— Майола е гений! Добрият гений на Икар! Какво сърце! Не сърце, а галактика, вселена! Само в нея може да отекне такова грандиозно усещане за пълнота… Ох, нямам думи!…
Майка ми беше не само красива, но и умна като всички икарки, разбираше от музиката и, ясно е, имаше предостатъчно думи за нея.
Не, това наистина е нещо божествено! Как иначе да наречем тая способност да събереш в един час звуци всички компоненти, от които е изтъкана жаждата за щастие и самото му постигане в микромира на толкова конкретното и едновременно всеобемно човешко сърце. Да тръгнеш от най-трагичния акорд в човешкия живот, от усещането за безсмислието, да се спуснеш до дъното на всички бездни на отчаянието, да минеш по най-хлъзгавите глетчери на илюзията и да не се уплашиш да влезеш през дверите на възторга, но не лекия възторг, роден от илюзиите, а оня възторг, който сигурно прозвучава, когато от сливането на две галактики, сред фойерверка на милиардите звездни катастрофи, се ражда новата галактика…
— Майко — прекъснах я. — Държиш ли да ми кажеш още сега всичко, което си решила да ни поднесеш утре като рецензия?
Икарската демокрация позволяваше на всекиго да се изказва за всичко — за подобни отзиви си имаше час в централното студио на поливизорната програма.
— Прощавам, мили — очарователно се сконфузи тя. — Разбирам те, наистина — да заливаш с думи онова, което за теб е съкровена тайна, едно велико изживяване! Искаше ми се само да ти изразя своето щастие, че именно ти, моят син…
— Не съм виновен, майко, повярвай ми! Никаква вина нямам за тая музика, не ме карай да се чувствува и гузен.
— Синко — едва успя да промълви тя. — Нищо свято ли няма за теб?
— Нищо, майко — отвърнах аз тържествуващо. — На нашия Икар — нищо.
И я отминах, но Терин отново ме спря сред неразотиващата се публика, която този път беше удивително многобройна.
— Зенон, исках да ви кажа одеве: не мислите ли, че тази поема заслужава контролният съвет да й посвети специална научна сесия?
— Учителю — отвърнах му аз почтително, реейки поглед из залата, която сега съвсем ми бе опротивяла. — Напълно сте прав. Тя е точно онова идеално средство, което ние търсим, за да тонизираме духа на бедните хидалговци. Чрез нея те най-после ще се убедят колко са щастливи и окончателно ще се превърнат в ония самодоволни простаци, каквито отдавна им се иска да станат.
И го зарязах с най-милата си усмивка.
През нощта Майола Бени ме прегърна:
— Ти единствен не ми каза нищо за поемата. Много те моля, не ми казвай нищо за нея!
— Защо? Мога да ти кажа поне мнението на контролния съвет. Поемата ти има изключително пропагандно-идеологическо значение. Как се наричаше това в изкуството, колизия ли беше? В момента, когато пред Икар изгледите за щастие са най-малки, ти им поднасяш своето лично преуспяване като внушение за всеобщо щастие. Но ефектът показва, че си улучила момента.
— Защо си толкова жесток? — въздъхна тя, но не ме пусна от прегръдката си.
— Исках в същност да те зарадвам, нашият контролен съвет сигурно ще те предложи за най-високата награда. Нали няма да се сърдиш, ако не гласувам против убеждението си?
— Зенон, нима няма да гласуваш за нашето дете?
Това бях забравил: най-високата награда за изключителни научни и трудови подвизи се състоеше в правото да имаш дете. Изведнъж леглото ми се превърна в един от ония аварийни патрони, които за няколко мига те отнасят на другия край на Икар. Озовах се там и продължих да си мисля за този закон, който бе превърнал някога научната система за регулиране на прираста в стимул за творческа активност. Законът беше ефикасен, но човешки ли беше?
— Зенон — каза ми насред тоя въпрос Майола, — ти вече не си при мен.
Нямаше смисъл да я лъжа. Пък и не бих успял, щом вече го е разбрала. И се ослушах да чуя плача й, но след оная първа наша вечер тя вече никога не заплака.
— И… заради детето ли няма да бъдеш с мен?
— Не знам — отвърнах аз импулсивно. — Предстои ми дълго и опасно пътуване.
За миг си помислих, че е не по-малко нечовешко да бъда толкова равнодушен към това, което за всеки икарец бе въпрос на върховно щастие, но в момента изпитвах почти физическо отвращение от тоя жест, подаряващ ти едно твое природно право, което предварително ти е ограбено. Толкова силно беше това отвращение, че не се вълнувах дори и от въпроса дали Майола ще настоява аз да бъда бащата, или ще си потърси друг партньор, или ще прибегне до присадка. Защото законът присъждаше наградата на отделния човек, а удостоеният бе свободен да си избере когото си иска и по каквито си иска съображения за партньор в родителството. Разбира се, и тая свобода беше относителна — последен все пак имаше думата нашият съвет с неговия генетичен контрол.
Майола не реагира и аз реших да я улесня:
— Една трезва преценка може би ще ти подскаже, че не съм аз най-подходящият. Пък и на контролният съвет няма да му е приятно да се появи на Икар още един хромозом на злото.
Казах го и ми се прииска тя да се хвърли върху ми, да ме прегръща, да ме облива със сълзи и да закрещи на всеослушание, че любовта единствена има право да се разпорежда в тия неща, да извика, че плюе на всичките генетични предписания, че е готова дори да се откаже от майчинство, ако забранят аз да съм бащата. А тя само промълви:
— Ти си много странно момче. Още не мога да разбера защо толкова те обичам.
— Майола! — извиках аз вместо нея. — Ако и това разберем, ако някога разберем защо обичаме някого, тогава окончателно ще бъде свършено с нас. Но не наричай това, своето, любов! Вие обичате само себе си и донякъде своето продължение, ако, разбира се, то не е застрашено от генетични аномалии.
Но тя си остана все така далечна за риториката на моите чувства. Мисълта за бъдещото майчинство изглежда бе потиснала у нея всичко друго.
— Глупчо мили, стига си се перчил с тоя твой хромозом! Скоро ли ще заминеш?
При такова отношение не можех да не отвърна решително:
— Съвсем скоро. — Макар да не бях правил още никакви постъпки и да не знаех дали изобщо ще ми разрешат полета: в краен случай щях да се набутам в някоя друга експедиция — след историята с Алек във всички експедиции имаше задължително човек от контролния съвет.
Тя не ме запита нито закъде, нито за колко време, нито за причината, както не би ме запитал и никой друг икарец, свято зачитайки свободата на личността. Но Майола дори не чакаше сам да й го кажа. Гневът ми срещу Икар отново се надигна и сигурно щеше да се излее върху нея с всичката си сила, ако тя не бе го обезоръжила с кроткото си признание:
— Ще те чакам, Зенон. За детето… не знам дали ще те дочакам, може би разумът или нетърпението ще ми подскажат нещо друго. Но иначе ще те чакам, защото само теб мога да обичам. Макар ти нищичко, нищичко да не разбираш. След „Раждането на Икар“, поемата е най-истинното, което съм написала, мили. Това не е поема за щастието изобщо, може би несполучливо я кръстих, това е песен за моето предчувствие за майчинско щастие. То се появи изведнъж, не знам откъде, та нали най-малкото един композитор има изгледи за тая награда — какво толкова съдбоносно е в състояние да направи за експедицията ни! Появи се, когато се свързах с теб, и се превърна в увереност, въпреки всичките противодоводи на разума. А Икар я прие така изглежда заради неудовлетворената си потребност да бъде родител или може би и той има някакво свое си предчувствие, не знам…
Върнах се от другия край на Икар, за да прегърна пък аз тая изумителна жена, която побърза да издума в ухото ми както преди:
— Знам, знам, не ми казвай нищо!
И аз нищо не й казах, но на Икар казах в себе си тогава много неща, а най-вече, че ще направя всичко възможно да го населя с игрек-хромозоми, та дано те малко от малко го очовечат.
2
Контролният съвет се погрижи появата на „Поемата за щастието“ да бъде раздута до размерите на
