Майкъл. Би трябвало да вика за помощ.
— Може да е викала. Може да не съм я чула. Всъщност…
— Това е било близо до мястото, където сте я търсили, нали? — настоя Колер. — Както го описвате…
— Близо беше до мястото, където бях аз, да, но… — Лиз се почувства като на кръстосан разпит и се постара да запази спокойствие. — Не знам. Може би просто не съм чула нищо. Може да е викала, не си спомням. Възможно е, нали?
— О, със сигурност. Посттравматичен стрес. Много е възможно.
— Ами, това е в такъв случай.
Колер каза нещо, може би като извинение, но Лиз не го чу. Мислеше си за Клер. За бедната Клер. И си представи светлите й очи, разпиляната по раменете й коса, бледите й устни, нуждаещи се от червило, което бе твърде срамежлива да използва.
Тя бе скърбила за Робърт, да, но смъртта на момичето я беше покрусила много повече. Не бе предполагала, че може да изпитва такава привързаност към една млада девойка. Лиз винаги се беше чувствала малко неловко сред деца, дори сред учениците си. Рядко размишляваше върху това и предпочиташе да мисли за бездетието си като за стечение на обстоятелствата. Всъщност тя не желаеше да има деца. Не можеше да си представи семейство Ачисън на пикник, мрачния Оуен с бебе в ръцете, самата тя — да приготвя детска кашичка. Къпане. Колички. Детски консултации. Смущаващи разговори за важните неща от живота…
По отношение на Клер обаче Лиз се чувстваше различно. Сама търсеше компанията й. Лиз гледаше на нея от висотата на годините си и виждаше в очите и в поведението на ученичката си едно слабо, срамежливо момиче от друго, отдавна отминало време. Дете, чийто баща бе едновременно нежен и жесток и чиято майка се престрашаваше да й обръща внимание само в отсъствието на мъжа си. Лиз не можеше да остане глуха за скритите молби за помощ — както когато момичето останеше след часовете с разумни, но и добре премислени въпроси за якобинския театър или (прекалено случайно) се озоваваше на разходка пред учителката си на пустия речен бряг близо до училището.
Лиз още си представяше лицето на Клер, когато осъзна, че психиатърът й е задал въпрос. Той се интересуваше от процеса.
— Процеса ли? — попита тихо тя. — Ами, отидох в съда рано…
— Сама?
— Отказах Оуен да ме придружи. Трудно е да го обясня, но исках да запазя случилото се в „Индиан Лийп“ колкото се може по-далеч от дома. Оуен прекара деня с Дороти. В крайна сметка тя бе вдовицата. Нуждаеше се от утешение повече от мен.
В съдебната зала за пръв път видяла Хрубек пет и половина седмици след убийството. Изглеждал по- дребен, отколкото си го спомняла. Бил блед, с болнав вид. Той се взрял в нея с присвити очи и устата му се разкривила в зловеща усмивка. Когато слизала към долните скамейки, Лиз се опитала да гледа към прокурора, млада жена с буйна коса. Тя я подготвяла цяла седмица за свидетелстването. Лиз седнала зад нея, изцяло пред погледа на Хрубек. Той вдигнал стегнатите си с белезници ръце колкото можел напред, втренчил се в нея и безмълвно задвижил устни.
— Боже мой, беше страшно!
— Това е просто дискинезия — обясни Колер. — Причинява се от лекарствените средства.
— Каквото и да е, беше страшно. Когато заговори, едва не получих удар. Скочи и каза: „Конспирация!“ и „Реванш“ или нещо подобно. Не си спомням точно.
Очевидно тези избухвания не били нещо ново, защото всички, включително съдията, се направили, че не го чуват. Когато минала покрай него, той станал съвършено спокоен и я попитал непринудено дали знае къде е бил в 22.30 часа на четиринайсети април.
— Четиринайсети април ли?
— Да.
— А убийството е станало на първи май, нали?
— Да.
— Четиринайсети април говореше ли ви нещо?
Лиз поклати глава; Колер си записа нещо.
— Продължавайте.
— Хрубек каза: „Тъкмо убивах един човек…“ Не цитирам точно. Каза нещо като: „Тъкмо убивах един човек. Луната се издигна кървавочервена и в този ден аз бях жертва на конспирацията…“
— Убийството на Линкълн! — възкликна Колер и вдигна вежди.
— Моля?
— Не е ли било в средата на април?
— Мисля, че горе-долу тогава, да.
Психиатърът си записа още нещо.
Лиз забеляза на устните му усмивка, сетне продължи:
— Каза: „Вкараха ми устройства за следене и подслушване. Изтезаваха ме.“ Понякога брътвежите му бяха несвързани, понякога говореше като лекар или адвокат.
Лиз била главната свидетелка на обвинението. Положила клетва, сетне седнала в голямо дървено кресло. На него имало бродирана възглавничка и тя се запитала дали не е правена от жената на посивелия, прегърбен съдия.
— Прокурорът ме помоли да разкажа какво се е случило в онзи ден. И аз го направих.
Показанията й като че продължили цяла вечност. След това научила, че било само осем минути.
Страхувала се от кръстосан разпит от страна на адвоката на защитата. Той обаче не я призовал и Лиз прекарала останалите няколко часа сред публиката.
— Бях способна да гледам единствено найлоновите пликове с камъка, изцапан с кръвта на Робърт, и ножа. Седях в дъното на залата с Тад… — Колер вдигна въпросително вежди и тя обясни: — Бивш мой ученик. От време на време ми помага в градината и оранжерията. Бях казала на всички познати да не идват, но той не ме послуша. Остана там през целия ден. Беше много внимателен. Седяхме един до друг.
Преди показанията младият човек я срещнал в коридора и й дал хартиен плик. Вътре имало жълта роза. Бил махнал бодлите и отрязал дръжката, и я бил увил в мокри салфетки. Лиз се разплакала и го целунала по бузата.
— Дълъг ли беше процесът? — попита Колер.
— Не особено — обясни тя.
Адвокатът не оспорил факта, че Хрубек е убил Робърт. Изградил защитата върху невменяемостта на клиента си — Хрубек бил неспособен да разбере, че е извършил престъпление. Според правилото на Макнотън смъртта се превръщала в дело на Господ, съобщи Лиз наученото по време на делото. Адвокатът дори не извикал клиента си на свидетелското място. Представил лекарски доклади и показания, които били прочетени на глас от някакъв чиновник. Всичко било свързано с неспособността на Хрубек да разбере последствията от действията си.
През цялото време лудият седял прегърбен на мястото си, въртял кичури от косата си между дебелите си пръсти, смеел се и мърморел, изписвал лист след лист с дребни разкривени букви. Тогава тя не обърнала внимание на това, но по-късно разбрала, че той изобщо не бил толкова луд, колкото го мислела — вероятно точно по този начин се беше сдобил с името и адреса й.
Хрубек бил обявен за невинен поради невменяемост. Според Раздел 403 на Закона за психичното здраве бил определен за опасно болен и трябвало да остане за неограничен срок в държавна психиатрична болница, като ежегодно се подлага на прегледи.
— И аз си тръгнах от залата. Тогава…
— Ами инцидента? — попита Колер и събра длани, сякаш ръкопляскаше на забавен каданс. — Със стола.
— Стол ли?
— Той скочил върху някакъв стол или маса.
— А, това ли?
Залата започнала да се изпразва. Изведнъж над разговорите на посетителите и журналистите се
