пространството — колапс на звезда или на дявол знае какво, при който се образува такова могъщо притегляне, че и искрица светлина не може да излезе оттам, та това място прилича именно на черна дупка сред съвсем не толкова черния Космос. Други теории твърдят, че това били антисветове, в които материята имала обратен знак, или била изобщо в съвсем друго, невъобразимо състояние. Ясно е какво би означавало едно такова наблюдение — нещо да влиза и излиза невредимо от антисвета!
— Влезе и излезе? — запитах аз все още недоверчиво.
В отговор Дарян кимна бавно и убийствено сериозно.
— Обратното — каза Булгаков. — Излязло и пак влязло.
— Как изглеждаше?
— Трудно е да се каже — проточи Дарян, вдигайки рамене.
— Но какво може да излезе от черна дупка? — пламтях аз вече целият от вълнение. — Та на нищо ли не ви заприлича?
— Заприлича ми, но… все пак!
— На какво ви заприлича?
Дарян за втори път сряза с пръсти носа си:
— На мишка.
Три чифта очи ме гледаха много странно и аз после разбрах, че те са очаквали от мен определена реакция. А моята реакция беше:
— Какво е то?
Тогава трите чифта очи станаха много тъжни. Май за пръв път ги виждах така тъжни. Уж съм учил психология като първа специалност, но не ми стана много ясно защо толкова се натъжиха от това, че не знаех какво е мишка. А откъде да знам, като съм се родил на Икар?
После те ми извикаха това симпатично животинче на екрана на биологичния колектор, но един виц, който трябва да бъде обясняван, престава да бъде виц.
Какво ли щяха да ми сервират днес?
На първо време — кощунството с думите на Айнщайн за драмата на идеите. Значи, или заседаваха, или правеха някакъв експеримент. Но забраната не се отнасяше за прекия им контрольор. Аз имах право да влизам по всяко време и задължението да спазвам на минутката контролните срокове. Щом са заети, още по-добре — нямаше да се задържам дълго, очевидно всичко е наред. Външните контролни прибори показваха изправност на целия лабораторен и наблюдателен комплекс. Значи, щях само да надникна при хората, колкото да не ми тежи на съвестта, че не съм изпълнил дълга си. И — да успея за заседанието при Лоц.
Но на прага ме очакваше действителна изненада. Само че не особено приятна. Първият човек, когото съзрях в средата на астрофизическата лаборатория, се оказа собственият ми баща. Около него седяха или стояха и трите редуващи се иначе екипа астрономи и астрофизици. Погледите, които ме срещнаха, бяха изпълнени с враждебност и досада; навярно само присъствието на баща ми ме спаси този път от някоя по- остра дума. Явно смущавах важно съвещание. Личното присъствие на баща ми говореше за неговата изключителност.
— Извинете — смотолевих, отстъпвайки заднишком. — По програма трябва сега да направя контролен обход, но…
— Не се смущавай — кимна ми баща ми. — Програмите са за това, да бъдат изпълнявани. Няма да ни пречи, нали?
Въпросът бе отправен към всички, а пред лицето на баща ми, на великия главен теоретик на Икар, не им оставаше друго, освен да потвърдят, че наистина няма да им преча. Включих бързо универсалния индикатор, който бях извадил от външното контролно шкафче заедно със схемата на подлежащите на контрол възли, тръгнах покрай уредите, нетърпелив да мина в другите, празни сега отделения. Тук въгледвуокисът бе над нормалното, но щом са се събрали повече хора, то е неизбежно. Засилих притока на въздух и си записах, че стайният регулатор на климатичната инсталация не е задействувал, за да пратя техник. Трябва да са доста улисани, щом не са забелязали колко е задушно. Но, както казах, присъствието на баща ми обясняваше всичко. Хем бързах с проверката, като отмятах на списъка проверените места, хем напрягах слуха си да чуя нещичко.
Говореше баща ми, но нищо не схванах от думите му. Разбрах само, че се обсъждаха някакви излъчвания от най-разнообразен порядък, които били несъвместими едно с друго. Иначе баща ми продължаваше да се държи така, сякаш нямаше да става скоро дядо. Той даже като че ли не знаеше това, макар преди малко всички репродуктори да предаваха гръмогласно тържествената сесия за поемата на снаха му. А би трябвало да бъде щастлив. Дядовците са между най-редките явления в Космоса, защото те предполагат зачатие по естествен път и в двете поколения. Ако победя в подетата борба, пак баща ми ще спечели от тая работа — ще стане първият истински дядо на Икар. Толкова ли е велик, та все на него му се падаха най-големите почести? Или е убеден, че няма да позволят детето да бъде и мое?
Ядосах се на него, ядосах се, че не успях да разбера за какво си говорят, ядосах се, че пак си спомних за Майола и пак се усетих гузен пред нея и като минах в безшумен галоп през всички отделения, си тръгнах. На пръсти, да не смущавам.
— Зенко — спря ме баща ми, но пак не отвори дума за главното събитие на деня, а и от другите никой дори с едно намигане не издаде, че тържествената сесия за „Поема за щастието“ ги е ощастливила: никой не се сети да ми честити. — Зенко — повтори като при някакво спомняне баща ми, — ти нали се канеше да правиш един експериментален полет? Какво стана?
Не усетих зад въпроса му подигравката, която отдавна си заслужавах. Стори ми се, че просто запита ей така, колкото да ми обърне внимание или от някаква скрита бащина загриженост, или пък от равнодушното учудване, че пак ме вижда тука. Затова отговорих малко сопнато:
— Все още се каня. Но не зависи само от мен.
— Обади ми се утре, да поговорим!
Охо, това беше вече друго! Интонацията му определено обещаваше нещо, но аз не знаех да се радвам ли или да се ядосвам на себе си. Пред Майола бях заявил, че ще заминавам, пред баща си и пред трите екипа астрофизици сега също потвърдих намерението си. Но вече никак не ми се тръгваше. Пък и какво щеше да стане с моята борба за промяна на реда, ако се махнех кой знае за колко време от Икар? А дали не бяха замислили, с баща ми начело, да използуват лекомисленото ми намерение, тъкмо за да се отърват от мен? Да, ето как глупаво си връзвах сам ръцете в този, както ми се струваше тогава, исторически за Икар момент.
5
Тоя ден ми вървеше на важни заседания. На лабораторния екран се прожектираше някаква огромна схема, а заседаващите дори не се обърнаха да видят кой влиза. Бяха девет души. Приемателната комисия по роботехника, поради значението си една от най-многобройните, заседаваше в пълен състав. Плюс — холографното присъствие на първия координатор. Дифракционната решетка на холографа го възпроизвеждаше — величаво красив и заплашително спокоен — заедно със стола му малко встрани от групата, подчертавайки сякаш, че е само зрител, а не десети участник в заседанието. Може би затова той единствен кимна в отговор на поздрава ми. Останалите съсредоточено изучаваха схемата. Единадесетият в залата беше Салис Гордал и също седеше малко встрани. Имаше и дванадесети — едно дете, около тригодишно, заспало в скута на Гордал.
Варий Лоц ми посочи с нервен жест да си взема стол и да не преча. Това също ме изненада. Покани ме любезно, явно бе предупредил и другите, че ме е поканил, а не отдели нито миг, да ме запознае с разглеждания въпрос.
Опитах да се освободя най-напред от смущението си, породено от присъствието на първия координатор, и от внезапното си любопитство към детето в ръцете на Гордал, за да погледам екрана и сам да разбера за какво става дума. Не беше лесно. Очевидно не за добро бе цъфнал главният тука! Странно, не знаех Гордал да има дете, в досието му също не бе вписано. Как нежно го държеше само! Някога аз държах така Хелиана, а от нея през ръцете ми струеше в мен една съвсем физическа сладост. После загубих интерес към икарските деца. Дали ако успея…
