— Хелиана, Хели… — запънах се аз. — Какво правиш?
— Благодаря, доктор Балов. Добре съм.
Познала ме бе веднага по гласа, защото аз не бях включил апарата на двустранна визуалност. Това ме развълнува някак си, а още повече ме развълнува профилът й. В мига, когато произнесох нейното име, тя извърна лице, сякаш не желаеше да я гледам или се боеше да срещне погледа ми. Сега виждах само крехкото ушенце, бледата руменина на възостричката скула, лъскавото връхче на носа й и едно ъгълче на също така доста безкръвните устни. Другата част на екрана бе запълнена от къдравия слънчево-оранжев пламък на косите й.
— Откъде се обаждаш?
— От къщи.
— Не би ли дошла за малко да си поговорим?
— За какво? — Въпросът й беше по детски сопнат.
— На медицински теми — отвърнах й с насилена шеговитост.
— Здрава съм. С какво друго мога да ви бъда полезна? — продължаваше тя да ми говори на „ви“, но с такава нелюбезност, каквато никой от родителското поколение не си позволяваше.
— Отдавна не сме се виждали…
— Аз и сега не ви виждам.
— О, затова ли се цупиш? Прощавай! — засмях се аз и натиснах копчето, да може да ме вижда и тя. — Ето ме!
Но тя не пожела да ме погледне. Подаряваше ми само ухото си — едно до умиление мъничко и нежно ушенце.
— Хели, защо все пак ме напуснахте като лекар? — преминах и аз на „ви“.
— Само това ли искахте да ме запитате?
Контравъпросът явно прикриваше смущението й, но ми се стори, че тя бе готова да даде и отговор — отговор, какъвто се боях обаче да чуя.
— По-скоро — рекох, — по-скоро исках да ви запитам защо така се отчуждихте от мен? Та аз съм ви и кръстник дори!
На устата ми лежеше още напомнянето: „Някога ми каза, че най-много мен обичаш“, но то си остана там. Беше шестгодишна, мажех ожуленото й коленце с витапластик и като се наведох да го подухам, за да се втвърди по-бързо — както обичат това децата, тя ме целуна по бузата, задъхано ми пошепна: „Зенко, теб най-много обичам!“ Но шест години не са четиринадесет. Сега тя мълчеше.
— Няма ли да дойдете?
— Ако не ме задължавате като дежурен от контролния съвет, не.
— А да се срещнем другаде?
— За какво?
В объркването си изтърсих:
— Аз се чувствувам отговорен за вас, Хели, и аз… аз държа за вас!
Профилът леко трепна, съвсем леко се позавъртя, но веднага зае предишното си високомерно положение.
— Ако държите толкова за мен, помолете Лоц да престане да ме шпионира. Здрава съм и ми няма абсолютно нищо.
— Ще му кажа. Но може би има нещо, което с него не искате да споделите. А ние с вас все пак сме от едно поколение, от родените на Икар — рекох аз почти умоляващо.
— Не сме от едно поколение, доктор Балов.
— Не ви разбирам, Хели…
— Ето, виждате ли! Нали може вече да изключа? По-добре да послушаме вашата тържествена сесия.
— Хели — викнах й, уплаших се от гласа си и добавих шепнешком: — И аз имам нужда от близък човек.
Тя се обърна, изгледа ме с много бляскав мрак в очите си, после изчезна в студената синкава млечност на екрана. Повторих още два пъти: и аз имам нужда от близък човек, вслушвайки се с безсмислено упорство в това твърдение, което кой знае откъде бе дошло. Та аз имах Майола Бени — най-желаната в този момент жена на Икар, имах…
Какво имах? Имах някога едно дете, което смятах за свое, а сега го няма. Какво ли е на родителите ми, и на Терин, като се отнасям така към тях? Но за какво Хелиана може пък мен да мрази? Да не би да си мисли, че съм преминал към другите, към властта на Икар? Както аз ненавиждах астронавигаторите и другите старци? Да не би в нейните очи да изглеждам като тях? Би било ужасно. Да, ще трябва да поговоря с Лоц. И за брадата ще трябва да поговоря, и за това, какви събития назряват на Икар, а пък тая невъзпитана хлапачка…
Пръстите ми почукваха по клавиатурата на визофона, но не бяха се сетили да го изключат. Ако Хелиана бе изключила само визуалната връзка, сигурно бе чула предишния ми шепот. Какво ли си е рекла, глупачката? Ще трябва да се заема по-сериозно с младото поколение! Тях трябва да спечеля, ако искам бъдещето на Икар да бъде мое.
Но какво в същност исках? Упреквах координаторите и астронавигаторите за антидемократичното им поведение, за вмешателството им във всичко, пък и аз като че ли се стремях само към властта заради самата власт. Хелиана нещо такова е усетила в мен, затова така… Услажда ми се професията и властта на контрольор, но не ми е достатъчна, искам да променям живота на хората, не само да го държа в рамките на премислената от много по-големи умове програма. А за какво точно искам да го променям? Нали всички диктатори някога на Земята са вършели безобразията си все в името на това, че са искали да променят живота на хората към по-добро, искрено са го искали в повечето случаи! Търся съюзници, кроя планове за сражения, а какво по-добро имам да предложа?
Седях пред работния пулт на дежурния контрольор и с чувството, че съм загубил една опора в живота си — а каква опора е била за мен Хелиана, също не ми беше никак ясно, — се питах какво искам от икарци. Да изброявам… можех много неща да изброя, но събрани заедно, те не образуваха нищо, което що-годе да приличаше на разумна програма за един живот и една борба. И щях още много години да се питам така в минутите на безсилие, защото очевидно продължавах да си бъда един недоучил хлапак с наследствено див характер, който сам не знаеше какво иска.
Хрумна ми тогава още да моделирам поведението на Хелиана за компютъра по психология, той може би щеше да ми подаде някакъв подсказващ нещичко алгоритъм за нейното държане към мен, но тогава нямах сили да се ровя в паметта си, за да търся всички мои съществени взаимоотношения с момичето — докосването до тях ми причиняваше болка. Пък и тържествената сесия на контролния съвет бе завършила. Влезе Льони Редстър и ми каза: „Честито!“ Подиграваше се, разбира се, проклетникът, но можеш ли да разбереш това от роботската му мутра! Отвърнах му: „Да ти се връща!“ и излязох да търся Варий Лоц.
3
Бях надзърнал в програмата му и знаех къде да го намеря, но моментът да се показвам по пътищата на Икар се оказа крайно неподходящ. Срещах излезлите от тържествената сесия, които се опитваха да ме спират, за да ми честитят семейния празник или пък ми махаха отдалеч, вбесявайки ме с доброжелателството си. А нямаше как да избягам в някое индивидуално превозно средство, защото Лоц се намираше наблизо. Неговото време, както и времето на всеки икарец, бе разпределено с точност до минути — ние от контролния съвет ставахме най-подозрителни, когато някой нарушаваше дневната си програма, все едно дали съкращаваше или удължаваше трудовата си натовареност. Лоц, излязъл от сесията, трябваше вече да се намира в подпредседателския кабинет, където след половин час щеше да заседава комисията по роботехника. Този половин час се канех да му отнема, за да го питам за оня с брадата, и за Хелиана, и защо не съм щастлив с Майола Бени, и какво да мисля изобщо за себе си… Да го питам, да питам, да питам, защото всичко в мен се оформяше в някакви въпроси, смешни и глупави навярно, но много болезнени и аз трябваше някому да ги задам, някому, който можеше и да ми се присмее, но от чийто смях аз нямаше да се обидя, а нещо в мен щеше да се проясни или успокои.
