невероятно слабо, едва доловимо хленчене, което не преставало.
— „Какво е това? — попитах аз. — Спрете го. О, за Бога!“ И скоро стенанията престанаха — обясни Лиз на психиатъра.
Защото, както разбрала от друг пазач на парка, подземна река наводнила пещерата, където бил трупът на Робърт — пещерата, в която Клер се била крила през цялото време. Стенанията били всъщност виковете на момичето, което се удавило в прииждащата вода.
Оуен Ачисън спря рязко джипа си, изгаси фаровете и огледа пустото шосе.
Извади револвера от джоба си, слезе и освети с фенера прашното разширение. Тук Хрубек бе оставил велосипеда си и наоколо се виждаха следи. Някои от тях бяха от обувките на лудия, но другите му бяха непознати. Ясно беше, че Хрубек е седял на земята: подметките му бяха оставили дълбоки бразди, а седалището му — широк отпечатък.
Оуен не можеше да разбере какво е ставало тук. Следата от велосипеда продължаваше на запад по шосе № 236, но въпреки това Ачисън огледа внимателно отбивката, за да получи по-ясна представа за действията на беглеца. Наблизо видя обрасъл с трева черен път, който изчезваше в гората. Натам водеха следи от гуми, някои — пресни.
Малко по-нататък сред дървета, храсти, високи треви, лиани и мъгла продължаваше друг. Там, където той се губеше в сенките на дърветата, се виждаше кола, спряна сред храстите. Оуен насочи фенера си към нея, но разстоянието бе прекалено голямо, за да я освети, виждаше се само неясният й силует. Той предположи, че е изоставена, защото приличаше на двутонен модел „Детройт“, отдавна бяха престанали да произвеждат такива. Оуен не си даде труда да оглежда повече колата, върна се на шосето и потегли с джипа си бавно на запад, като на всеки сто метра спираше да се увери, че следата на велосипеда продължава.
Замисли се за най-големия си проблем тази нощ.
Тук не ставаше дума за морална дилема. О, Оуен Ачисън нямаше абсолютно никакви етични задръжки, които да му попречат да пръсне черепа на Хрубек. Не, проблемът беше чисто практически, този, за който Хавършам му бе напомнил в коридора пред кабинета на Адлър: как ще убие Хрубек, без сам да отиде в затвора.
Ако Хрубек бе осъден за углавно престъпление, нещата щяха да са много по-лесни. Всеки имаше право да застреля бягащ убиец в гърба (Оуен присви очи и изрецитира съответния параграф от Наказателния кодекс). Хрубек обаче не беше престъпник. Въпреки че съдебните заседатели го бяха обявили за виновен за убийството на Робърт Джилеспи, присъдата бе: „Невинен поради невменяемост“.
Това означаваше, че има само два законни начина да застреля Хрубек. Първо, да бъде нападнат от него на място, откъдето не може да се измъкне: затворено помещение, тунел, мост. Второ, да хване Хрубек в собствения си дом, където съвсем оправдано можеше да го убие без никаква провокация от страна на натрапника и след това просто да отиде до близкото полицейско управление и да съобщи за инцидента. А може би дори и това нямаше да се наложи.
Трябваше да подготви някой от тези два сценария. Все още обаче нямаше представа как. Не, сега не му оставаше нищо друго, освен да продължи бавно в среднощната мъгла без никаква ясна идея — не за целта, а за средствата. Той мислеше за метода на убийството: Кой изстрел щеше да е най-ефективен? Кое оръжие да използва? Колко далеч бе в състояние да стигне човек като Хрубек, когато е ранен смъртоносно? (Вероятно твърде далеч, като бизон или мечка.) Дали Хрубек се подготвяше да посрещне преследвачите си? Щеше ли да заложи и друг капан? Или нещо по-смъртоносно? От военната си служба Оуен бе запознат с разнообразни клопки, които можеха да се направят от бензин, нафта, торове, пирони, дъски и жици.
Точно върху това размишляваше, когато стигна старата бензиностанция. Тя беше затворена и тъмна. Намали скоростта и внимателно огледа пътя. Бензиностанцията очевидно бе привлякла Хрубек: следите на велосипеда се отклоняваха към нея. Оуен спря на паркинга много бавно, за да предотврати скърцането на спирачки. Извади револвера си и слезе.
Пред постройката, близо до една от колонките забеляза полупразна кутия с понички. Изглеждаше твърде подозрително, сякаш е поставена там, за да подмами преследвачите. Затова Оуен много внимателно заобиколи от задната страна на сградата. Да, стъклото на вратата бе счупено и резето бе дръпнато. Той си пое бавно въздух, за да се успокои. Отвори бързо, за да не изскърцат пантите, влезе и веднага се отдръпна от входа.
Остана неподвижно и изчака очите му да свикнат с тъмнината. Стоеше с отворена уста — войнишки трик, за да не се издаде с някое силно вдишване, ако го изненадат. След като не чу нищо в продължение на пет минути, той се запромъква между рафтовете с авточасти и мазни картонени кутии.
Оуен обиколи задното помещение на магазина и не откри никакви следи от присъствието на Хрубек. През отворената врата и прозорците от другата страна се виждаше шосето. Някаква кола мина и всичко наоколо се окъпа в светлина. Хиляди сенки притичаха отляво надясно, сляха се и помещението отново потъна в мрак. Фаровете го бяха заслепили и той изчака, докато отново нагоди зрението си.
Откри още една празна кутия от понички, по пода бяха посипани пудра захар и канела. Той се промъкна към тесния вход за главното помещение на магазина. Спря рязко и се вслуша в далечно бръмчене. То се усили. Паркингът навън се озари от светлина, бензиновите колонки се очертаха като тъмни силуети. Един камион премина с трясък.
Оуен притвори очи.
И тогава почувства някакво движение. Отвори уплашено очи и се взря в тъмния силует, който изскочи през вратата. Преди нападателят да го сграбчи, той отскочи назад. Само че не прецени разстоянието и се препъна в една метална масичка, падна назад и изпусна револвера. Главата му се удари в стоманения ръб и той се просна зашеметен на бетона, докато сянката на нападателя изпълваше касата на вратата.
Лъскавият джип стоеше като скъпоценен камък в двора.
— Това ще ме закара до Риджтън за нула време. Няма спор, за нула време.
„О, красиви джипе, мога да седя на седалката ти, докато дъщерята на свещеника седи върху члена ми…“
От старата бензиностанция Хрубек бе продължил с велосипеда по пътя, по който беше изчезнал джипът с жената и момичето. Не видя светлини и предположи, че къщата им е на около километър от шосето. Продължи бавно отстрани на пътя, като спря на едно място, за да извади последния капан от брезентовата раница и да го заложи във високата трева. Сетне тръгна пак, с велосипеда на гръб, замислен: „Уха, какъв джип! Защо да педал-ирам с този велоси-педал, защо да си губя времето с това педалско занимание, като мога да карам джип?“
Спря, хвана задното колело с две ръце и разкърши рамене. Завъртя се два пъти като дискохвъргач и запрати велосипеда високо във въздуха; той падна в тревите на десетина метра встрани. Хрубек остана разочарован, че возилото не избухна, въпреки че не виждаше причина да стане така. Продължи по пътя, замислен не толкова за джипа, колкото за красивата коса на жената. Това привличаше най-много вниманието му. Тя сигурно имаше гърди, сигурно имаше катеричка, очите й сигурно бяха гримирани. Ала косата й бе това, което го очароваше. Напомняше му за неговата коса, преди да я остриже. Кога го беше направил? Тази нощ? Не, миналата година. И защо? Не си спомняше. Вероятно заради микрофоните.
Хрубек бе изминал осемстотин метра, преди да стигне мястото, където стоеше сега — алеята пред къщата.
— Сега умната — каза си сериозно.
С това имаше предвид: „Тук сигурно има мъж.“ Жена с такава мека коса и толкова деликатно лице не можеше да живее сама. Сигурно бе омъжена за едър мъж с хладни очи — конспиратор, като онзи куц шибаняк с кучето.
Той се приведе и се приближи, скри се в един хвойнов храст и дрехите му се намокриха от росата. Огледа старата триетажна къща. От прозорците струеше златиста светлина, градинката бе засадена с
