очите.“
— Как, за Бога, можете да говорите с такава симпатия за него? — попита тя. — Той е просто една маса мускули, която си прави каквото поиска. Машина за убиване.
— Изобщо не е така. Майкъл се измъчва от неспособността да осъществи това, за което мисли, че е създаден. Този конфликт се проявява под формата на лудост за нас. За него обаче халюцинациите са най- мекият начин да си обясни защо не може да бъде като останалите хора.
— Изглеждате убеден, че никой не е виновен за болестта му. — Тя махна към гъстите облаци. — Е, ураганите също не са, но ние бихме ги спрели, ако можехме. Ние трябва да спрем Хрубек. Някой трябва… да го заключи и да хвърли ключа. — Едва се сдържа да не каже „да го намери и да го застреля“. — Той е психопат!
— Не, не е. Тази диагноза е много различна от шизофренията. Психопатите се адаптират добре в обществото. Изглеждат нормални, имат работа, семейства, но нямат морал и емоции. Те са самото зло. Психопатът е готов да убие само защото сте заели мястото му на паркинга или не искате да му дадете десет долара. И изобщо няма да се замисли. Майкъл би убил само при самозащита.
— Моля ви, докторе. Нима искате да ми кажете, че Майкъл е безобиден?
— Не, разбира се, че не, но… — Колер понижи глас: — Съжалявам. Разстроих ви.
След кратко мълчание Лиз отговори:
— Не. Ние просто виждаме нещата различно.
— Късно е. Аз използвах двайсетте си минути.
Той стана и тръгна към кухнята. Когато приближиха задния вход, лекарят каза:
— Искам да ви задам още един въпрос. Защо ви свързва с предателство? Ева предателката, реванш, завинаги. Защо?
— Ами, предполагам, защото свидетелствах срещу него.
Тя вдигна ръце, за да покаже, колко близко до ума е това заключение.
— Мислите ли, че е така?
— Предполагам.
Колер кимна и замълча. След малко й зададе поредния странен въпрос:
— Край града има магазин за коли, нали? Тя помисли, че не го е чула добре:
— Магазин за коли ли? Какво имате предвид?
— Коли. Автосалон.
— Ами, да, но…
— Говоря за един голям, ярко осветен автосалон на „Форд“.
— На Клеперман, да.
— Къде точно се намира?
— На осемстотин метра от града. По шосе № 236. Точно след възвишенията на изток. Защо?
— Просто се интересувам.
Тя очакваше обяснение, но той нищо не каза. Ясно бе, че интервюто или разпитът, каквото и да беше, бе приключило. Колер й благодари. Тя се радваше, че ще я остави на мира. Посещението му я беше ядосало, но в същото време и объркало. Какво толкова полезно можеше да научи от нея?
И какво премълчаваше?
Докато тя го изпращаше до колата му, и двамата вдигнаха очи към гъстите облаци. Вятърът се беше усилил и ожесточено шибаше лицето й с косата й.
— Докторе? — спря го тя, като хвана кокалестата му ръка. — Кажете, каква е вероятността да се е насочил насам?
Без да отмества поглед от облаците, той отвърна:
— Вероятността ли? Най-вероятно е скоро да го заловят, а дори да не успеят, той никога не би стигнал толкова далече сам. Ако се интересувате от мнението ми обаче, мисля, че трябва да отидете на хотел.
Той я погледна, но умът му очевидно беше другаде; при уплашения му луд пациент, сред храсти и гори, загубен по пусти шосета или скрит в някоя изоставена барака. Докато го гледаше как се отдалечава с колата си, Лиз успя да се отърси от гнева и видя Колер такъв, какъвто беше: млад амбициозен лекар, упорит, отдаден на работата си и несъмнено изключително умен. Почувства обаче и нещо друго, но не успя да го определи отначало. Но когато колата му се изгуби от погледа й, тя разбра. Доктор Ричард Колер, реши тя, бе страшно обезпокоен от нещо.
Линейката и полицейската кола пристигнаха едновременно, сигналните им светлини хвърляха под дърветата странни металически отблясъци. Чу се скърцане на спирачки и дворът се изпълни с униформени мъже и жени, екипировка, носилки, кутии с лампички и копчета. Медиците се втурнаха към голямата колониална къща. Полицаите също тичаха, като пъхаха фенерите в коланите си.
Оуен Ачисън седеше на стълбите на задния вход, чиято врата все още зееше отворена. Бе подпрял глава на дланите си. Един от санитарите го попита:
— Вие ли се обадихте? Имало ранена жена, така ли?
Оуен кимна.
— Къде е тя?
— В кухнята — отвърна той. — Но няма нужда да бързате.
— Защо?
— Нямате спешна работа. Тя вече е за моргата.
Трета част
Духовете на мъртвите
19.
— Коя е тази? Само не Мери Хадън. Господи, само да не е дъщеря й!
— Не, не е тя.
— Не е ли Мери?
— Вижте я, за Бога! Не е Мери.
Никой обаче не искаше да я погледне. Предпочитаха да гледат стенния календар, счупената чаша, листчетата, закачени на кремавия хладилник с магнити във формата на плодове. Навсякъде другаде само не към ужасното същество, завързано с телефонна жица за стола от кленово дърво. Главният санитар влезе внимателно в стаята, избягвайки огромната кървава локва на пода. Наведе се и огледа сложните възли. Главата на жената беше отметната назад, на гърлото й зееше дълбока рана, блузата й бе разкъсана. Разкривените букви, издълбани в кожата й, се открояваха ярко върху бледосинкавите й гърди.
— Шибана бъркотия! — измърмори един по-млад полицай.
— Хей, я без такива приказки тук — смъмри го цивилен детектив. — Проверете къщата, всички стаи.
— Мисля, че Джо и Мери са в църквата. Благотворителната разпродажба е утре, а той е председател на търга. Чух, че щял да работи до късно. О, надявам се дъщеря им да е с тях. Човече, дано да е с тях.
— Добре, обади им се или изпрати кола. Действайте.
Един полицай влезе и погледна трупа:
— Господи, това е Мати! Мати Селуин. Тя е икономка на Хадънови. Познавам брат й.
Друг нервно отбеляза:
— О, ужас. Какво е това в скута й, това малко бяло нещо?… Боже мили, някакъв череп! На язовец?
— Защо тази нощ? — недоволстваше един полицай. — Бурята ще ни връхлети всеки момент. Мористаун вече е връхлетян от торнадо. Двама са загинали. Чувате ли? Човече…
Оуен стоеше на вратата. Отново погледна касапницата и поклати глава.
— Вие ли се обадихте? — попита детективът и прокара пръсти през прошарената си коса.
Оуен кимна и избърса потта от лицето си. След като се беше обадил на 911, той бе погледнал
