непоправим. След още няколко любезности от този вид той каза най-после, че сестра му заминала тая сутрин с прислужницата си (avec sa fernme de chambrc) за Х… Съвсем внезапно. Елена имала навика да се измъква вероломно от светските си задължения. Това безгрижие днес могло да се нарече странно, ако половин час след заминаването й не пристигнал капитан de Harsfield. Какъв inal chance за двамата! Но в цялата тая работа могло да се долови предварителното им споразумение… Хахаха! … Защото капитан dc Harsfield заминал веднага след нея. След още едно „хахаха“, досущ неспособно да зарази Бенц, той затвори телефона. Бенц почувствува облекчение, когато престана да чува гласа му.
Кое бе накарало фон Харсфелд да хукне за Х… ? Ревността, без съмнение. Бенц си каза с пълна увереност, че фон Харсфелд трябваше да е научил вече за съществуването му. Но не почувствува злорадство. Онова, що определя омразата към съперниците ни, не са постъпките на последните, а отношението на жената, която обичаме, към тях. Елена не обичаше фон Харсфелд и това бе достатъчно за Бенц да не го мрази.
Към обед Бенц се почувствува твърде изненадан от неочакваното идване на ротмистър Петрашев в хотела малко преди да излезе от него. Ротмистър Петрашев бе дошъл с автомобила си. Бенц изпита досада от любезната му настойчивост. Ротмистър Петрашев имаше извънредно пищен вид в парадния си огненочервен мундир със сребърни бранденбурги и множество ордени, с разкошния си сив калпак, чието перо не бе по-късо от половин метър. Той подаде на Бенц ръката си и се усмихна твърде красиво, като обясни, че идвал от някакъв парад. Веднага след свършването му успял да се измъкне (s’evader) и да седне в колата, която го чакала на един ъгъл. После погледнал часовника си и му Дошло наум да вземе Бенц от хотела. Дали присъствието на генерал Д. не би го отегчило? Не! Много се радвал. Някои стари хора запазвали в сърцето си романтичното любопитство на младостта.
Заобиколиха бавно „Ал. Невски“, при което Бенц научи, че най-големият срам на ротмистър Петрашев през тая седмица било недостатъчното му владеене на немски език, Бенц веднага се сети, че ротмистър Петрашев беше аташиран към кронпринца, и го попита какви са впечатленията му от височеството.
— Великолепни — каза ротмистър Петрашев и после добави с намигване: — C’est un boheme de pure qualite.
Лекотата на обноските му, игривата насмешливост, която придаваше на гласа си, бяха съвсем непринудени. Бенц можеше да се забавлява с тях, ако не бе тягостното усещане на въпроса: „Защо ме викат?“ Не можеше да си даде никакъв отговор. Трябваше да го убеждават ли? Излишно. Бенц предполагаше, че Елена ги е уведомила за готовността му да извърши операцията. Тогава каква нужда имаше да му говорят още веднъж за нещо, което знаеше вече?
Бенц влезе в трапезарията, правейки усилие да преодолее в ушите си звънтенето на няколко анекдота, които ротмистър Петрашев му разказа по пътя. Те се отнасяха до кронпринца, бяха пикантни и по всяка вероятност измислени. Ротмистър Петрашев обаче ги разказваше много майсторски и с най-прилични изрази, та изглеждаха като истински.
Веднага след влизането им отнякъде се появи генерал Д. Той също бе в парадна униформа, макар и не тъй блестяща като гвардейската на ротмистър Петрашев.
Ротмистър Петрашев представи Бенц на френски:
— Le lieutenant Benz, с когото се запознахме в Х.,.
— Ние се познаваме — каза генерал Д., като кимна милостиво с главата си. После се обърна към Бенц: — Ма niece m’a cause beaucoup de vous. Много се радвам. Винаги се подмладявам, когато попадна в средата й.
— Това е красиво, mon generall — каза Бенц с усмивка. И после добави: — Дори когато остареете наистина.
— О — каза той кисело и се усмихна също в размера на едно „vous plaisantez“, — ще видите и вие колко мъчно се остарява.
Върху масата в най-изискан порядък бяха сложени прибори от хубав порцелан и сребро, венециански чаши гокайско вино, вероятно от знаменития подарък на ,. л Харсфелд. Слугата почна да носи ястията и разгонът благодарение на ротмистър Петрашев взе характер но метафизично разискване върху остаряването ..:: чувствата. Това спаси всички от деликатната тема за войната и заплетените работи на съюза. Защото генерал Д. беше българин. Същински! Не като Елена, мито като брат й, който в този момент изящно лапаше печеното си.
После разговорът неусетно мина върху личността на Бенц. С удивителна ловкост генерал Д. успя да го разпита за много неща. И бе очарован!… Бенц трябваше да се зачерви от похвалите, които генерал Д. сипеше върху него, до момента, в който съзна изведнъж обезпокоителната преднамереност на ласкателствата му. Дали този почтен български генерал със златни пръстени на ръцете вярваше наистина, че Бенц ще се подчини на желанието му да забрави Елена? Може би, Неговите кръгли, синьозелени очи не изпущаха Бенц през всичкото време, докато се възхищаваше от достойнствата му. Бенц се чувствуваше смазан от тежестта, на собствените си добродетели.
Най-после обедът свърши и слугата донесе кафето. Ротмистър Петрашев го изпи много бързо, после погледна часовника си и стана от масата.
— Ще ме извините ли — попита той, — ако ви оставя за половин час? Имам бърза служебна работа в казармата…
И стегнат в червения си параден мундир, той остави със съжаляваща усмивка компанията. Може би наистина си имаше служебна работа в казармата. Но и да нямаше, Бенц не мислеше да се сърди. Познаваше вече маниерите му.
Учуди го само признанието на генерал Д.:
— Тъкмо исках да поговорим малко насаме.
Бенц заяви учтиво, че остава на разположението му. В този момент Бенц се почувствува спокоен — едно чисто отбранително спокойствие. Дори се изненада от себе си, когато каза:
— Надявам се, господин генерал, че моето съчувствие ще ви позволи да говорите по-лесно.
— Точно тъй — важно произнесе генерал Д. — Готовността и търпението ви ще бъдат оценени, както трябва.
Бенц трепна изведнъж и се зачерви със стиснати зъби, сякаш тоя човек бе избрал най-грубия начин да го оскърби. За пари ли намекваше? Бенц си спомни за Андерсен и Хиршфогел. Каква разлика между похватите на хора, които искаха да го склонят към едно и също нещо!
Кръглите очи на генерал Д. се спряха върху Бенц. Никакъв израз обаче в тях не издаде впечатлението, което му произведе Бенцовата реакция.
— Говоря за моралната признателност — каза генерал Д. с гладък и непроницаем глас. — Състоянието, в което се намирам като настойник, е твърде тежко… много тежко! … А също и неговото!
Той посочи с глава вратата, през която излезе ротмистър Петрашев.
— Помислете за ужаса ми, когато научих всичко това. Клетата, невинната Елена, жертва на един безсъвестен…
Бенцовите пагони му попречиха да завърши с думите „…германски офицер“. Но въпреки това Бенц си представи този „безсъвестен“ германски офицер: един летец, едно дете в униформа, на което ужасът на войната бе помрачил най-крехката младост. Виновен ли беше Райхерт? Жестоката съблазън на Елена не го ли бе накарала да забрави своята неопитност, изхабения мотор, повредената картечница? Бенц си представи тревясалия му и забравен от света гроб в някой македонски пущинак, далеч от отечеството, с дървен кръст, върху който признателни български пехотинци хвърлят от време на време няколко посърнали цветя.
— Това бе страшно за нас — продължаваше генерал Д., — за паметта на баща й, за семейните ни традиции, за средата, в която живеем. Но въпреки строгото си възпитание аз бях първият, който й простих. Та в що се състоеше грешката й, драги ми поручик Бенц? В това, че тя е умна, красива, възпитана, отзивчива към всяко страдание, неспособна да прогони с грубост един разпуснат младеж, който я преследваше навсякъде и когото тя търпеше от милост? Какво можеше да му противопостави срещу насилието? Не, тя не е виновна!… Нека всички жени, изпаднали в това положение са виновни колкото нея. като мен мислят освен брат й, освен поручик Андерсен, освен вие (уверен съм в това) и още един друг мъж, по-заинтересован от всички ни, защото в случая се поставя на изпитание гордостта му — гордостта на един австрийски благородник…
