— Ха, ето едно тайнство, за което не ми се говори!
Въпреки шеговитостта на отговора, той означаваше, че било заради служебна тайна, било по лични мотиви Варий Лоц нямаше да ми каже нищо повече, но аз бях достатъчно нахален:
— Знаете, че Хелиана ми е като дете. Има ли нещо повече от това, което е вписано в досието й?
— Малко ли ви се видя?
Беше явна подигравка и тя трябваше вече да ме спре, затова не попитах какви са тия аномалии в цитоплазмата на Хели.
— Тя моли да вдигнете наблюдението.
— Да, това мога да направя за вас и за вашето мило дете — рече той, отваряйки вратата с галантен жест. — Впрочем, Балов, нали помните добре приказката за Дедал и сина му Икар? Питали ли сте се някога кой от двамата е бил по-щастлив или чия участ е по-щастлива? Необичаен въпрос, нали? Я помислете, и от него довечера да започнем нашия разговор! Идете сега при Майола, поне за малко преодолейте себе си, моля ви! А след половин час елате, ще обсъждаме един интересен модел на Салис Гордал.
Навън погледнах часовника си: в квадратчето за дневната ми програма грееше като капка кръв една червена шестица и ми показваше, че отдавна трябваше аз съм при астрофизиците за редовния седмичен обход на секцията им. Можех и сега да не отида, а да прескоча до Майола, но едва ли на Икар друг занемаряваше повече служебните си задължения. Защо в същност ми прощаваха толкова? Дали не ме смятаха за невменяем заради тоя хромозом?
Не усетих болка или обида от въпроса си — вътрешните ми сетива бяха се някак притъпили и сигурно виновникът за това бе Лоц с неговите парадоксални шеги-мъдрости. Ако не бе си послужил, хитрецът, и с други средства. Тая странна умора, която одеве така изведнъж ме връхлетя и уби порива ми за бунтове и диспути, можеше да бъде и резултат на хипнотично внушение. Не му се сърдех обаче и докато се надъхвах в скоростния снаряд, за да ида при астрофизиците, се помъчих да си припомня какво точно бе ми говорил. Зад привидната разпокъсаност и несериозност на приказката му явно прозираха, първо, осведоменост за моето състояние и второ, едно ненатрапващо се, подмолно насочване към определена цел. Та той сякаш знаеше, че малко преди да дойда бях съзерцавал брадата на Салис Гордал! Не, при тоя наш магьосник Варий Лоц нямаше нищо случайно! Да съм мислел за Дедал и Икар… добре, ще помисля и за тях, драги ми Варий, защото още не съм загубил вяра в твоето доброжелателство и защото си весел човек, и защото вярваш в тайнствата! И защото вдигна нареждането за наблюдението. И защото май тъкмо по тоя повод ме караш да мисля за Дедал и Икар. А при Майола още не мога да отида, прощавай, но не мога! Дано по-късно се събуди в мен онова, което още я обича…
Чудовищното ускорение ме заби като гвоздей в пневматичното омекотяващо удара ложе на транспортния снаряд.
4
При астрофизиците винаги е весело. Щом натиснеш сигналното копче, на вратата им светва надписът: „Влез, но знай: има неща толкова сложни, че за тях може да се говори само на шега!“. Ако в момента не приемат, ще те възпре друг надпис: „Науката е драма на идеите, която не винаги се нуждае от зрители“. И двата надписа са, както научих, перифразирани цитати от Нилс Бор и Айнщайн. Не се наемам да съдя доколко е прилично да се използуват за такива цели мислите на великите ни предшественици, но както казах, нашите астрофизици са по-особени хора.
Дали защото от тях се иска нещо, което е навярно и невъзможно? Впрочем, от тях се иска ни повече, ни по-малко от това, което се е искало и от земните астрономи и астрофизици: да създадат разбираем и използуваем модел на Вселената. И те, както и земните им колеги, си вършат добре работата — кажи-речи всяка година ни ощастливяват с нов модел. Кой от кой по-верен и по-удобен. Само дето предварително знаеш, че следващият ще бъде още по-верен и по-удобен.
Слизайки пред вратата им, аз се запитах, в порядъка на прекъснатите си от скоростта на транспортния снаряд мисли, дали са щастливи моите подопечни астрономи и астрофизици. Хуморът им ми говореше за обратното. Нютон може би е умрял щастлив, и Айнщайн може би… но след тях всички велики физици са ставали твърде скоро свидетели на бързото и безапелационно опровергаване на откритите от тях истини за Вселената. И все повече се е скъсявала средната продължителност на живота на великите открития. Как тогава ще бъдеш щастлив, когато още в момента, когато правиш своето голямо откритие, знаеш, че догодина ще се яви някой, който най-безцеремонно ще измете труда ти на бунището на историята? Е, вярно, ще те наричат може би етап в развитието, ще кръстят на твое име някоя елементарна частичка или някой от астероидите, голям колкото любеница, или дори някоя улица в родния ти град… как да не бъдеш весел? Как иначе, ако не го накараш непрекъснато да се смее, ще защитиш крехкото си човешко сърчице от Хаоса? Струваше ми се, че разбирах моите астрофизици и затова при тях обикновено бях тъжен. И потиснат от колосалността на наблюденията, които те трупаха в паметта на Икар и които — а те пък не можеха да не знаят това — сигурно вече не достигаха до Земята.
А сега се питах още и дали бих могъл да ги спечеля — прекалено откъснати са от вътрешните проблеми на Икар, прекалено всеотдадени са на тая глупава Вселена. Отключвам със служебния си ключ бронираното шкафче на външната стена, в което е поставена контролната апаратура, гледам доста време разните скали и трепкащите по тях светлинни знаци, без да ги забелязвам, и си мисля, че тъкмо астрономите, които свикнаха да сменят моделите на Вселената едва ли не всеки месец, би трябвало да подкрепят борбата ми за една промяна на реда на Икар. А отгоре на всичко от мозъка ми не излиза и идиотския въпрос на Варий Лоц за Дедал и Икар.
Астрофизиците отдавна вече не ми се ядосват, когато идвам да ги контролирам, но все още не се лишават от удоволствието да си направят с мен някоя шега. Най-честият им номер е да ми съобщят, че току-що са наблюдавали нещо ново, което било фундаментално откритие и преобръщало с главата надолу нашите познания за Вселената. Разбира се, това новооткрито нещо е смешно и абсурдно, но понеже аз не съм кой знае колко силен в астрофизиката, а и тая Вселена е натъпкана с какви ли не абсурди, редовно се хващам. И с цялото си простодушие тръгвам да разнасям новината за „епохалното“ откритие. Друга форма да ме подиграят е като ме въвлекат в обсъждането на несъществуваща теория или току-що съчинена хипотеза. Свикнали да жонглират с абсурдите в науката и логиката, те умеят моментално да съчинят какви ли не теории и хипотези, пък ги бива и да се преструват, тия мили, стари момчета.
Миналият път обаче номерът им не успя. Но не по моя вина. Щом влязох при тях, тримата едновременно се престориха на замислени.
— Какво фундаментално сте открили пак? — запитах ги аз.
— Ти се подиграваш — отвърна ми Булгаков. — Но ако това се потвърди… — и размаха ръце в знак, че наистина вече ще става, каквото ще става.
— Кое? — запитах и просто усещах как в момента съчиняваха играта си.
— Не мисля, че трябва да съобщаваме наблюдението си — рече строго Дарян, обърна своята широка длан пред лицето си и защипа с два пръста, като в ножица, месестия край на арменския си нос. Тоя комичен навик запълваше миговете му на колебание или затруднение. — Рано е още — прогъгна сега той в шепата си. — Пък и нашият контрольор не е от тия, който умеят да съхраняват научните тайни.
Това вече пряко ме засегна, а по този начин ме и подготви да хлътна в клопката им.
— Защо обиждате човека — скара му се Петер Нойд. — Никога не е издавал нещо, за което сме го предупреждавали да не говори. Мисля, Дарян, ще трябва да му се извиниш!
Дарян се смути изумително искрено, а носът му чак побеля в ножицата на двата пръста.
— Прощавайте, Балов! Изтръгна ми се неволно, аз визирах по-скоро бъбривостта на Булгаков, на нея се ядосах. Бяхме решили още нищо да не съобщаваме, а той…
— Предизвика ме с подигравката си — заоправдава се Булгаков. — Пък и това е направо зашеметяващо.
— Не е почтено, след като така заинтригувахте човека — рече Петер Нойд. — Слушайте, Балов, но наистина между нас да си остане! Дарян вчера е наблюдавал нещо да излиза и пак да влиза в една черна дупка.
„Черните дупки“ продължават да са сред най-големите ни грижи и загадки. Само за тях сигурно има хиляда и петстотин хипотези. Засега се приема, че това е, както го наричат, гравитационен колапс в
