— Само че това не беше за вас, така ли?
— Не. Исках да стана психиатър. Борих се със зъби и нокти. Той заплаши, че ако избера тази професия, тя ще ме съсипе, ще ме направи просяк, ще ме подлуди и ще ме убие.
— Значи и той е бил психиатър.
— Да.
— Професията уби ли го?
— Не. Пенсионер е във Флорида.
— Няма да коментирам — усмихна се Лиз. — Защо?
— Защо какво?
— Защо психиатрия?
— Исках да работя с шизофреници.
— Струва ми се, че щяхте да печелите повече, ако провеждахте сеанси на богаташи. Защо специализирахте това?
Той отново се усмихна:
— Всъщност майка ми беше болна от шизофрения. Това ли е писмото?
Той взе листа с късите си и деликатни като на жена пръсти и бързо го прочете.
— Погледнете това:
— Не.
— Вижте само главните букви.
— В думите на Майкъл има много нива на значение. „Реванш“ съдържа думата „Ева“. — Той разгледа внимателно писмото. — „Реванш“, „Ева“, „предателства“.
Поклати глава, остави писмото и вдигна хладните си очи към нея. Тя изведнъж се почувства неловко.
— Разкажете ми сега за „Индиан Лийп“.
На североизток от Риджтън шосе № 236 се вие бавно през най-хубавите и най-грозните части на щата: живописни краварници и конюшни, сетне малки красиви горички и накрая — наредени едно до друго градчета с изоставени фабрики, собственост на банки, които не могат да ги разрушат. Точно в покрайнините на едно такова запустяло градче, Пикфорд, се простират двеста декара, покрити със скали и борова гора.
Природният парк „Индиан Лийп“ се пресича от S-образен каньон, който започва от паркинга край шосе № 116 и стига до Роки Пойнт Бийч (Плажа под скалистия връх) — гръмко название за една неголяма сивкава канара на брега на изкуствено езеро. Щатското управление по парковете доста щедро нарича тази скала „пик“, въпреки че е плоско възвишение на не повече от двеста метра надморска височина.
Тези скали имат своите призраци. През 1758 година малка група мохикани, обградени от тази страна на планината, предпочели да скочат в пропастта, вместо да бъдат заловени от пекуотите. Жените хвърляли пищящите си деца, после ги последвали заедно с мъжете си. Лиз все още си спомняше грозната илюстрация в учебника за пети клас, изобразяваща индианка, която повече приличаше на Вероника Лейк, отколкото на принцеса на Мохиканската конфедерация, протегнала ръце към обляното си в сълзи дете. При първото си идване на това място хилавата и бледа млада Лиз едва не се разплака, докато обхождаше тези пътеки. Представяше си ужасната трагедия — цели семейства намерили смъртта си в пропастта. Дори сега, трийсет години по-късно, тя отново изпита същия ужас.
Преди шест месеца, на 1 май, семействата Ачисън и Джилеспи (познати от местния клуб) замислили да отидат на пикник в „Индиан Лийп“. С тях били Порша и една бивша ученичка на Лиз, Клер Съдърланд.
Сутринта на този ден (неделя) започнала неприятно. Точно когато Лиз и Оуен смятали да тръгват, от фирмата му се обадили, че се налага да отиде в кантората за няколко часа. Лиз била свикнала с честите му отсъствия в неделя, но се подразнила, че е зает точно този ден. Той бил работил почти всяка неделя от началото на пролетта. Двамата се скарали. Оуен надделял, но обещал да се присъедини към компанията в парка не по-късно от един и половина или два часа.
— Едва по-късно си дадох сметка какъв късмет имахме, че той постигна своето — каза тя тихо. — Ако не беше отишъл на работа… Странно нещо е съдбата.
Тя продължи да разказва. Порша, Клер и Лиз отишли с джипа на Дороти и Робърт Джилеспи — „Ланд Крузър“. Двучасовото пътуване до парка било приятно, но скоро след пристигането им Лиз се почувствала неловко, сякаш някой я наблюдавал. Докато отивала в постройката на пазача, за да се обади, й се сторило, че вижда някой да я следи от храстите. Тъй като останала с впечатлението, че в лицето има нещо познато, решила, че това е Оуен, който все пак е решил да не ходи на работа. Човекът обаче се скрил и когато телефонирала в кантората на съпруга си, той се обадил.
— Още ли не си тръгнал? — попитала разочаровано тя; вече било обяд и той не можел да стигне при тях до два.
— След петнайсет минути тръгвам — заявил. — Стигнахте ли вече?
— Току-що. В магазина за сувенири съм.
— О — засмял се Оуен, — купи ми една от онези дървени къщички. Ще я подаря на Чарли, задето ме накара да дойда днес.
Тя се подразнила, но се съгласила и затворила. Влязла в магазинчето и купила сувенира. Когато излязла и се присъединила към останалите на входа на парка, погледнала случайно назад. Сторило й се, че вижда отново онзи мъж. Толкова се стреснала, че изпуснала къщичката. Навела се да я вдигне и когато се изправила, непознатият бил изчезнал.
Колер я попита за хората, с които е била на пикника.
— Робърт и Дороти ли? Бяхме се запознали в клуба преди година.
Четиримата случайно седнали на съседни маси. Сприятелили се бързо, тъй като били сред малкото семейства без деца в градчето. Тази относителна свобода им давала възможност да излизат по-често и да се опознаят.
Отначало Оуен и Лиз не били от социалния кръг на новите си приятели. Тъй като още не били получили наследството Л’Оберже, Ачисънови имали малка къща в Ханбъри, сиво индустриално градче на шестнайсет километра западно от Риджтън. Дори членството в местния клуб (за което Оуен настоявал, за да може да си намира клиенти) било твърде скъпо за тях и много често се налагало да вечерят сандвичи или супа, тъй като нямали никакви спестявания. За разлика от тях Робърт правел луди пари от търговия с хотелски комуникационни системи. Оуен, адвокат в малка фирма с бедни клиенти, успявал да скрие чувствата си зад любезни усмивки, но Лиз виждала горчивата му завист, когато приятелите им спирали пред неугледната им къща с новия тъмнозелен ягуар на Робърт или с мерцедеса на Дороти.
Различавали се и по темперамент: Робърт бил живял в Пасифик Хайтс и на Мичиган Авеню и бил прекарал няколко години в Европа. („Не, не ви будалкам! В Турет сюр Лу. Чували ли сте го? Средновековен град в планината на североизток от Ница, и какво заварвам аз на градския площад? Карнавал, на който мъжете се преобличат като жени, а жените — като мъже. Наистина! Голям майтап!“)
Той бил на четирийсет и една, но изглеждал с десет години по-млад и човек веднага се заразявал от момчешкия му ентусиазъм. Пред Робърт винаги се разкривали перспективи за сключване на изгодни сделки. На Оуен никак не му харесвало да свири втора цигулка на някакъв красив богат сваляч, приличащ на Дж. Ф. Кенеди както по външен вид, така и по обаяние.
След смъртта на Рут обаче Ачисънови се замогнали. Това не се отразило особено на Лиз, но преобразило Оуен.
Тя обаче също изпитвала известни резерви към другото семейство. Неудобството й се дължало главно на Дороти.
