което притискаше сърцето му. Слънцето клонеше към запад и вечерните сенки се удължаваха. Последната зеленина се бе превърнала в мъртвешки цветове на злато и пурпур. Под червените лъчи на ниското слънце тия цветове изглеждаха още по-ярки, дори някак фантастични и с това предизвикваха остри, пронизващи тръпки в меланхолията на човек.
Бенц знаеше, че ще завари фон Харсфелд у Петрашеви но това не го тревожеше много. Автомобилът на Харсфелд с австро-унгарско флагче наистина чакаше пред пътната врата. Шофьорът отдаде чест и с това поласка смешно гордостта на Бенц; германската униформа пазеше авторитета си поне пред австрийците.
В градината Бенц съзря с досада високия силует на Хиршфогел. Хиршфогел се разхождаше между лехи с увехнали карамфили, наметнат с шинела си, и сигурно чакаше треската. Повече от всеки друг път той приличаше на мъртвец с шинела си, загърнат като в саван, с бледно си лице, с хлътналите си бузи, с дълбоките орбити на очите си. Бенц знаеше, че отпуската му изтичаше тези дни. Хиршфогел я бе прекарал тук, в горещината на тоя нездрав град. Защо? За да засилва умразата си към жените ли? В този момент Бенц имаше достатъчно грижи, за да се пита дали Хиршфогел е луд, или не. Хиршфогел го забеляза, като минаваше по алеята, и дойде при него.
— Е! какво? — попита той.
— Всичко ще бъде извършено — каза Бенц сухо.
— Тя ви чака от сутринта. Андерсон и фон Харсфелд заминават тая вечер за Главната квартира.
— А вие? — попита Бенц с досада. Хиршфогел го погледна със студения пламък на тъжните си, сурови очи.
— Утре сутринта — измърмори той презрително.
Макар да бе късна есен, дните в Х… бяха все още топли и някак мъчително задушни. Поради това обстоятелство навярно осветеният с ацетиленова светлина прозорец на стаята, в която се намираха Елена, Андерсон и фон Харсфелд, бе отворен. Шумът на автомобила и пронизителното скърцане на вратата трябва да бяха издали идването на Бенц. Това не го въодушеви никак. Едно запознаване с фон Харсфелд му се виждаше досадно при всички възможни обстоятелства. Но тъкмо това накара Бенц да влезе вътре. Капитан фон Харсфелд можеше да помисли, че Бенц се бои от него. Подобно чувство липсваше напълно при идването на Бенц и затова, щом видя едрата левантинска слугиня, той й каза да съобщи за пристигането му. Слугинята се върна след малко и направи знак на Бенц да се качи горе. Той беше изкачвал много пъти с нетърпелива бързина тия разклатени дървени стълби. Обикновено го посрещаше веселото възклицание на Елена. Сега обаче Бенц изкачи стъпалата бавно, чувствувайки отдалеч тежката атмосфера, в която му предстоеше да влезе.
Стаята, която му посочи слугинята, служеше за спалня на Елена. Тя бе твърде обикновена, светла стая на младо момиче, със скрин, с диван, с много възглавници, с кръгла маса по средата и няколко кресла. Бенц преодоля с известно усилие мисълта, че фон Харсфелд бе прекарал с Елена в нея почти целия ден, и влезе вътре. Тягостната му напрегнатост се облекчи значително от присъствието на Андерсон, който се бе разположил удобно между възглавниците на дивана. Елена стоеше до прозореца всред някаква отдалечена замисленост. Тя отговори на Бенцовия поздрав със слаба усмивка и му направи знак да седне на едно кресло много близо до нея. Бенц се подчини и седна. Чак тогава Бенц забеляза в тъмния и далечен кът на стаята да седи човек. Това беше фон Харсфелд. Той бе седнал в едно дълбоко кресло и пушеше пура. Бенц стана веднага и направи малък, вежлив поклон. Фон Харсфелд също се поклони, но без да става. Това отговаряше на разликата в чиновете им. На Бенц се стори, че имената им прозвучаха едно след друго с остър металически тон. Или може би това впечатление се дължеше на Бенцовата напрегнатост и тишината в стаята. Капитан фон Харсфелд зададе на Бенц няколко банални въпроса във връзка с идването му в България. Докато отговаряше, Бенц успя да разгледа бледното му аристократично лице с тънки, безкръвни устни, с прав нос, с пепеляворуса коса, със сиви очи, едното от които бе скрито зад монокъл. Не можеше да се каже, че това лице наподобяваше в израза си лекотата и безгрижието на ротмистър Петрашев. Зад студената му неподвижност, зад студената отсянка на презрение към всичко, което го заобикаляше, човек усещаше нещо твърдо и пронизващо, заедно с една отблъскваща чувственост, която се проявяваше в гласа, в движенията, в цялото съвършенство на безупречната му външност и която липсваше у ротмистър Петрашев. Бенц помисли горчиво, че тая чувственост, това противно и скрито под маска сладострастие бе опиянявало някога Елена.
Докато Бенц се стараеше да изглежда равнодушен, фон Харсфелд и Андерсон подеха спор около новата Хинденбургова линия. Това стана по повод на Бенцовото пребиваване в окупираните области на Франция преди две години. Спорът не развълнува никак Бенц. Той съзираше много добре целта му да служи като параван на разговора, който бе воден, преди да влезе. fid-mi, имаше усещането, че комедията, разигравана от два месеца пред него, продължаваше още. Наистина бенц не можеше да разбере защо тия хора продължаваха да стоят още и на всичко отгоре да се забавляват с този спор от висшата стратегия. Не, това го подлудяваше! Буквално!… След като бяха измъчвали през целия ден Елена, сега искаха да го уверят в своята непринуденост. Играта с Бенц продължаваше — и колко ниско! Дали нямаше да чуе някой нов, трогателен епизод от живота на Елена, разказан между имената на Мантойфел и Клаузевиц? Екстравагантната глупост на това предположение накара Бенц да се усмихне. Той осъзна изведнъж всичката неуравновесеност на състоянието си.
— Защо се смеете? — попита Елена, като се наведе над него.
— На Клаузевиц — каза Бенц горчиво.
Тя се усмихна снизходително на увлечението, с което Андерсон доказваше на фон Харсфелд близкия триумф на германците.
— Искате ли войната да свърши по-скоро? — попита тя с оная усмивка, която винаги даваше скрит смисъл на думите й.
— Да — каза Бенц ниско, — за себе си.
— Само за себе си? Очаквах да помислите и за мен.
— Днес ме увериха, че нямам право да мисля за вас.
Неясният смисъл на думите му я озадачи. Тя го погледна тревожно и за да прогони от мисълта му сянката на всяко възможно подозрение, каза бързо:
— Знаете, че в тоя момент сте всичко за мен.
— О, да — съгласи се Бенц мрачно. — В тоя момент. Знам това.
Облегната до прозореца, тя продължаваше да стои наведена над Бенц с безкрайно търпение в израза на лицето си, който бе станал тъжен.
— Защото сте хирург ли? — попита тя със задавен шепот.
Бенц беше оскърбил искреността на чувствата й и незаслужено, разбира се, в минутното ожесточение на човек, който се измъчва тайно и не може да облекчи болката си.
— Не зная — каза Бенц уморено. — Бедата е в това, че не зная… Човек би желал да разбира действията ви тъй лесно, както разбира думите ви например.
— Действията! … — прошепна тя измъчено. — Но какво съм направила?
— Нищо — каза Бенц. — Много дръзко би било да задавам тоя въпрос дори на себе си. Знаете ли, днес се надценявам ужасно. Съзнах това преди малко…
Тя пак не разбра нищо, но го погледна критично, състрадателно — тъй както би погледнала някой луд. След това се отдалечи от Бенц и седна изнемощяла върху най-близкото кресло, закривайки очите си с ръце.
— Днес останах без сили — произнесе тя съкрушено. Всичката й отпадналост намери израз в изнурената дълбока въздишка, с която произнесе тия думи. Но, можеше ли Бенц да разбере състоянието й? Като че целият ден бе протекъл за него в тежък слн, та бе неспособен дори за най-обикновено съчувствие. Присъствието на фон Харсфелд го дразнеше без всякаква разумна причина. Озлобението, в което се намираше след разговора с генерал Д., продължаваше да гори още. Освен това Бенц имаше тягостната увереност, че през по-голяма част от времето Елена и фон Харсфелд се бяха отдали на драматични обяснения, които подчертаваха силата на някогашните им връзки. И наистина, макар бурята да бе отминала вече (Бенц трябваше да чуе само последите й, заглъхващи трясъци), атмосферата продължаваше да бъде наситена с електричество.
— Вие ли? — попита фон Харсфелд след малко. — струва ми се, че не. Запасът ви от сили е
