— Грешна ли е тази жена? — попита Бенц иронично.
— Вие знаете по-добре — отговори свещеникът, като го погледна строго. — Струва ми се, че посещавате редовно къщата, в която бесува с любовниците си.
Бенц се приготви да възрази, но свещеникът го смълча с повелително движение на ръката си.
— Исках да ви кажа само това — продължи той: — не е за добро, щом тази блудна жена е тръгнала сама да ви търси.
Бенц си представи всичко, което свещеникът бе чул oт мълвата за фройлайн Петрашева. Искаше да се изсмее, но веднага помисли за суровата му честност, за достойния му християнски живот. И най-после — свещеникът го обичаше. Бенц предпочете да го успокои, вместо да се разсърди.
— Отче — каза Бенц вежливо, — тая жена искаше да й направя една малка услуга. Но понеже е заминала, едва ли ще я видя втори път.
— Страх ме е да не дойде — каза свещеникът с наивна проницателност. — Тя не е православна. Когато си отиваше, тя се престори на набожна и пожела да целуне ръката ми. После извади от чантата си пари и ме помоли да ги раздам на бедните. Но аз й казах да ги даде в благотворителния комитет на дамите от града. Там дават парите си всички, които искат да блеснат като фарисеите. „Аз не съм фарисейка“ — извика тя и започна да се смее като луда. След това хвърли в лицето ми парите и побягна навън. Истина ви казвам, в тая жена няма ни срам, ни вяра. Но никой грешник не бива да бъде отстъпен на дявола, преди да му посочим разкаянието.
Преди да излезе, той дойде още по-близо до Бенц и каза тихо, с почти суеверен ужас в гласа си:
— Тая жена е дявол с ангелско лице. Разправяли са ми, че пиела вино, докато падне в несвяст, а после мъжете се биели за нея. Пазете се!
— Отче — каза Бенц още веднъж снизходително, — благодаря ви за съвета и не се безпокойте повече за мен.
Свещеникът излезе с убеждението, че не бе употребил всички средства, за да спаси Бенц от дявола.
Веднага след излизането му Бенц разкъса плика. Върху един пожълтял лист хартия, даден от свещеника, фройлайн Петрашева бе написала без подпис и обръщение следните думи, които за втори път през тая нощ трябваше да разтърсят Бенц: „Не ме търсете повече. Моля ви с последния остатък от силите си.“ Буквите бяха едри, нервно написани. Бенц прочете писмото още веднъж, после угаси лампата и си легна, питайки се трескаво: „Защо го е написала?“ Пълният мрак в стаята му позволи да се съсредоточи. Той съзна, че ако бележката имаше някаква цел, последната трябваше да бъде свързана с онова, що бе научил вече от Хиршфогел. Елена искаше да изчезне от живота му. Бележката потвърждаваше решението й да пожертвува една искрена страст, защото не вярваше на себе си. „Бедната Елена…“ — мислеше си Бенц; тя знаеше, че е леконравна и гибелна, та го предупреждаваше за себе си и дори искаше да го спаси!…
Бенц заспа призори — тежък и неравен сън, прекъсван от кошмарни пробуждания. Сънуваше Елена, заобиколена с отвратителни хирургически инструменти. После всичко се смесваше в някакъв хаос от жетони, бутилки, тютюнев дим и германски летци, които се смееха диво.
IX
Подофицерът от германското интендантство бе точен. Автомобилната сирена изтръгна Бенц от нездравия сън точно в седем часа. Преди да се отправи за гарата, Бенц каза на шофьора да го закара у Петрашеви. Искаше да види какво е станало с Хиршфогел и да научи от него адреса на Петрашеви в София. Бенц го завари слаб и жълт, изтегнат като мъртвец върху леглото.
— Спите ли? — попита Бенц грубо, за да го събуди, ако наистина спеше.
Споменът от преживяната нощ ожесточаваше Бенц.
Хиршфогел се раздвижи. Бенц забеляза върху бузата му синята подутост от юмручния удар, с който го е съборил на земята.
— Не — каза Хиршфогел и погледна Бенц накриво. Той попита: — Как сте от снощи?
— По-добре от вас — каза Бенц иронично. Хиршфогел направи гримаса и процеди през зъби:
— Нищо не си спомням.
Бенц вдигна транспаранта и го попита къде живеят Петрашеви в София. Хиршфогел измърмори улицата и номера с пълно равнодушие. Може би наистина не си спомняше нищо от снощи. Алкохолът и маларията го бяха изтощили до смърт. Той така много приличаше на мъртвец, щото за миг Бенц се усъмни дали не му остават да живее само няколко часа.
— В София ли отивате? — извика той презрително след Бенц, когато последният излизаше от стаята му. — Няма нужда! … Тя сама ще ви потърси тук! Гласът му се удави в кашлица, Бенц не го дори погледна.
По онова време движението на муниционните влакове забавяше твърде много пътуването с редовните. Бенц пристигна на софийската гара късно следобед всред невъобразимата бъркотия на един артилерийски полк, който разтоварваше оръдията и конете си. Германската униформа го спаси от проверките при изхода. Това му спести най-малко един час. И все пак той имаше тревожно убеждение, че закъснява.
Софийската къща на Петрашеви бе по-нова и по-голяма от тая, която Бенц познаваше в Х… Тя се намираше на един спокоен площад близо до „Ал. Невски“. Лицевата й част, както и лицевите части на няколко други къщи, бе надупчена с парчета от аеропланни Помби. Бенц позвъни с убеждението, че вратата трябваше да се отвори от Силви — едрата и чернокоса левантинска слугиня, която Петрашеви бяха довели от Цариград. Отвори един слуга с тъмни дрехи и кръгло лице и покани Бенц в просторно и светло преддверие, от което една мраморна стълба, постлана с килим, водеше към втория етаж. Отгоре идваше глъчка на много гласове.
На Бенц стана ясно, че трябва да се махне веднага. Идването му съвпадаше с неочакваното присъствие на други хора. Върху закачалката имаше много фуражки — германски и български, — които му подсказаха неприятната възможност да попадне между притежателите им. Това ни най-малко не влизаше в сметката му. Почувствува досада. Реши да спре слугата, който отнасяше визитната му картичка, но в същия миг забеляза до стълбите едно малко салонче. То бе празно. Бенц влезе в него и каза на слугата: — Ще чакам госпожицата тук.
Прозорецът на салончето бе отворен и от него се виждаше „Ал. Невски“, чиито златни кубета блестяха ярко под лъчите на есенното слънце. Бенц седна на едно кресло. Мисълта по онова, за което бе дошъл, не го оставяше нито за миг. Стресна го грохотът на артилерийския полк, чието разтоварване видя на гарата. След това отново потъна в мислите си. Той бе забравил войната и света. Но светът, неговият свят, който се въртеше около Елена, не беше ли в сърцето му! И все пак това, що изпитваше, нямаше нищо общо с обикновените пристъпи на любовен възторг, възбуждан или обуздаван от мисълта. Елена бе като съдба, която не можеше да се промени, като образ, който изникваше и потъваше в ослепителна светлина и непрогледен мрак. Нейното съществуване го изпълваше с блаженство и морален ужас. Какво търсеше в тази къща? Не бе ли дошъл да извърши сам атентат срещу честта на професията си? Никой не го викаше. Нито дори Елена: единственият двигател на всичко, що вършеше, бе любовта му. Тя бе проникнала в мозъка му, в сърцето му, в нервите му. Целият образ на Елена се бе неразривно свързал с личността му. Този образ бе станал като постоянен и необходим елемент в живота на съзнанието му, като морална идея в живота на аскетист. Само че Бенц не беше аскетист. Елена стоеше като гибелен антипод на всяка морална идея.
Тя се показа на вратата, облечена в рокля от червен crepe de chine. Една бяла роза, лъжлив символ на несъществуваща добродетел, две златни гривни, инкрустирани с рубини, заедно с целомъдрения израз на лицето й смекчаваха малко дръзкото безсрамие на тази рокля, която оставяше раменете и ръцете й почти голи.
Бенц се усмихна горчиво: видът й сигурно очароваше германските офицери, които се сражаваха на покер и п вместо кръвта си проливаха шампанско. Тя го погледна с дълбоко и смаяно учудване в очите си. Ръката й незабелязано затвори вратата. Няколко секунди Бенц съзерцаваше мълчаливо изуменото й лице — тъй изтънчено в линиите си, тъй сладостно в момчешката подчертаност на израза си, неизразимо красиво в тоя миг на пълна неподвижност и сподавено вълнение. Гласът й произнесе затаено, но с някаква успокояваща сладост малкото име на Бенц. Бенц го чу и не каза нищо.
Тя взе от масичката една цигара с позлатен край и я запали бързо. Но сигурно бе пушила много с
