кимаше и без да засяга теми като убийства, изнасилвания и Тайните служби, разговаряше за онова, което виждаше пред себе си: врабчета, къпещи се в прахта, дървета, деца, ритащи топка. Бе разговарял с мъже, които нищо чудно да бяха директори на огромни корпорации.
Скитническият му живот приключи през януари, когато го арестуваха за разбиването на магазин в малко градче около Риджтън. Той бе счупил витрината и бе разкъсал на парчета един манекен на жена. Един съдебен психолог го прегледа и убеден, че вандалската му постъпка има сексуални подбуди, го обяви за опасно луд. След като се представи като Майкъл У. Буут, той бе интерниран принудително в психиатричната болница в Купърстаун.
Там още преди прегледа за поставяне на първоначална диагноза той беше настанен в „тежкото“ отделение.
Той бе затворен в една студена и тъмна стая и остана там в усмирителна риза цели три часа, преди вратата да се отвори и вътре да влезе някакъв мъж. Той беше по-едър и от самия Хрубек.
— Кой си ти? — сопна му се Майкъл. — Джон Уилкс Санитаря, а? За правителството ли работиш? Аз бях във Вашингтон, столицата на тази велика страна. За кого, по дяволите, се…
— Млък — изкрещя Джон Санитаря и го удари с все сила в стената, сетне го стовари на пода. — Не пищи, не крещи, не отговаряй. Само мълчи, мамка ти, и си почивай.
Майкъл, мамка му, мълчеше, но не си почиваше. В Купърстаун никой не си почиваше. Там пациентите просто се предаваха на болестта си. Майкъл прекарваше много време седнал сам, загледан през прозореца, потропваше нервно с крака и си мърмореше само една-единствена песен — „Олд фолкс ат хоум“ („Старците у дома“). Психиатърът, който прекарваше средно около седем минути на седмица с него, така и не се заинтересува от текста на тази творба, но ако й беше обърнал внимание, щеше да забележи, че песента на стария Стивън Фостър съдържа следната строфа: „О, черньо, как страда сърцето ми“, което Майкъл отправяше не към някой чернокож роб, а към мрака, към нощта. Нощта му носеше надежда за сън и само когато спеше, той постигаше покой на това ужасно място.
Купърстаун — където сестрите бяха затворили две пациентки в една стая само с една намазана с олио бутилка от кока-кола и бяха наблюдавали през вратата.
Купърстаун — където Джон Санитаря превиваше Майкъл върху ламаринената мивка и го изнасилваше отзад, където болката преминаваше от задника чак до главата му и студените метални ключове на якия мъж се удряха в ритъм с движенията му в бедрото на Хрубек.
Купърстаун — където Майкъл избяга от реалността и започна да вярва, че живее във времето на Гражданската война. През този месец в „тежкото“ отделение Майкъл имаше достъп само до една книга. Беше посветена на прераждането и след като я прочете десетина пъти, разбра, че наистина е възможно той да е Джон Уилкс Буут. Той носеше душата на Буут! Духът бе излетял от старото, ранено тяло и се беше скитал сто години. Беше се извисил над главата на Майкъловата майка точно когато бебето бе излязло от утробата й, оставяйки белези по корема й, за които тя казваше, че е виновен той.
Да, в него живееше душата на господин Джон Уилкс Буут, посредствен актьор, но дяволски способен убиец.
Един ден през март Джон Санитаря хвана Майкъл за ръката и го набута в стаята на Сузи. Заключи вратата и насочи видеокамера през прозорчето.
Майкъл и двайсет и четири годишната пациентка, чието красиво лице носеше само едно несъвършенство — мъничък изпъкнал белег в средата на челото й, останаха сами. Сузи изгледа внимателно Майкъл с хлътналите си очи. Тя се досещаше какво се очаква от нея. Забеляза, че Майкъл е мъж, и моментално вдигна полата над дебелите си бедра. Свали гащите си и застана на четири крака.
С пълното съзнание, че Джон Санитаря е от другата страна на вратата, Майкъл също разбра какво трябва да прави. Свали гащи и застана на четири крака. И остана със заголен задник, когато един лекар случайно мина по коридора и Джон Санитаря избяга. Психиатърът погледна през прозорчето и отвори вратата. Поинтересува се какво правят пациентите.
Майкъл отвърна:
— Чакаме Джон Санитаря. Аз съм готов за него, тя също. Няма спор. Като всички медицински работници Джон Санитаря има много голям член.
— О, мили Боже!
След внимателно разследване петима санитари, две сестри и двама лекари бяха уволнени. Майкъл така и не разбра какво се е случило с Джон Санитаря, защото като един от най-тежко малтретираните пациенти веднага бе преместен от „тежкото“ отделение. „За стабилизиране на състоянието — гласеше докладът. — Прогноза за подобрение: сравнително добра.“ Всъщност Майкъл бе далеч по-сериозно болен отколкото в деня на постъпването си, но администрацията искаше да го скрие от любопитните репортери и щатските здравни инспектори, които моментално нападнаха болницата, за да разследват така наречените от пресата „извращения в лудницата“.
Скоро бяха направени промени, репортерите отидоха да търсят други сензации и Купърстаун остана встрани от вниманието на обществеността — също като Майкъл, почти забравен в коридорите на болницата.
Един месец след скандала той все още беше в Купърстаун. Една събота се почувства необичайно възбуден. Вечерта тревогата му се засили и той започна да си представя как стените го притискат. Задъхваше се. Заподозря, че зад това стоят Тайните служби; агентите често го обстрелваха с лъчи, които наелектризираха нервите му.
Майкъл не подозираше, че безпокойството му е причинено не от федералните служби, а от нещо много по-прозаично — грешка в предписването на лекарствата. От четири дни пропускаха да му дават халдол.
Накрая, в пристъп на отчаяние, той реши да намери единствения човек, който можеше да му помогне. Сега си спомняше, че беше обявил доктор Ан за конспираторка и дори се бе изказвал, че се радва, че е пукнала. Сега реши, че единственият начин да намери покой, е, като се разкае за тези жестоки думи и й се извини. Прекара нощта в обмисляне на план за бягство от Купърстаун, смяташе да използва огън и дегизировка. Сложната схема се оказа излишна, защото в неделя сутринта той просто си сложи дънки и фланелка с къс ръкав и излезе през главния вход на болницата покрай охраната, на която не й бе известно, че пациент от „тежкото“ отделение е пребивавал в „лекото“.
Майкъл нямаше точна представа къде може да намери доктор Ан. Знаеше обаче, че „Тревър Хил“ е в южната част на щата, и точно натам се затича в онази пролетна утрин. Скоро се загуби в сложната плетеница от селски пътища и колкото по-малка представа имаше къде се намира, толкова по-голяма ставаше тревогата му. Студени тръпки полазваха по кожата му като пчели. Понякога се втурваше презглава, сякаш страхът бе живо същество, което го преследваше. Друг път се криеше в храстите, докато не почувстваше, че невидимите му преследвачи са отминали. Веднъж събра кураж и се качи в ремаркето на един камион, вози се около час скрит под брезентовото покривало, докато шофьорът не спря при едно крайпътно заведение. Щом забеляза още четири камиона на паркинга, Майкъл се уплаши от това много, ама много фатално число, скочи от возилото и побягна по близкия черен път.
Около обяд се озова насред голям паркинг. Спря, пое си въздух и се запъти към редица дървета. Повръщаше му се от тревога. Пробяга през паркинга и се скри в храстите непосредствено зад голяма дървена табела. Погледна думите, гравирани на нея сякаш от огромна ютия:
Сега, докато караше черния кадилак нагоре към едно възвишение по шосе № 236, Майкъл Хрубек си мислеше за онзи ден преди шест месеца. Видя пред себе си дълга права отсечка, която водеше към ярко осветено петно, вероятно Риджтън. По предното стъкло и покрива на колата изведнъж затрополиха дъждовни капки и той потръпна.
— Предателство — промърмори. Сетне изрева: — Ева предател ката! Шибаняци!
Изведнъж пулсът му скочи на 175 и по тялото му изби пот. Зъбите му затракаха като копитата на галопиращи коне по бетон. Разумът му блокира. Той забрави ИДИ, забрави Лиз-бон, забрави Ева, конспираторите и доктор Ан, и доктор Ричард… Забрави всичко от ледената хватка на страха.
Ръцете му затрепериха върху кормилото. Той погледна предния капак на кадилака потресен — сякаш изведнъж се беше събудил и бе установил, че язди разярен бик.
