Мислех. И пъдех мислите си, за да бъда в състояние да кажа нещо или да направя нещо, но не успявах. Учудвах се. И се надсмивах над себе си, че има за какво да се учудвам. Питах се. И не исках да се запитвам. И отново се блъсках като жива птица в клетката от условности на Икар.
Какво знаеше тя и какво не знаеше? Сама ли бе ме поискала или контролният съвет я пращаше — Терин и Варий Лоц? Ако аз търсех в нея майката, какъв мъж щеше да намери тя в мен? Или бяха я пратили пак тия неумолими закони на малобройността, които не ти предлагаха никакъв избор и никаква свобода? Но тя каза, че ме обичала? Нима и тя можеше да лъже или това също беше оная тотална подчиненост на икарци пред премислените, научно конструирани и в най-интимните сфери условности, пред тая самодиктатура, която трябваше да осигури вътрешната безпрепятственост на техния път в Галактиката?
— Да ти изпея ли една песен? — обади се Майола Бени, но беше някак много отдалеч.
— Не ми се завладява сега Космосът с твоите песни! — изръмжах аз и се проснах обратно, на тревата, за да не я гледам.
Но тя запя. Отначало съвсем тихо, треперливо, после без да повишава своя до съвършенство култивиран глас, който сега предпочиташе да заплаче, успя да го овладее. Не разбирах думите, защото бяха от непознат ми земен език, но мелодията сякаш забълбука в мен самия, сякаш някакъв резервоар на болки и копнеж бе се пробил в гърдите ми и заизлива до премала горещите си води, докато ме изпълни целия, докато напълни езерото пред мен, гората около мен, целия Икар и цялата черна празнота около него. Чувствувах, че още малко и ще се задуша, ще се удавя, и затворих очи, но вместо това заплувах в тия горещи води, а те ме понесоха нанякъде и аз усещах, че това някъде е място, където винаги съм мечтал да отида.
Пръстите ми дълго пътуваха по тревата, докато срещнат ръката на Майола.
— Ти… ти наистина си…
Тя не ме остави да намеря думата:
— Не е моя песен, Зенон. Това е една прастара земна песен. Аз не умея да композирам такива песни. Пък и няма вече кой да ги слуша. Нито тук, нито…
И заплака.
Да, тя знаеше, че Земята вече не чува нашите песни! Сигурно знаеха „тайната“ и останалите — всички, които зорко следяха пътя на Икар между звездите. Лесно са я открили, защото не са профани като мен, но продължаваха деликатно да я крият един от друг. Бяха я заключили в душите си, за да си останат предишните уверени в победата, горди и красиви пратеници на човечеството. С какво можеше да ги смути някакво си хромозомче-изрод?
За пръв път виждах икарка да плаче. И замрях, защото този плач ми се видя като естествено продължение на песента. После, целият разтреперан от някакво ликуване, от усещането, че съм стигнал до нещо, към което от първия си жизнен порив съм се стремял, аз се хвърлих към Майола и сграбчих лицето й в изстиналите си шепи. А тя не по-малко бурно ме прегърна и извика така, че дъхът й ме задави с горещината си:
— Не ме напускай, Зенон! Моля те, не ме напускай! Помогни ми да живея!
Помогни ми да живея — това беше едно заклинание, което ме преобрази. И когато по-късно мислех върху него — ох, колко много съм мислил, — аз като че ли опирах и до истините за себе си. Възможно е да съм търсил в нея и майката, за да й изплача своята трагедия, но положително съм търсил повече жената, за да получа от нея потвърждението, че съм нормален мъж, а не несполучлив експеримент. В оня чародеен миг Майола ми даде тъкмо това, изплаквайки ми своята трагедия, търсейки мъжката ми закрила. В оня миг тя не беше икарка, а исканата земна жена. Защото жената изглежда утвърждава същността си, само когато ни доказва, че сме истински мъже.
— Защо да те напускам? — недоумявах аз тогава. — Аз… аз никога не ще те напусна!
Но изведнъж, насред неопитните си нежности, по някакъв чудовищен произвол на съзнанието ми, видях Хелиана. Видях и бягството й от нас, макар тя да стоеше на крачка от мен, видях пълните й с необяснима ненавист очи, които преди това бяха скрити в тъмното, и цялата дълбочина на омразата в тях усетих… — не, това не беше и видение, то беше по-релефно и по-обемно от всеки холографски двойник, от всеки действителен образ, беше някакво свръхвидение. И аз отчаяно зацелувах мокрото лице на Майола, за да престана да го виждам.
Така започна моята странна и мъчителна любов с Майола Бени.
Част втора
Поема за щастието
1
Не продължи дълго сънят на моето непокорство в обятията на Майола Бени, но въпреки това тя ме отклони за години от намерението ми да повторя полета на Алек Дери, като ме изправяше пред нови за мен проблеми, като подхранваше собствените ми колебания. Любимата може и да не прави мъжа силен и смел, както се пее в песните, любещата съпруга обаче винаги го прави боязлив и нерешителен.
Тя ме обичаше, както обичат навярно само зрелите жени, защото за такава обич са нужни и чувствен опит, и осмислянето на любовта чрез мъдростта на годините, и ненаситността, разпалвана от усещането, че тази любов ще е последната. Но тя все пак си беше икарка, а това, освен всичко друго, означаваше: един час работа при хранително-напоителната система на парковете, един час работа над дневната студийна програма на поливизорите, задължителният за всички час физически труд, два часа занимания с децата и солистите ученици, един час с любителите-музиканти, четири часа, в които тя композираше или упражняваше гласа си и пръстите. В останалите часове съумяваше да вмести цялата концертна дейност на Икар, обществената си дейност от общ характер, следенето на научните проблеми и достижения, съня си и… мен. И нито веднъж не се показа повече страдаща и отчаяна.
— Майола — укорявах я, — ти не ме обичаш.
А тя нацупваше креолската си муцунка в онова недоумение, с което децата посрещат несправедливостта на възрастните.
— Майола — крещях й, — ти не ме обичаш!
А тя написа „Поема за щастието“.
На премиерния концерт икарци седяха половин час сащисани, докато се опомнят и намерят сили за ръкопляскане. Баща ми, сигурно заради мен дошъл, каза:
— В тая музика има нещо…
Беше унесен, както когато се мъчи да улови в сакчето на математическите формули някоя нова и особено интересна идея-пеперуда.
Терин, председателят на контролния съвет, каза:
— В тази поема е вложен целият смисъл на Икар. Трябва да ви призная, Зенон, че се почувствувах жалък до Майола. Тя е, която ще даде сили на икарци да завършат своя път. Не мислите ли, че…
Майка ми, красиво просълзила се, направо се задъхваше:
