запазил парите за себе си и си беше държал устата затворена. Такъв е животът: никое добро дело не остава ненаказано.
— Скъпо ли взимаш, Оуен? — попита кисело Порша.
— Никога. Поне от красиви жени. Това е предварителното условие в договора.
Лиз се изправи между тези двама души, свързани с нея, единия от кръвта, другия по силата на закона, и прегърна Оуен.
— Разбираш ли сега защо винаги си върши толкова добре работата?
— Няма да може да свърши много, ако работи безплатно.
— Не съм казал, че работя безплатно. — Той погледна Порша. — А само — че не взимам много. Качественото обслужване винаги се заплаща.
Лиз се отдалечи към стълбището:
— Порша, ела. Искам да ти покажа нещо.
Сестрите оставиха Оуен с документите и се качиха на горния етаж. Отново замълчаха и Лиз си даде сметка, че разговорът е вървял единствено благодарение на съпруга й.
— Ето. — Тя пристъпи пред Порша, бутна вратата на една малка стая и включи лампата. — Voila.
Сестра й огледа наскоро обзаведената стая и кимна. Лиз бе прекарала тук цял месец, беше направила десетки курсове до Ралф Лорън и Лора Ашли за завеси и тапети, до антикварни магазини за мебели. Бе намерила старо легло с балдахин, почти същото като онова на Порша от времето, когато беше живяла в тази стая.
— Какво ще кажеш?
