Изглежда, че отначало е тръгнал натам, но след това се е насочил в обратната посока.
— На запад ли идва?
— Бих казал, че по-скоро обикаля в кръг. Той не е толкова малоумен, колкото го смятат някои, но все пак се съмнявам, че е способен да стигне чак дотук.
— С какво точно мога да ви помогна, докторе? До двайсет минути имам намерение вече да не съм тук.
— Тревожа се за Майкъл. Искам да го намеря преди полицията. Малко хора умеят да се оправят с пациент като него. Има опасност да нарани себе си или друг човек, ако се опитат да го арестуват като обикновен престъпник.
— Е, какво мога да сторя в случая аз?
— Разбрах, че неотдавна ви е изпратил някакво писмо.
— През септември.
— Свързано ли е с… инцидента през май?
— Не изглежда свързано с нищо. Напълно несвързано е.
Колер вдигна очи и се взря в нея.
— Госпожо Ачисън, трябва да науча всичко за „Индиан Лийп“. Ще ми помогнете ли?
Върху плота до умивалника се виждаха шест големи мокри петна. Лиз взе гъбичка и ги избърса.
— Виждате ли, аз съм лекуващият психиатър на Майкъл. Честно казано обаче, нямам ни най-малка представа какво става в главата му тази нощ. Случилото се през май е много… значимо за живота му.
— Значимо? — повтори тя, сякаш възмутена от този израз.
— Нямам намерение да омаловажавам трагедията.
— Добре, какво точно мога да ви кажа аз?
— Чел съм репортажите в няколко вестника. Имам няколко документа. Болницата в Марсден обаче буквално няма нищо. Не разполагат почти с никаква информация. Нямам дори стенограмите от процеса.
Това й се стори пълна бюрократична глупост и тя сподели мнението си.
— Стенограмите струват по два долара на страница — обясни той. — За тези на Майкъл трябва да дадем шест хиляди. Щатът не може да си го позволи.
— Не изглежда разумно да се харчат пари по такъв начин.
Той кимна.
— Наистина не мисля, че имаме време. — Тя посочи навън. — Със сестра ми сме резервирали стаи. И тази буря…
— Няма да ви бавя много.
Той сключи пръстите на двете си ръце и Лиз си представи как хилавият тийнейджър Ричард Колер кани някое красиво момиче на танц.
— Всъщност предпочитам да не говоря за това.
— Да, разбирам… — Колер замълча, сякаш я изучаваше. — Трябва обаче да ме разберете и вие. Много е важно да го намеря бързо. Ако влезе в нечия къща… Ако се уплаши… Има опасност някой да пострада. Неволно.
Лиз стоеше мълчаливо и съзерцаваше червенокафявите плочки на пода.
— Точно затова толкова бързам да го намеря. За да го върна преди да е станало… нещастие. И трябва да ви кажа, че наистина има вероятност да е тръгнал насам. Много малка, но я има. Ако ми помогнете, може би ще успея да го предотвратя.
След дълго мълчание Лиз попита:
— Сметана, захар?
Колер примигна.
— През последната минута погледнахте три пъти към кафеварката.
Той се засмя:
— Опитвам всичко, за да остана буден.
— Ще ви отделя двайсет минути докторе. Нито секунда повече.
— Много ви благодаря.
Тя пристъпи към шкафа.
— Надявам се да не ви притеснявам. — Той хвърли жаден поглед на кафеварката.
— Може ли един въпрос?
— Казвайте.
— Можете ли да заспите в момента?
— Моля?
— Ако си бяхте у дома, щяхте ли да сте в състояние да заспите?
— У дома ли? Да. Също и в колата си. И във вашия двор. И на пода на кухнята ви. Навсякъде.
Тя поклати глава, сякаш е чула нещо невероятно, и загледа как каната се пълни с течност. Реши и тя да си налее една чаша.
— Аз не мога да заспя преди единайсет часа утре вечер — сподели, — каквото и да се случи тази нощ.
— От безсъние ли страдате?
Тя обясни, че е пробвала какво ли не.
— Топло мляко, горещи вани, студени душове, хипноза, самохипноза, валериан, биотокове, лекарства. Опитвала съм всичко, за което се сетите.
— Аз работя много със сънищата на хората, но никога не съм се сблъсквал със смущения в съня.
Тя наля мляко в кафето си. Колер го предпочете черно.
— Елате тук — предложи тя.
Взеха чашите си и влязоха в оранжерията, в чийто далечен край имаше малка ниша. Когато седнаха в дълбоките кресла от ковано желязо, лекарят огледа помещението и я поздрави за подредеността и чистотата. Това показваше, че психиатърът не разбира нищо и не се интересува от цветя. Той седеше със събрани крака, приведен напред, и така изглеждаше още по-дребен. Отпи голяма глътка кафе и Лиз веднага разбра, че е свикнал да се храни набързо и сам. Сетне той остави чашата и извади от джоба на сакото си златна писалка.
— Значи, нямате никаква представа накъде е тръгнал тази нощ? — попита Лиз.
— Не. Той също може да не съзнава. Това е особеното при Майкъл: човек не може да приема думите му буквално. За да ги разберете, трябва да търсите в тях скрит смисъл. В онази бележка, която ви е изпратил например, има ли някои главни букви?
— Да. Това е едно от най-странните неща в писмото.
— Майкъл има навика да го прави. Той вижда връзки между предметите, които не съществуват за нас. Може ли да го погледна?
Тя намери писмото в кухнята и се върна. Колер се беше изправил и държеше малка керамична рамка със снимка.
— Сигурно е на баща ви.
— Казвали са ми, че приличам на него.
— В известна степен. Да. В очите и брадичката. Бил е, предполагам… професор?
— Нещо повече от обикновен учен.
Снимката беше правена два дни след завръщането на баща й от Херес и на нея Андрю л’Оберже се качваше в някакъв кадилак отново на път за летището. Малката Лиз бе натиснала копчето на фотоапарата, застанала до надутия корем на майка си, в който сестра й все още плуваше в зародишна течност, без да подозира за тъжната раздяла.
— Беше бизнесмен — добави тя, — но всъщност мечтата му бе да преподава. Често говореше за това. Сигурно щеше да стане блестящ учен.
— Вие учен ли сте?
— Учителка по английски. А вие? Както разбирам, медицината ви е генетично заложена.
— О, така е. Баща ми беше лекар. — Колер се засмя. — Разбира се, искаше да се занимавам с история на изкуството. Това беше неговата мечта. След това се съгласи да запиша медицина, но при условие, че специализирам хирургия.
