успяваха да изравят съвсем малко бели камъчета, които натрупваха за сцепление под гумите на колата.
Бяха мокри от дъжда. Вдигаха лопата след лопата и слушаха с леко облекчение тихото бръмчене на двигателя. От радиото се чуваше класическа музика, прекъсвана от време на време от новинарски емисии, които нямаха нищо общо с действителността. Един говорител обяви (замаян от звученето на собствения си глас), че бурята ще достигне района след час-два.
— Боже мили — възкликна Порша, — тоя няма ли прозорец?
Иначе работеха мълчаливо.
„Това е лудост — помисли си Лиз. — Пълна лудост.“
Въпреки това да стои до прасците в дълбоката вода до сестра си и да размахва лопатата, й се струваше съвсем естествено. В тази част на имението навремето бе имало голяма градина — преди баща й да реши да строи гаража, земята тук се обработваше. В продължение на няколко години сестрите Л’Оберже бяха отглеждали зеленчуци на това място. Лиз допускаше, че може би са стояли точно тук и са плевили или са разбивали твърдата черна пръст с мотики. Спомняше си как беше прикрепяла опаковките от семената на пръчки и ги бе забивала на местата, където са посадени съответните растения.
— Това ще покаже на растенията какви трябва да изглеждат, за да знаят как да растат — бе обяснила на Порша и четиригодишното момиченце веднага прие думите й за чиста монета.
След години се смееха на това и табелките на растенията се превърнаха в често използвана шега между тях.
Зачуди се дали и сестра й си спомня градината. Може би това щеше да я убеди, че двете ще могат да се сработят.
— Да се опитаме — извика и кимна към колата.
Порша се качи и натисна внимателно педала за газта, а Лиз започна да бута. Колата се помести няколко сантиметра, но почти веднага отново потъна в калта. Порша поклати глава и слезе.
— Чувствам го, ще стане — заяви. — Още съвсем мъничко.
Продължиха да копаят под дъжда.
Лиз погледна сестра си. Замисли се за това, как Порша се е преместила в свирепия град, как се е научила да говори грубо, да гледа хората заплашително или с презрение, да носи луксозни костюмчета, минижуп и обици на носа, как бързо се е превърнала в типична гражданка.
И все пак… Лиз не беше много сигурна…
Тази нощ Порша като че ли влезе в стихията си едва след като свали лъскавите дрехи и странните бижута и навлече широките дънки и пуловера с висока яка.
Ами гаджетата й?… Стю, Ранди, Лий и стотици други. Въпреки всичките й приказки за самостоятелност Порша често изглеждаше просто като отражение на мъжа, с когото ходеше в момента — това бе точно онази старомодна, нездравословна връзка, която тя толкова ожесточено отричаше. Всъщност никога не беше харесвала особено тези красиви като от каталог момчета. Когато я изоставеха — както винаги ставаше, — скърбеше за кратко, сетне тръгваше на лов за поредния жребец.
И така Лизбоун Ачисън се зачуди коя всъщност е сестра й. Дали наистина беше онази непозната жена, която изглеждаше.
Не знаеше, но реши да разбере. Ако не чрез идеята за разсадника, то под някакъв друг претекст. Защото неотдавна й беше хрумнало нещо — всъщност доста наскоро след случката в „Индиан Лийп“. Мисъл, която не можеше да пропъди: че единственият начин да се освободят от тъмното наследство на Л’Оберже (ако изобщо бе възможно) бе да поговорят като истински сестри.
Като жена с жена.
Не можеше да каже защо иска това помиряване с миналото. Чувстваше обаче, че трябва да го направи. Както й бе казал един ученик, след като го хвана да преписва:
— Е, трябва да се опита.
Те нахвърляха още чакъл под дъжда, образуващ плътна пелена на светлината на фаровете. Сетне водещият по радиото обяви, че след новините следва „Музика на водата“ от Хендел. Той очевидно не си даваше сметка колко уместен е този избор; двете сестри се спогледаха и избухнаха в смях, след това отново се заеха с работата си.
Кадилакът се носеше по мокрия асфалт на шосето. Осемте цилиндъра равномерно бръмчаха.
Майкъл Хрубек все още бе възбуден от сблъсъка с конспираторите преди двайсет минути. Ама че шибаняци! Беше избягал, но ръцете му трепереха и сърцето блъскаше в гърдите му. Нишката на мисълта му се губеше и от време на време той забравяше кой е и какво прави. Ехото от изстрела и чувството от подскачащия револвер в ръката му го бяха обсебили.
— Кадилак — запя силно той, — трак-трак, sic semper tyranaK… Доктор Ан, върни се пак.
След смъртта на доктор Ан Мълър Майкъл започна да скита. От време на време отсядаше в някоя държавна болница, но най-често живееше на улицата, прехранваше се със сандвичи с кашкавал от социалните служби или от контейнерите зад ресторантите. Раздираше се от тревога и параноя, макар че второто оказа положително влияние върху него: тъй като се страхуваше от наркотиците, той не се зарази от СПИН, хепатит или друга подобна болест.
След няколко месеца в североизточните щати се премести на юг към Вашингтон с намерението да се извини за миналите си престъпления на Андрю Джонсън, Юлисъс С. Грант или настоящия президент, зависи кого ще срещне най-напред. Успя да стигне до вратата на Белия дом и почука на прозореца на охраната.
— Много е важно да поговорим за този атентат, пазачо. Жизненоважно е!
Специалните служби моментално го прибраха.
— Това беше глупаво — рече си той мрачно, докато чакаше в стаята за разпити в Министерството на държавния резерв. — Не трябваше да го правя.
Никой обаче не го изтезава, както бе очаквал. Просто му зададоха множество, както се изрази той, „размътващи мозъка въпроси“ и след два часа го освободиха. По време на разпита той разбра, че агентите някак си са вградили устройство за следене в тялото му, затова скочи в езерцето при паметника на Вашингтон, за да повреди батериите. След това гмуркане се почувства по-добре и се премести в националното гробище в Арлингтън, където живя в продължение на месец.
Накрая столицата му омръзна и той тръгна пак на север да търси баща си. След един месец безцелно щуране реши, че е намерил родната си къща и стария си квартал във Филаделфия. Влезе през незаключената входна врата, за да види дали вътре има някой. Вътре наистина имаше някой, но не баща му, а жената на един детектив от полицията.
И щрак, пак го прибраха.
След като го освободиха на следващия ден, той отиде пеша чак до Гетисбърг, легна насред бойното поле и зарева от срам от ролята си за погубването на най-велия президент на Съединените щати за всички времена.
Прибраха го, щрак.
Фили, Нюарк, Принстън, Ню Йорк, Уайт Плейнс, Бриджпорт, Хартфорт.
Това беше животът на Майкъл: от болницата на улицата и обратно. Спеше в кашони, къпеше се в реките, ако изобщо се къпеше, и се скиташе безцелно. Всеки ден му носеше незабравими изживявания. Виждаше световната истина с удивителна яснота. Истината беше навсякъде! Сурова и болезнена. В червените коли, профучаващи по улицата, в движението на шлепове по реките, в косата на някое хлапе, в симетрично наредени часовници на витрината на някой бижутериен магазин. Той размишляваше върху всяко от тези прозрения и се чудеше дали някое от тях няма най-после да намали бремето на страха.
Дали не му говореше нещо? Дали не му предлагаше утеха?
При скитанията си Майкъл срещаше различни хора и някои дори разговаряха с него. Ако беше чист и носеше дрехи, наскоро получени от някой свещеник или социален работник, някой можеше да седне до него на пейката, докато четеше книга. Ако те видят с издание на „Пенгуин“ в ръцете, хората са склонни да не обърнат внимание на измачканото ти облекло и наболата ти брада. Като бизнесмен в някой хубав неделен следобед Майкъл кръстосваше крака, показвайки голите си глезени над кафявите обувки. Усмихваше се,
