германските офицери и тютюневият дим й причини отвращение, защото веднага я смачка в пепелницата.
— Да, аз съм — каза Бенц наи-после и се ослуша мрачно в смеха на гостите й, които навярно пиеха чай н ядяха сладкиши. — Досадно, нали? Но трябва да ви кажа, че не съм дошъл за себе си.
Тя не мръдна, а само втренчи в лицето му още по-силно черните си зеници и каза умолително:
— Не говорете тъй!
— Трябва да говоря именно тъй. И у мене има малко от онова чувство, което всеки разумен мъж би нарекъл свое достойнство.
— Казвате това, за да ме оскърбите ли?
— Бих могъл да ви кажа хиляди горчиви думи, но не съм дошъл за това. Оскърблението щеше да бъде тъй безсмислено, както умолителните викове, които бих надал след вас. Нищо не може да ви оскърби или трогне.
Тя скръсти ръцете си и наведе глава:
— Бих била щастлива, ако удовлетворявахте гордостта си на моя сметка и заедно с това не страдахте.
— А, мъчно ли ви е за мен? — извика Бенц със стиснати зъби. — Но вие сама избрахте пътя, по който е възможно да се върнете. Нито пък аз. Ако в тоя момент ме виждате пред себе си, това се дължи на обстоятелства, които лежат извън нашите отношения, и са това, което остана зад нас.
— Зад нас? — повтори тя като тъжно ехо. — О, Айтлл, ние носехме любовта в сърцата си като деца.
— Но вие се отрекохте от нея — каза Бенц горчиво. — Това бе съвършено банална любов, недостойна за личността ви.
Тя го погледна с оня поглед, отпуснат и златист, в чиято нежност имаше нещо страшно. Това бе единствената дума, що можеше да изрази бездната от страсти, в която човек надничаше, гледайки очите й.
— Защо допускате велики чувства само у себе си? — попита тя.
— От самохвалство.
— Не се шегувайте, драги ми. Много важно е да зная същинското състояние на чувствата ви.
— Мога да изпитвам велики чувства, дребнави чувства или въобще никакви чувства. Всичко това има ли някакво значение за вас?
Тя се усмихна търпеливо и каза без гняв:
— Не бъдете зъл.
Бенц не можеше да си представи нещо по-нежно и и по-проникващо от тоя глас, който звънтеше умолително и търпеливо. Той обхвана сърцето му като мрежа. Но припадъкът на злост или по-право нравствената неуравновесеност, в която се намираше, го възбудиха с нова сила. Той продължи със злобата на отчаянието:
— Зъл ли ме наричате? Искате да ме уверите, че моите думи ви засягат? Много малко почтеност трябва, за да признаете противното. Каква нужда имаше да бъда привличан, ласкан, заслепяван с трогателни изповеди, с лъстиви признания? Или в мен нямаше човешко съчувствие, та трябваше да прибегнете към шарлатанството на страстите? И до такава степен ли сте закоравяла в безсърдечието си, та не вие, а Хиршфогел трябваше да помисли за мен?
— Хиршфогел ли? — извика тя със смътно подозрение и очите й се разтвориха широко.
— Да, Хиршфогел — повтори Бенц злобно.
— Не се шегувайте — каза тя.
— Защо мислите, че се шегувам?
— Хиршфогел каза, че заминава за фронта в същия ден, в който аз тръгнах за София.
— Мога да ви уверя — каза Бенц сериозно, — че снощи бях с Хиршфогел.
Тя наведе очи и събра тънките си черни вежди, Бенц познаваше тая гримаса, която издаваше напрегнато мислене. Той си каза уверено: „Хиршфогел й е обещал да не ми казва нищо.“ Тая мисъл проникна в болната му душа като балсам.
— Били сте с Хиршфогел — каза тя замислено, а значи, говорили сте за мен. Бенц кимна с глава утвърдително.
— Какво още ви каза Хиршфогел за мен?, — попита тя малко презрително.
— Посъветва не да ви поздравя. Тя се разсмя с облекчение!
— И вие дойдохте да изпълните това?
Бенц наблюдаваше със затаен възторг чаровната подвижност на лицето й, дяволитата сериозност, младия и силен живот, който бликаше от него при всяко движение на мисълта. Нищо не можеше да противостои срещу изкушението да продължи тази игра. Дори в най-трагичните часове на отношенията си с Елена той изпитваше тъжно доволство да наблюдава това безспирно трептене на духа й.
— Наистина — каза Бенц — човек би ви убил, ако можеше да ви убие след това в мисълта си, Но вие сте неуязвима. Вие сте самата съдба, взела човешки образ, за да причинява нещастия. О, отровно и замайващо видение… Отчаянието ми би могло да ви даде хиляди подобни имена, ако всяко от тях ви подхождаше напълно. Но каквото и да сте, ангел или зъл дух, никога не ще забравя човешкия ви образ…
— Нито спомена от чувствата си — допълни тя тихо.
Ноемврийското слънце се скри зад златните кубета на „Ал. Невски“, чийто заоблен силует изпъкна ярко върху оранжевите светлини на залеза. Бенц седеше До прозореца. В тъмнеещия здрач на стаята отраженията на кристалния полилей гаснеха едно след друго. Когато Бенц свърши, цялото тяло на Елена се друсаше от плач. Бенц очакваше подобна реакция, но не предполагаше, че щеше да бъде тъй силна.
— Овладейте се! — каза той с възможно най-голямо съчувствие.
Но плачът й не преставаше. С дълбоко и задавено хлипане тя повтаряше, обливайки лицето си със сълзи:
— Хиршфогел ви е казал всичко! … Хиршфогел ви е казал всичко! …
Изведнъж Бенц се почувствува трогнат, покъртен в самата дълбочина на оная безкрайна готовност да прави жертви, що бе любовта му.
Той отиде при нея и като извърна лицето й към себе си, произнесе ободрително:
— Ще направя всичко за вас.
Бенц излезе от къщата ако не жизнерадостен (това чувство бе съвсем чуждо на любовта му), поне с убеждението, че е избавен от гризенето на съмненията. Трябваше да бърза и всъщност това бе, което го спасяваше от мъчителната възможност да разсъждава върху състоянието на Еленините чувства. Всеки подобен опит можеше да го отклони от изключителната съсредоточеност на мисълта му върху настоящето. Бяха уговорили Елена да замине още на другия ден и да го чака в Х… Там бе най-подходящото място за аборта.
Бенц тръгна към хотела с намерение да обмисли най-подробно всичко. Операцията трябваше да свърши успешно. Всяко допускане на противното го изпълваше с ужас. Не мислеше за дисциплинарния съд или за клетвата, която бе дал при излизането си от военната медицинска академия. Не! … Всички съображения за чест, морал и кариера се стопяваха пред образа на тая жена. Това бе първото му безумно отричане от себе си. но можеше ли да постъпи иначе?
Той изброяваше мислено възможните положения, спомняше си случаи, които познаваше от клиниките. Удивителна е логичната точност на мисълта ни, когато волята изгуби властта си над чувствата. Бенц разсъждаваше с болезнена яснота, като престъпник, загубил възможността да се върне назад. И странно нещо!… Вместо да почувствува смущение, пред криминалния аиорт, който се готвеше да извърши, изпитваше, напротив, необяснима самоувереност. И през най-тежки операции той запазваше пълно самообладание. Сега към тая сигурност се присъединяваше и някаква отчаяна вяра в провидението. Чувството за живот, тъй мощно в сърцето му, отхвърляше с възмущение всеки лош изход и ако имаше нещо, което можеше да противодействува на решението му, това не бе малодушието.
На другия ден ротмистър Петрашев покани Бенц по телефона да обядват заедно. С безупречна вежливост той изрази на френски съжалението си, че не могъл да го види още снощи. Вън от личното му искане да се срещне с Бенц, същото желание проявил и генерал Д., настойникът на сестра му. Андерсен му разправил чудесни неща за Бенц. Генерал Д. много обичал младите хора и в това отношение бил дори
