— Капитан фон Харсфелд! … — произнесе Бенц мрачно.
Същият! — продължи генерал Д. тържествено. — Той капитан Харсфелд е аристократ. Той стои над условностите и дребнавата ревност. Това е допустимо, като вземем пред вид изключителния характер на чувствата му. Вие познавате също тъй и чувствата на Елена към него, към този необикновен човек, под интелектуалното въздействие на когото тя се оформи като жена, за да стане това, което е днес. Най-малко слушали сте за тия чувства, нали?
— Слушал съм — каза Бенц условно, — много малко всъщност.
Генерал Д. го погледна изпитателно с лукавите си очи.
— Не сте ли се интересували? — попита той недоверчиво.
— Не — отговори Бенц сухо.
— Разбирам — каза генералът. — Вие сте човек на отвлечения идеализъм, ако мога да употребя израза на поручик Андерсен за вас. Колко възвишена професия е нашата! …
— Аз не стоя тъй високо, господин генерал — каза Бенц скромно.
— Знам, знам! — пресече генерал Д. с ласкаещ глас. — Вие сте много скромен, но поручик Андерсен ми говори дълго за вас. И повтарям още веднъж, аз ви ценя извънредно много като човек и лекар… Елена също тъй. Чудно ми е обаче защо не ви е говорила за чувствата си към човека, когото обича… Тя го обожава! Тя би трябвало да го защити поне пред вас от подозрението, че този човек прави някакъв компромис с гордостта си. Никак ли не ви е говорила за него? Предполагам да сте много близък вече с нея. Не се стеснявайте! Не намирам нищо неправилно в това. Тази близост би била твърде естествена — дори необходима за услугата, която се иска от вас.
Той разви цяла теория за приятелството между мъжа и жената, като дори си послужи с примери от живота и литературата. Бенц се удивляваше вътрешно на безспорната му начетеност, кристализирала в тъй жалки, светски форми. Генерал Д. завърши с думите:
— И тъй, поручик Бенц, вие сте добър приятел на племенницата ми, нали?
— В тоя смисъл, господин генерал, в който благоволявате да го считате за почтен.
— Благодаря ви много — каза той с възхитена усмивка. — В името на това аз ще отправя едно искане към вас.
Генерал Д. направи привидно колеблива, но всъщност тържествена пауза и клепките му замигаха бързо.
— Моля ви се, господин генерал — насърчи Бенц любезно.
Бенц знаеше вече откъде идеше опасността и можеше да даде сражение. Бе положителен в това, което щеше да чуе след малко. Разбра защо бе поканен от ротмистър Петрашев на тоя обед. Зад всяка любезност на тия хора се криеше по някой жесток удар. Бедното и нищожно съществуване на Бенц заплашваше сключването на един блестящ брак, бъдещото роднинство на тия богати и суетни хора с един дребен австрийски аристократ. Парите и титлата щяха да се съединят, както в романите.
— Аз бих желал — каза генерал Д. с кротък и съвършено непринуден глас — след благополучния край на всичко да се върнете в Германия.
Той бе разкрил картите си — този изтънчен, мъчно остаряващ генерал! Но не беше ли още рано? Бенц също имаше своите карти. И между тях се намираше най-силният коз: любовта на Елена. Каквото и да бе чувството й към Бенц, плътско или възвишено, то бе налице, то му даваше неоспорима власт над нея.
Бенц можеше от любов към разговора да попита генерал Д. за причината на необикновеното му желание. Все щеше да получи някакво обяснение — остроумно или глупаво. Но не пита. Играта му беше омръзнала. Вместо това произнесе с досада:
— Това би било чудесно! Но сега е война, господин генерал, и, струва ми се, вие знаете по-добре от всеки друг, че мъжете не зависят от себе си.
— Не се грижете — каза генерал Д., — Познавам …един човек, който може да говори на Шолц.
Бенц го погледна слисан.
Генерал Д, се усмихваше спокойно.
На Бенц се виждаше невероятно и все пак това бе факт: един чужденец, един българин искаше да премести във военно време по своя угода един германски офицер и почти бе сигурен в успеха си. Бенц почувствува гняв. Бе засегнато по най-болезнен начин националното му чувство. Към тоя гняв се присъедини и някаква остра, горчива болка. Как!… Да погребе любовта си, да забрави Елена, да се махне от пътя на фон Харсфелд! Да се свие като мишка, да умре от отчаяние! Не!… Тоя вътрешен вик разтърси съществото му, унищожи колебанията му. Каквато и да бе Елена, скитница в любовта или порочна до ужас, тя го обичаше, тя му бе предложила частица от младостта си. Не! Хиляди пъти не!
Бенц се усмихна и стана от стола. Генерал Д. стана също.
— И така, обещавате ми — каза той, подавайки ръката си, — че ще изпълните това, което искам. Още, тая вечер ще кажа да говорят на Шойбен или Шолц…
Той погледна Бенц възхитено, доволно. Или може би се възхищаваше от себе си.
— Господин генерал — каза Бенц тогава с тон на човек, който е престанал да се шегува, — това е невъзможно. Искам да кажа, не ще стане никога. Но ако въпреки всичко успеете благодарение на високите си връзки, длъжен съм да ви предупредя, че Елена ще тръгне с мен.
Ръката на генерал Д. падна като камък.
Той гледаше Бенц внезапно вцепенен, побледнял от смайване, неспособен да възрази нищо.
— Сбогом, господин генерал! — каза Бенц.
— Сбогом! … — отговори генерал Д. с положително дрезгав глас.
XI
Дали Бенц не каза много? И дали Елена щеше да го последва наистина в Германия? Онова, което имаше значение в тоя момент, бе пълната му увереност, че ще го направи Бенц я обичаше и това го заслепяваше пред най-простата очевидност: Бенц нямаше къде да я заведе. Освен при майка си. Това значеше да живее; пак отделно от Елена. Ако постъпките на генерал Д. се увенчаеха с успех (какъв срам за германските щабове в България!…), сигурно щеше да бъде изпратен; на Западния фронт, в някой полски лазарет на Шампан или Артуа, където Елена не можеше да дойде или можеше, но само като милосърдна сестра. И тъй срещу удобствата, блясъка, удоволствията, които имаше в София, Бенц можеше да й предложи само избора между две възможности: да остане при една стара, самотна и може би враждебно настроена към нея жена или да бъде при него и да се грижи за ранени войници. А после? После, когато войната свършеше, монотонното съществуване в някой затънтен германски гарнизон като жена на полкови лекар.
Разбира се, Бенц не мислеше нищо подобно в трена, когато пътуваше обратно за Х… Във второкласното купе пътуваха и няколко български офицери. Те бяха отпускари и се връщаха на фронта. Това личеше по лошото им настроение, по едносричните думи, които от време на време разменяха помежду си, по оная мрачна резигнация, която слага отпечатъка си върху лицата на всички мъже, отиващи в окопите. Когато Бенц палеше цигарите си, щракането на запалката ги стряскаше и те хвърляха към него къси, враждебни погледи. После отново потъваха в мислите си. Те бяха с изтрити униформи, със синкавожълти, маларични лица. Когато влакът пристигна в Х… и трябваше да излезе от купето, Бенц отдаде чест, но никой не отвърна на поздрава му. Краят на войната приближаваше, приближаваше…
Бенц се чувствуваше някак горчиво обиден от българите, от генерал Д., от спътниците си във влака и от една група войници, които ядяха плодове по скамейките на перона и също не намериха за нужно да му отдадат чест. Бенц се престори, че не ги забелязва, и всъщност това бе най-разумното. Каза си уверено, че ще бъде много смешно, ако отиде при коменданта на гарата и поиска обяснение за държането им. Самата мисъл, че можеше да извърши подобна глупост, му подсказа до каква степен се бе отдалечил от ясното виждане на нещата в света. И все пак тоя свят продължаваше да съществува, кипеше около него, блъскаше и отнасяше хората в разрухата на войната, без да накърнява съществуването на другия свят — света на Елена, — затворен в него, излъчен от него, с всичката разточителност на цветове и форми, които любовта можеше да му даде. Ако физическото съществуване на Бенц бе оковано в железните вериги на войната, всичко, що оставаше от личността му като дух и морална сила, бе в ръцете на Елена. Това раздвоение бе мъчително и жестоко. Докато автомобилът на интендантството го возеше по задушните и криви улици на Х., Бенц се мъчеше да дойде на себе си или поне да притъпи натиска на острото н неотслабващо вълнение,
