извисил гръмък глас. Майкъл Хрубек закрещял. Повалил пристава и се качил на стола си. Вдигнал ръце над главата си и белезниците му задрънчали. Закрещял. Очите му срещнали погледа на Лиз и тя застинала. Охраната успокоила Хрубек и един пристав я избутал набързо от залата.
— Какво каза?
— Казал ли?
— Когато беше върху стола. Какво крещеше?
— Мисля, че просто виеше. Като звяр.
— Според вестниците крещял: „Ти си Ева предателката.“
— Възможно е.
— Не помните ли?
— Не, не помня.
Колер поклати глава:
— Провеждах редовна терапия на Майкъл. Три пъти седмично. При един сеанс той каза: „Предателство, предателство. О, тя е осъдена на гибел. Тя седя в онзи съд и сега е осъдена на гибел. Всички тези предателства. Ева.“ Когато го попитах какво има предвид, той се смути. Сякаш бе издал някаква важна тайна. Не искаше да говори повече. Оттогава е споменавал на няколко пъти за предателство. Знаете ли какво може да има предвид?
— Не. Нямам представа. Съжалявам.
— А после?
— След делото ли? — Лиз отпи от силното кафе. — Ами, животът ми се превърна в ад.
След намаляването на журналистическия интерес и изпращането на Хрубек в Марсден Лиз продължила живота, който била водила преди трагедията. Отначално ежедневието й изглеждало почти непроменено — преподаване, неделни посещения на местния клуб с Оуен, гостуване на приятели, работа в градината. Може би последна забелязала, че светът й се разпада.
От време на време пропускала да се изкъпе. Забравяла имената на някои от гостите си. Случвало й се да сведе поглед към пода в коридора на училището и да установи, че си е сложила различни обувки; да преподава Драйдън вместо Поуп и да пише слаби оценки на учениците си за материал, който никога не е преподавала. Понякога на уроци или в обикновен разговор се изправяла пред лица с объркани и смутени изражения и можела само да се чуди какво, за Бога, е изтърсила току-що.
— Имах чувството, че вървя насън.
Оттеглила се в оранжерията сама с нещастието си.
Оуен все по-трудно понасял разсеяността й и двамата започнали да се карат. Той прекарвал все повече време в делови пътувания. Тя все повече се застоявала у дома, излизала само за уроците си. Безсънието й понякога се влошавало: все по-често оставала будна за повече от двайсет и четири часа. Допълнителни трудности й създавала преждевременно овдовялата Дороти. Била мрачна и бледа и два месеца не се усмихнала нито веднъж. Въпреки това запазила самообладание и се справяла доста добре. На няколко пъти Оуен я давал за пример като човек, който преживява смело нещастието.
— Е, аз не съм като нея, Оуен — казала му веднъж тя. — Никога не съм била, съжалявам.
Когато Дороти продала къщата си и решила да се премести в Ню Джърси, не тя, а Лиз плакала на прощалното им парти.
Животът на Лиз започнал да тече между училището и оранжерията, където подрязвала цветя и се щурала като загубено дете по плочника, често с мокро от сълзи лице.
Състоянието й обаче постепенно се подобрило. За известно време взимала прозак, който карал устните и пръстите й да треперят и извиквал потресаващи сцени в съня й. Лекарството също така задълбочило безсънието й. Тя го сменила с прамелор, който бил по-лек.
И изведнъж един ден просто престанала да взима хапчетата и влязла в нормалния си ритъм.
— Не знам какво се случи. Нито кога. Но изведнъж реших, че е време да продължа живота си. И го направих.
— Предполагах, че бълнуванията на Майкъл са свързани с американската история — обясни Колер. — Особено с Гражданската война… „Sic semper tyrannis.“ Това извикал Буут, след като застрелял Линкълн.
— „Така се пада на тираните“ — преведе Лиз, вярна на учителската си професия. — Това е девизът на щата Вирджиния.
— Обърнете внимание и на споменаването на четиринайсети април. Тогава е било убийството.
— Какво общо има Линкълн?
Колер поклати глава:
— Майкъл отказваше да разговаря за халюцинациите си. Нямаше ми доверие.
— Дори на вас, неговия лекар?
— Най-вече на мен. Такава е природата на болестта му. Той е параноик. Постоянно ме обвиняваше, че се опитвам да изкопча информация от него и да го предам на ФБР и Тайните служби. Не мога да достигна до корените на халюцинациите му. Предполагам, че е нещо, свързано с Гражданската война, със смъртта на Линкълн, със заговорниците. Или с някакво събитие, свързано с убийството. Не знам.
— Защо са толкова важни тези халюцинации?
— Защото те са основата на болестта му. Те са неговото обяснение за това защо животът е толкова труден. Животът на шизофреника е едно вечно търсене на смисъла.
„А нима не се отнася за всички?“ — запита се Лиз.
— В момента това е много противоречива тема — обясни лекарят и добави, че той е нещо като ренегат в тази област.
Твърде скромно определение, помисли си тя.
— Шизофренията е физическо заболяване. Също както рака или апандисита. Трябва да се лекува с медикаменти. Никой не го оспорва. Аз обаче се различавам от повечето си колеги, защото мисля, че шизофрениците могат да се лекуват и с психотерапия.
— Не мога да си представя Хрубек легнал на дивана ви да обсъжда проблемите си от детството.
— Фройд също е бил на това мнение. Той твърдял, че шизофрениците не бива да се лекуват с психотерапия. Повечето психиатри са съгласни с него. Съвременното лечение е с „мозъчни бонбонки“ — така циниците сред нас наричат лекарствата. Принуждаваме ги да приемат действителността, учим ги да си поръчват ядене в ресторанта и да се перат сами, след това ги пускаме. Вярно е, че продължителните сеанси с пациенти като Майкъл не са правилни, но при някои видове психотерапия има резултати. Сериозно болни пациенти могат да се научат да мислят на изненадващо високо ниво. Повечето психиатри смятат, че шизофрениците просто бръщолевят несвързано. Аз мисля, че почти всичко, което казват, е смислено. Колкото повече се опитваме да преведем думите им на нашия начин на мислене, толкова по-безумни ни се виждат. Ако обаче се постараем да схванем метафоричния им смисъл, тогава вратите се отварят. Да вземем Наполеон. Това е един популярен образ за шизофреник. Аз не се опитвам да убедя пациента, че не е Наполеон. Но и не го поздравявам с „Bonjour“, когато мина покрай него в коридора. Аз се опитвам да разбера защо се мисли за император на Франция. В деветдесет процента от случаите причина съществува. Щом я узная, вече мога да започна да отключвам вратите на съзнанието му. Постигал съм удивителни резултати с пациенти и някои от тях бяха много по-зле от Майкъл. — Той мрачно добави: — Тъкмо започвах да прониквам в душата му… когато се случи това.
— Представяте го като невинна овчица.
— Той наистина е невинен. Това е най-точното определение.
„О, добрият доктор, свикнал да пробутва на хората успокоителните си обяснения — помисли си гневно Лиз. — Послушните пациенти го гледат в устата и се подчиняват безпрекословно. Нещастни семейства търсят в думите му утеха, както птичките дирят семенца. Млади, плашливи стажантки и сестри го гледат в
