— Да, щастие е! — каза Бенц с тиха радост.
Той почувствува просветление. Осени го мисълта, че Хиршфогел му говореше, заслепен от ожесточението си към Елена, към жените изобщо, които бяха разбили живота му.
— Дето ви предупредих — продължи Хиршфогел, но този път без ирония. — Винаги ми е мъчно, когато някой честен мъж стане жертва на любовта си.
Няколко време той гледа Бенц неподвижно, после си наля вермут. Същото направи и Бенц. Бенц не знаеше какво да отговори или, по-точно, алкохолът му пречеше да потърси отговор. Той имаше само убеждението, че всичко, що чуваше от Хиршфогел, носеше отпечатък на предварително осъдена в мисълта му несправедливост. Той не отговори нищо и го остави да приказва.
— Слушайте! — каза Хиршфогел внезапно, като избърса червеникавите си мустаци след едно бързо изпиване на чашата, — само една любов е съвършено недостатъчна за живота, който й остава.
Бенц се попита дали и Хиршфогел не бе пиян. Бяха пили еднакво, но после си спомни, че Хиршфогел е по-издържлив.
— Нека бъде тъй — каза Бенц уморено и затвори очи. Високият смях на Хиршфогел го накара да ги отвори веднага. Бенц се уплаши да не е казал нещо безсмислено.
— Това е несъвместимо с гордостта ви — каза Хиршфогел.
В непоносимо гъстия тютюнев дим ’Бенц видя фигурата му, която се отдалечаваше към бюфета. Хиршфогел се върна след малко с нова бутилка, която отвори по познатия начин с юмрука си.
— Това е несъвместимо с гордостта ви — извика повторно Хиршфогел над главата му, като предполагаше, че Бенц не го е чул или разбрал.
Бенц употреби неимоверно усилие да схване смисъла на думите му и каза почти без да мисли, едно тъпо „разбира се“. Хиршфогел напълни чашата му, която Бенц изпи незабавно. И двамата се усмихнаха идиотски един на друг.
— Е, какво ще правите тогава? — прогърмя гласът на Хиршфогел.
— Кога? — попита Бенц със затворени очи.
Бенц беше пиян, ужасно пиян. Още малко, и щеше да рухне върху масата или пода. Той бе взел решение да не отваря очите си. И все пак гласът на Хиршфогел го накара да ги отвори. Хиршфогел не викаше, а просто ревеше над ухото му:
— Когато хукне след друг мъж, а? …
От устата на Хиршфогел изскачаха слюнки, Бенц го блъсна по главата и по тоя начин го отдалечи от себе си. Но виковете на Хиршфогел не преставаха. Той искаше да знае какво ще прави Бенц, след като тая усойница, тая мръсна, подла жена разбиела живота му.
— Вие сте пиян! — извика Бенц възмутен, доколкото позволяваше собствената му трезвост.
И пак затвори очите си.
Хиршфогел почна да снове из стаята, говорейки несвързано всякакви глупости. После Бенц чу звън от счупена чаша и зъзнещо дишане. Той почувствува, че Хиршфогел стои пред него, и, без да иска, го погледна.
Цялото тяло на Хиршфогел трепереше.
— Легнете си! — каза Бенц, без да мръдне.
Но Хиршфогел не искаше да чуе и като събра сили през мигновеното затишие, в което бе изпаднал, изрева диво:
— Няма ли да я убиете, а?
Викът му бе ужасен и накара Бенц да скочи от стола веднага. Хиршфогел бе взел отнякъде и подмяташе във въздуха лъскавия си офицерски нож с назъбено острие, правейки това като същински фокусник.
— Убийте я тогава! — продължаваше той в изстъплението си. — Всяка подла жена, която мами един мъж, заслужава да бъде убита!… Ей така!
Посочи пак с ножа. После млъкна, и само за да поеме дъха си. Веднага след това нов сърцераздирателен вик разкъса ушите на Бенц. Хиршфогел изрева:
— Както аз убих жена си! …
И отново почна да подмята ножа си заплашително, като с дивашки смях искаше да убеди Бенц, че всеки достоен мъж би отмъстил по същия начин на жена, която му изневерявала. Защото те (жените) не разбирали от прошка или великодушие.
— Постъпили сте отвратително — извика Бенц и повторно му каза да си легне, но това го възбуди още повече.
Хиршфогел кресна, колкото му глас държи:
— Та и вие ще убиете вашата фройлайн Петрашева! … Какво? Няма ли да я убиете? Страхливец! …
Жалката му фигура се кълчеше от смешни, налудничави движения. Изведнъж Бенц почувствува гняв и отвращение. Той издебна един момент и улови ножа с едната си ръка, а с другата нанесе жесток юмручен удар в бузата на Хиршфогел, който се сгромоляса на килима в безсъзнание. Бенц го отнесе веднага в стаята му. Хиршфогел едва дишаше, но все пак дишаше и това успокои Бенц. Цялото тяло на Хиршфогел гореше is огъня на треската и от време на време потреперваше. Бенц съобрази равнодушно, че припадъкът се дължеше на маларията, а не на алкохола. Но не почувствува срам от начина, по който го накара да млъкне. „Убиец на жена! …“ Това му се виждаше подло, отвратително. Бенц зави Хиршфогел с шинела му и го остави да се гърчи в кошмарите си.
Пламъкът на карбидната лампа се бе превърнал в малко, синкаво езиче. Някакъв далечен часовник удари.
Бенц излезе от къщата, след като се увери, че животът на Хиршфогел е вън от всяка опасност. Нощният хлад му помогна да изтрезнее напълно. Бенц постепенно дойде на себе си и си даде сметка за положението.
Кое ги бе накарало да се спрат върху него? Бе съвършено непознат чужденец, атом от германската армия, попаднал случайно в България. Бе хирург. Бе им се сторил достатъчно честен да запази една тайна. Но тия хора бяха забравили само едно: че Бенц не беше автомат, че зад убеждението, което го караше да извърши с безумна готовност онова, що искаха от него, се криеше не чувство на отвлечена справедливост, а живото му и трептящо сърце. Единственото, що съзнаваше в този момент, бе желанието да помогне по- скоро на Елена. То се издигаше над моралния ужас, колебанието и гордостта. То го водеше като сляпа, но вдъхновена сила през хаоса на преживяното. То насочваше мисълта му, определяше постъпките му. Със силата на практичен разум и неотслабваща воля то преодоляваше мъчнотиите, намаляваше угризенията му.
Бенц реши да тръгне веднага за София. Всяка загубена минута му се струваше престъпно бездействие. Той се озова пред гаража на германското интендантство и доста грубо събуди дежурния подофицер. Поиска да приготвят една от колите за сутринта. След това се отправи към квартирата си. Бенц живееше близо до военната болница, в къщата на един свещеник. Отвори му самият свещеник, облечен в избеляла антерия. Бенц се извини веднага, че го безпокои с късното си прибиране, но свещеникът вдигна високо газената лампа, която държеше в ръцете си, и каза:
— Вас чаках! Имате писмо.
Той закачи лампата в коридора и влезе с Бенц в стаята му. Дългата бяла брада му придаваше строг и същевременно бащински вид. Той измъкна от антерията си един обикновен син плик, като се взираше внимателно в Бенцовото лице.
— Остави го една млада жена — каза той с аскетично свиване на устните си. — Тя искаше да ви види, но тъй като не дойдохте на обед, седна и написа това писмо.
— Благодаря — каза Бенц и взе писмото.
Бенц не го разтвори веднага, а само го постави върху масата, очаквайки излизането на хазаина си. Но вместо да направи това, свещеникът се приближи до Бенц.
— Познавам тая жена — каза той строго. Познавах и баща й, най-славния генерал на нашата велика армия. Целувал е ръката ми. Но божията милост го прибра, за да не гледа безчестията на дъщеря си.
Той беше суров и прост български свещеник. Бенц знаеше, че той бе роден в робските години на отечеството си, бе преживял въстания, кланета и войни, през които бяха загинали синовете му. Но през всичко това гои бе оцелял като дъб всред бури. Едрата му библейска фигура внушаваше на Бенц огромно уважение, но все пак думите, които чу сега от него, го раздразниха.
