индианска царевица и дебели тикви върху подпори. Самата къща беше здрава, симетрична, с гладки стени, като от детска книжка, с изсъхнал цветен венец над вратата.
Той се обърна и огледа лъскавия джип до постройката. До него имаше жълт спортен мотоциклет. Хрубек смътно си спомняше как на няколко пъти е карал мотоциклет в колежа и колко възбуждащо и едновременно с това страшно бе усещането. Мотоциклетът изглеждаше много хубав, ярък и мощен, но джипът го привличаше повече.
Хрубек се приближи до къщата и надникна през един прозорец. Допря устни до перваза и почувства горчивия вкус на боята. През дебелото стъкло се виждаше кухнята. Ето я! Жената с красивата коса. Да, наистина беше красива. По-красива, отколкото му се беше сторила на бензиностанцията. Носеше тесни дънки и бяла копринена блуза… Косата се спускаше върху раменете й — буйна, мека, руса коса. Дъщерята беше по-пълничка и носеше дебел анцуг с дълги ръкави, които скриваха дланите й. В стаята имаше и трета жена, мургава и мрачна. Хрубек не я хареса. Жените се скриха от погледа му за момент. Вратата на кухнята се отвори. Майката и дъщерята изнасяха някакви кашони от къщата.
— Последен курс — каза жената. — Скоро се връщаме.
— Мамо, уморена съм — проплака пискливо дъщерята.
— Това е благотворителна разпродажба за църквата. И ти доброволно предложи помощта си.
— Мамо — изхленчи отчаяно момичето.
„Не мрънкай, малка шибанячке“ — помисли си Хрубек.
Той чу подрънкване. Присви очи и се взря в тъмнината. О, не! Ключовете за джипа! Неговия джип! Те му го отнемаха. Той се изправи, готов за скок. Докато гледаше как жените товарят кашоните в колата, Хрубек се полюля напред и назад в желание да направи нещо.
— До скоро, Мати.
— Чао — отвърна мургавата жена и се върна в кухнята.
През прозореца Хрубек я видя да вдига телефона. Красивата жена и дъщеря й, плачливата малка глезла, се качиха в джипа. Той не смееше да помръдне; ако се покаже от скривалището си, жената на телефона щеше да повика помощ. Двигателят забръмча.
Обзет от паника, Хрубек за малко да скочи, но се сдържа и затвори очи. Стисна ги силно; главата му започна да се пръска от болка и той възвърна самообладанието си. Сви се под един храст с листа, остри като ножове.
Джипът мина покрай него; чакълът заскърца под гумите. Когато превозното средство се отдалечи, Хрубек излезе от прикритието си и го изпрати с поглед.
Майката и дъщерята не чуха гневното му съскане.
Той ядосано ритна мотоциклета. Погледа го известно време, сетне се запъти към задния вход на къщата. Надникна през прозорчето. Мургавата жена все още говореше по телефона, като жестикулираше енергично. Това наведе Хрубек на мисълта, че може би ще пищи. На печката имаше чайник, водата тъкмо завираше. Когато натискаше тихо дръжката, за да провери дали вратата е заключена, Хрубек си помисли: „Тя си прави чай, това означава, че няма намерение да си тръгва скоро и никой никъде не я чака.“
Той се поздрави за това мъдро умозаключение и продължи да действа — отвори вратата и влезе в кухнята, но едва след като жената приключи разговора си и отиде при печката в другия край на помещението, далеч от телефона.
С изтръпнало ухо от удара в крака на масичката Оуен Ачисън се отдалечи пълзешком от вратата и след като не откри револвера си, хвана една празна бутилка, която се търкаляше наблизо. Счупи я със силен удар в пода и вдигна острото парче като нож. Изправи се приведен и готов да посрещне врага.
Нападателят не помръдна.
Оуен изчака известно време. Накрая се изправи. Грабна револвера си от пода.
След като не долови шум от дишане или някакво друго движение, запали лампата.
В яростта си ритна вратата на стария автомат за безалкохолни.
— Мамка му!
Ключалката бе счупена — без съмнение от Хрубек — и вратата се беше отворила при разтърсването от минаващия камион. Гневът му бе толкова силен, че той едва се сдържа да не изпрати куршум в пъпа на полуголото момиче върху стария, избелял постер на вратата. Пъхна револвера в джоба си и изтича навън при джипа.
Само на стотина метра на запад отново попадна на следата, която завиваше по страничен път, водещ към частно имение. От шосето не се виждаха постройки и по площта на собствеността можеше да се съди, че собствениците на земята не са бедни. Може би отглеждаха коне. Той отново погледна пътя и забеляза, че Хрубек е излязъл встрани и се е движел през тревата. Оуен тръгна по ясната следа, оставена от лудия. Внезапно проблясване в далечината привлече вниманието му. Мълния.
За да пресече пътя на Хрубек, Оуен продължи на запад от шосето през високи, пожълтели треви, сетне зави на юг. От това място на около четиристотин метра забеляза голяма постройка. Въпреки късния час много от прозорците й светеха и й придаваха уютен вид.
Това впечатление обаче се разваляше от една обезпокоителна подробност — вратата на кухнята бе широко отворена и през нея върху покритата с чакъл площадка падаше жълтеникава светлина, сякаш някой е бързал да се махне от къщата.
„А може би — помисли си Оуен — е бързал да влезе. И все още е вътре.“
18.
Човек, който обича цветята и литературата, не може да се съмнява в съществуването на Господ. Урокът, на който Той ни учи обаче, вероятно не е толкова еднозначен. Наистина, ние виждаме чудеса всеки ден. Ала, от друга страна, Господ има цяла вселена за управляване и не намира много време за пътниците на катастрофирали влакове, за блъснати от автобуси деца или за скъпи наши приятели, убити от ненормални в някой държавен парк.
— Това — обясни Лиз на доктор Колер — беше мисълта, която така и не успявах да прогоня от съзнанието си. Месеци след убийството я повтарях практически на всеки, с когото се срещнех. Сигурна съм, че са ме мислели за луда.
Колер кимна с разбиране и се усмихна:
— Изгубили сте двама приятели. Това е ужасно. Не знаех за смъртта на момичето.
Лиз дълго време мълча, накрая рече:
— Не, не беше отразено в новините около процеса. Смъртта й бе сметната за нещастен случай.
— Мога ли да попитам…
Лиз го изгледа въпросително.
— Чухте ли някакви викове за помощ?
— В какъв смисъл?
— Мисля си за Клер. Преди да видите Майкъл и да се вмъкнете в пещерата, чухте ли я да вика?
Когато Лиз не отговори, Колер добави:
— Просто ми се струва, че ако Майкъл я е подгонил… имам предвид, той нали я е гонил?
Лиз не можеше да се досети за целта на въпроса му. След малко отговори:
— Не чух нищо. Никакви писъци.
— Защо изобщо е влязла в пещерата?
— Не знам.
— Странно е, не мислите ли? Не ви ли се струва, че ако Майкъл я беше подгонил, тя щеше да продължи напред в каньона? Последното място, където аз бих искал да остана насаме с такъв човек, е пещера.
Лиз продължи да упорства:
— Не мога да говоря от нейно име.
— Просто се чудя, Замислихте ли се за това по-късно? Млада жена, подгонена от огромен мъж като
