Дороти, с глас на гимназиална клакьорка, със съвършена фигура и дрехи, които я подчертавали, с кръгло, ориенталско лице и тъмни очи, винаги с безупречен грим.
Сега Лиз можеше честно да признае, че е изпитвала повече обида, отколкото завист. Най-много я дразнело угодничеството на Дороти. Начинът, по който тя прекъсвала на момента всяко занимание, за да изпълни някаква молба на съпруга си или задачи, които си мислела, че той би искал да бъдат изпълнени. Робърт явно се смущавал от това прекалено послушание, което винаги изглеждало режисирано, пресметнато. Лиз мълчаливо наблюдавала двамата и заключила, че той всъщност се нуждае от пълноправна партньорка, не от тази малка гейша, дори да има гърди като за конкурс по красота.
Когато обаче станало ясно, че двамата никога не са били близки приятели, резервите й към другата жена изчезнали. Тя станала по-толерантна и дори започнала да търси съветите на Дороти за гримове и дрехи. Двете никога не се сприятелили особено, но все пак Лиз чувствала, че може да й довери грехове, да речем… водещи до четвъртия кръг на ада.
Дороти била тази, спомни си сега Лиз, която чула, че времето следващата седмица ще е особено хубаво и предложила да отидат на пикник.
— А коя е Клер?
Осемнайсетгодишното момиче било ученичка на Лиз. То било изключително скромно.
— Тя бе наистина забележителна — обясни Лиз, — такъв тип, че човек не може да й пожелае да стане прекалено хубава, защото няма да се справи с вниманието, което ще привлече.
Тя обаче била красива. Още щом я видяла, Лиз останала поразена от деликатното й сърцевидно лице, от красивите й очи и нежните й пръсти. Учителите си създават мнение за учениците още при първата среща и тя моментално заобичала Клер. Постарала се да поддържа връзка с момичето през цялото му обучение. Лиз рядко удостоявала определени деца с някакво особено внимание; с много малко от бившите си ученици била поддържала по-дълготрайни познанства и след края на курсовете. Обикновено се стараела да пази дистанция с пълното съзнание за влиянието си върху тези млади хора. Когато носела светли блузи, често забелязвала как момчетата губят самообладание и се втренчват в гърдите й. Страните им ставали яркочервени, а членовете им (само предполагаше) — нетърпимо твърди. Скромните и невзрачните момичета я боготворели; по-красивите я мразели и ревнували (поради простата причина, че Лиз беше жена). Тя се отнасяла към чувствата им с разбиране и се опитвала да не показва симпатиите и антипатиите си.
За Клер обаче направила изключение. Майката на момичето била алкохоличка, приятелят на майка й лежал в затвора за сексуално насилие над заварено дете от друг брак. Когато научила за трудната участ на Клер, Лиз започнала да я допуска малко по малко в живота си — от време на време я канела да й помага в градината или за организирането на неделните събирания с приятели. Съзнавала, че тази привързаност към момичето има своя неясна, дори опасна страна: един път например, когато Клер останала след занятия да обсъдят някаква книга, Лиз забелязала сплетен кичур в косата на момичето и започнала да го разресва с четката си. Изведнъж се осъзнала: контакт между учител и ученик на затворени врати! Лиз буквално скочила от стола, направо избягала от изненаданото момиче и се зарекла да е по-сдържана.
Въпреки това през последните две години двете се били виждали доста често и когато в петъка преди пикника Клер споменала, че майка й ще отсъства цяла неделя, Лиз не се поколебала да я покани.
На първи май излетниците се разположили на Роки Пойнт Бийч. Порша веднага отишла да тича — импровизирано десеткилометрово трасе през криволичещия каньон. Тя била истински маратонец, обясни Лиз на Колер.
— Аз също — каза лекарят.
Лиз се засмя изненадана както винаги, че хората могат да практикуват този спорт за удоволствие.
— Останахме на плажа за известно време, Дороти, Робърт, Клер и аз. Гледахме лодките. Просто разговаряхме и пиехме безалкохолно и бира. И така около половин час, докато Дороти и Робърт не започнаха да спорят.
Дороти била забравила книгата на Лиз в джипа.
— „Хамлет“ — обясни тя.
Лиз се подготвяла за изпити и била избрала тази добре позната творба.
— Ръцете ми бяха заети с нещата за пикника и Дороти каза, че ще вземе книгата. Само че забравила.
Лиз й казала да не се притеснява; и без това не й се работело. Робърт обаче скочил и заявил, че ще отиде да я вземе. Сетне Дороти направила някакъв коментар, че бил готов да направи всичко за някого, стига да носи пола. Трябвало да прозвучи като шега, предполагаше Лиз, но не станало така — Дороти успяла да обиди и Лиз, и съпруга си едновременно.
— Робърт я попита какво има предвид. Дороти махна с ръка и каза: „Просто донеси проклетата книга.“ Нещо такова. След това се пошегува, че трябвало да отиде и да се върне на бегом. „Да разкараш част от тази тлъстина. Гледайте го, растат му цици.“
Лиз се почувствала неловко заради Клер. Робърт се отдалечил тичешком, а Дороти се заела отново със списанието си.
Лиз си свалила шортите и разкопчала ризата си. Отдолу била по бански. Легнала по гръб върху един напечен камък и затворила очи, като се постарала да не заспива (следобедният сън е табу за страдащите от безсъние). Клер, която се била сприятелила с Робърт, изглежда, с нетърпение очаквала неговото завръщане. След като се забавил половин час, станала и казала, че ще иде да го потърси. Лиз изпратила момичето с поглед, докато се отдалечавало към отвесните скали. Отблъскващи и очарователни едновременно, те приличали на изгладени от времето кости. Напомняли й на пожълтелите черепи в кабинета по биология.
Лиз видяла за последен път Клер в началото на каньона на около петстотин метра от тях. След това момичето изчезнало.
— И изведнъж си казах — сподели Лиз пред Колер: — „Къде са всички? Какво става?“ Разтревожих се. Взех чантичката си и тръгнах към мястото, където се беше изгубила Клер.
Сетне забелязала нещо цветно напред. Сторило й се, че това са жълтите панталонки на Клер. Оставила Дороти сама и тръгнала бързо през каньона. Била навлязла може би стотина метра в пролома, когато забелязала кръв.
— Кръв ли?
Точно пред една пещера. Входът й бил препречен с верига, но сега стълбът на веригата бил изтръгнат и отместен. Нямала намерение да влиза. Коленичила и надникнала в прохода. Въздухът бил хладен и миришел на мокри камъни, глина и мухъл.
Тогава забелязала сянка над себе си. На броени метри зад нея се появил огромен мъж.
— Майкъл ли? — попита Колер.
Лиз кимна.
Хрубек заревал като звяр. Държал изцапан с кръв камък и крещял: „Sic semper tyrannis!“
Ричард Колер вдигна хилавата си ръка, за да я спре, и за пръв път си записа нещо.
— Не помислихте ли да потърсите охраната на парка? — поинтересува се Колер.
Лиз изведнъж се ядоса. Защо я питаше? Такива въпроси задават адвокатите и полицаите. „Не съм ли помислила да потърся охраната? О, за Бога, нима, ако можехме, нямаше да постъпваме винаги различно? Нямаше ли да изживеем живота си по съвършено друг начин? Нали точно затова времето не може да се върне — за да запазим здравия си разум.“
— Помислих, да. Но не знам, просто изпаднах в паника. Вмъкнах се в пещерата.
Вътре не било съвсем тъмно, тъй като от дупките в тавана прониквала светлина.
Стените били отвесни, от тавана висели сталактити. Задъхана и уплашена, Лиз се подпряла на стената, за да запази равновесие. В пещерата отекнал писък. Сякаш някой свирел на тръстикова свирка. Било ужасно! Тя погледнала в краката си и видяла още кръв.
Тогава Хрубек се вмъкнал през входа на пещерата. Лиз се втурнала навътре. Нямала представа къде отива, просто бягала. Навлязла в дълга галерия. Височината й била около два метра. Хрубек бил зад нея. Тя забелязала, че галерията постепенно се стеснява. Височината намаляла вече на метър и половина и се
