продължил на юг покрай пътеката. Другият преследвач беше дошъл от тази посока и бе продължил назад към шосе № 236. Беше минал след Хрубек — някои от отпечатъците му покриваха тези на лудия — и бе тичал, сякаш е знаел накъде се е насочил преследваният. Хек последва отпечатъците от „Ел Ел Бийн“ и откри, че другият преследвач е спрял, за да огледа следите от гуми на някаква голяма кола. След това беше изтичал до едно разширение на шосе № 236, където се бе качил на друг автомобил и беше потеглил на запад, оставяйки дълбоки следи от гуми в чакъла.
Това подсказа на Хек, че Майкъл Хрубек вероятно се е сдобил с кола и вероятно е бил на броени минути преднина пред преследвача си.
Хек огледа черното небе и видя далечна, безшумна светкавица. Обърса лицето си от дъждовната вода. Замисли се за секунда, сетне реши, че няма друг избор. Дори Емил не можеше да подуши човек, движещ се с кола. Не му оставаше друго, освен да даде пълна газ на запад и да разчита на късмета, за да срещне някакви признаци за местоположението на преследвания.
— Няма да ти слагам колана, Емил — каза той, докато водеше кучето към пикапа, — но трябва да седиш мирно. Ще се повозим малко по-бързо от обикновеното.
Кучето се настани върху изпънатия крак на Хек и когато пикапът потегли със силно бръмчене на запад, затвори провисналите си клепачи и задряма.
22.
На единайсет километра от Клъвъртън Оуен забеляза кола, спряна край шосето до няколко вечнозелени дървета.
О, хитрецът!
Той мина покрай кадилака, сетне рязко забави и спря джипа сред хвойната и канадските ели.
Беше рискувал и бе спечелил.
„Време беше — помисли си. — Късметът най-после трябва да ми се усмихне.“
Докато обикаляше мястото на престъплението в Клъвъртън, забеляза, че в две от бараките около къщата има стари автомобили. Той се вмъкна вътре и погледна под сините покривала; откри стар понтиак „Чийф“ от петдесетте, хъдсън и пурпурночервен стюдебейкър. В една от бараките имаше празно място и покривалото на колата бе оставено на пода. Отначало той беше склонен да отхвърли възможността Хрубек да открадне такава набиваща се на очи кола. Спомни си обаче велосипеда и реши да се довери на предчувствието си. След кратък оглед забеляза пресни следи от тежка кола, водещи по пътя от къщата към шосе № 236. Без да предупреди клъвъртънските полицаи, той напусна имението и потегли с пълна скорост не към Бойлстън, а след старата кола.
Сега Оуен слезе от джипа и се приближи до кадилака. Силният дъжд и вятърът заглушаваха стъпките му. Той спря и се взря в тъмното. На трийсетина метра от него стоеше едър мъж, който уринираше в храстите. Голата глава на мъжа бе вдигната към небето; той гледаше дъжда и като че си пееше или тананикаше тихо.
Оуен приклекна и извади револвера. Замисли се какво да прави. Когато реши, че Хрубек е тръгнал към дома му в Риджтън, планираше просто да се прибере преди него и ако лудият нахълта, да го застреля. Можеше да пъхне нож или щанга в ръката на мъртвия — за улеснение на прокурора. Сега обаче Хрубек имаше кола и на Оуен му хрумна, че може би изобщо не се е запътил към Риджтън. Може би щеше да завие на юг и да се насочи към Бойлстън. Или просто да продължи по шосе № 236 към Ню Йорк или някъде другаде на запад.
Освен това сега преследваният беше пред него, беззащитен, нищо неподозиращ, сам — възможност, която можеше да не му се удаде вече, независимо накъде е тръгнал Хрубек.
И той взе решение: по-добре да застреля беглеца сега.
Ала какво да прави с кадилака? Можеше да остави джипа си тук, да пъхне трупа в багажника на старата кола и да я закара в Риджтън. Там щеше да пъхне трупа в къщата и…
Не, в никакъв случай. 357-калибровите куршуми с кух връх щяха да причинят много поражения. Щеше да има много. Някой криминалист със сигурност щеше да направи оглед на багажника.
След кратко колебание Оуен реши просто да остави колата тук. Хрубек беше луд. Нищо чудно да се уплаши от шофирането, да я изостави и да продължи пеша за Риджтън. Също така му хрумна, че може би не трябва да убива Хрубек сега — имаше възможност патологът да установи, че смъртта е настъпила час или повече преди времето, посочено от Оуен.
Той реши за момента просто да обезвреди Хрубек, да го рани в ръката или в крака, да го напъха в джипа и да го закара в Риджтън.
И полицията щеше да го намери там, в кухнята на Ачисънови. Оуен щеше да ги чака в хола, да се взира объркано през прозореца, потресен от трагедията — след като е дал два предупредителни изстрела и накрая третия, смъртоносен, когато Хрубек не се е подчинил на заповедта му да се предаде.
Ами кръвта в джипа? Е, това беше рисковано. Щеше да остави колата зад гаража. Нямаше причина следователите да я търсят, да не говорим да извършат оглед.
Обмисли плана си в подробности и реши, че си струва независимо от рисковете, които поемаше.
Той вдигна револвера и се промъкна по-близо до огромния Хрубек, който вече бе задоволил нуждата си и сега гледаше облачното небе, слушаше острото съскане на вятъра във върховете на дърветата и оставяше дъжда да облива лицето му.
Оуен не успя да направи и пет крачки към жертвата си, когато чу изщракване на пушка и видя някакъв полицай да насочва оръжието към гърдите му.
— На земята, не мърдай! — извика младият мъж с треперещ глас.
— Какво правиш? — възкликна Оуен.
— Не мърдай! Хвърли оръжието! Хвърли оръжието!
Хрубек побягна с всички сили към кадилака.
— Няма да повтарям! — Гласът на полицая звучеше пискливо от страх.
— Шибан идиот! — изкрещя гневно Оуен и пристъпи към ченгето.
Полицаят вдигна пушката си по-високо. Адвокатът спря и пусна револвера на земята:
— Добре, добре.
Ревът от мотора на кадилака отекна сред дърветата. Колата прелетя с пълна скорост покрай тях, полицаят я изгледа удивено. Оуен с лекота измести дулото на пушката му и заби юмрук в дясното му слепоочие. Младият мъж се строполи на земята, а Оуен се нахвърли върху него и започна да го удря в изблик на необуздан гняв. Задъхан, накрая успя да се овладее и погледна разкървавеното лице на лежащия в безсъзнание полицай.
— Мамка му! — изсъска.
Внезапно на няколко метра зад него нещо изпука. Прозвуча като изстрел. Оуен приклекна и грабна револвера си от земята. Ослуша се, но не чу нищо друго освен вятъра и ромона на дъжда. В далечината небето се раздра от огромна мълния.
Оуен се наведе, отново над полицая и закопча ръцете му със собствените му белезници. След това свали колана му и стегна с него краката му. Погледа го за известно време с отвращение, като се чудеше дали полицаят е видял добре лицето му. Вероятно не беше. Беше прекалено тъмно; самият той не беше различил лицето на младия мъж. Полицаят най-вероятно щеше да си помисли, че го е нападнал Хрубек.
Оуен изтича при джипа си. Затвори очи и удари с юмрук по капака.
— Не! — изкрещя към дъждовното, ветровито небе. — Не!
Лявата му предна гума бе спукана.
Наведе се и забеляза, че дупката вероятно е от куршум среден калибър. 38-ми или 9-милиметров. Докато трескаво вадеше крика и резервната гума, той си даде сметка, че не е предвиждал такова развитие на нещата — Хрубек да окаже съпротива с огнестрелно оръжие.
Двете бяха застанали една до друга и с дългите лопати ровеха като ловци на стриди в чакъла под кафявата вода. Ръцете вече ги боляха от пълненето и мъкненето на торбите с пясък по-рано вечерта, а
