този нов фон моето видение изглеждаше направо делнично правдоподобно. Осмината мъже бяха го приели, без да им трепне окото, може би защото то все пак им обещаваше щастлив завършек на експедицията. По моему прекалено лекомислено бяха го приели и на мен ми се струваше, че те повече се безпокоят дали ние самите няма да сбъркаме нещо, та то да не се потвърди, отколкото от това дали наистина ще се повтори вече в нашата реалност. И това сигурно не беше нито вяра, нито суеверие, а по-скоро примирение с пространствено-временния хаос, в който се движехме.
Впрочем, след появата на баща ми и неговата теория за скоростта на светлината, окончателно е отпаднало и едно от главните възражения срещу подобни явления в човешкия живот. Добре, възразявало се е по-рано, ние приемаме за възможен случая, когато майката едновременно съпреживява през разстоянието гибелта на сина си. Би могло да се допусне такова върхово състояние на духа, когато човек е сам и безсилен пред материалното разположение на нещата в пространството, при което особено се изостря чувствителността на околомозъчното поле. Но забележете, събитието се възприема едновременно или почти едновременно! А да видиш неща, които ще станат в бъдещето, означава да признаеш пълната предопределеност на целия ход на цялата Вселена, на всички вселени вкупом, ако тя не е само една. Това изцяло противоречи на всяка що-годе сериозна космогонична теория и се снажда единствено с оная забравена и слабо разработена хипотеза, разглеждаща Вселената като твърдо тяло, която все пак е обяснявала някои явления по-добре, отколкото своите всепризнати, но не по-малко относителни сестри- нобелистки.
Още от Айнщайн е известно, че не съществува едновременност другаде, освен във всяко стационарно тяло поотделно, и то само на надмолекулярно равнище. Вътре, в интимната същност на нещата, сред елементарните частици отново става такава бъркотия с времето, че никой още не може истински да се оправя в нея. А явления като тези и като „сливането на децата с пространството“ протичат безспорно на онова равнище, в което се извършват взаимопревращенията на енергията и веществото.
— Знаеш ли какво ми идва на ум — започваше друг път Дарян, уж съсредоточено загледан в екрана на телескопа, запълнен вече от облака, към който се носехме в гонитбата на Вероника. — Тия ваши странни деца, както ги наричате, обръщат много неща наопаки. Досега хипотезата на Кардашов в същност не беше опровергана, впрочем, тя не беше и доказана, но логически можеше да бъде приемана…
— Пак ли ще се опитваш да ме будалкаш! — прекъсвах го аз.
— Не, моля ти се, ето ти там колектора, набери „Кардашов“ или „черни дупки“!
— Добре, добре — съгласявах се аз. — Та какво е казал тоя, как беше? Кар… кар…
— … дашов. Той пръв ги е изчислявал математически, впрочем в това не съм съвсем сигурен, дали той е първият, но аз неговите знам. Можеш да ги провериш, ако искаш. Ето, погледни, ние смятаме, че тука някъде се намира границата на сферата на Шварценшилд — Дарян се изправи, очерта с пръст по екрана в центъра на облака онова, което бяхме нарекли „неотражателно петно“, и отново се захвана да ме поучава: — Нарича се така, защото Шварценшилд пръв е определил хипотетичната граница около свиващата се звезда, извън която поради силната гравитация не е възможно да излезе никакво излъчване. Тя не изпуска нито частица от себе си, само привлича с необикновено мощното си поле. Затова е и наречена „черна дупка“. Та като разсъждава за пътешествията на свръхцивилизациите във времето, Кардашов още в средата на двайсетия век изчислява, че един техен звездолет, ако влезе дори само за няколко мига в сферата на Шварценшилд и успее да изскочи обратно, ще се окаже… забележи това, момко!… в съвсем друга вселена. Предишната вселена вече ще е завършила своя цикъл на живот. Та рекох да те запитам, Балов, щом в твоето видение нашият храбър звездолет успява, макар и без мене, да изскочи обратно, къде се озовахте, като излязохте? Имаше ли някакви признаци…
— Слушай — кипвах аз, — колко пъти ще ти казвам, че видението се прекъсна и толкоз! Но аз пък бих ти задал въпроса: Защо като кажехме на децата: елате си след половин час, те си идваха точно след половин час? Те не са ли били в друга вселена? Или да се разтвориш по такъв начин не означава да преминеш в друга вселена, с друго време? Ерки ми разправяше, че за тоя половин час можел да иде до другия край на Галактиката, а като го запиташ как изглежда тоя край, вдига рамене. Та и твоят Кардашов — няколко мига и хоп в друга вселена! А децата го опровергават, тях поне с очите си ги гледахме, не виждаш ли изобщо каква каша е всичко това!
Дарян весело се засмиваше над истерията ми:
— Знаеш ли, още щом научих за проекта да отседнем край Есна, си помислих: икарци са уморени от цялата тая каша, точно така си го казах. Ако трябваше да попълваме нашата експедиция според първоначалния щат, не знам как щяхме да съберем още двайсет души. А по-рано всички се натискаха да хукнат подир Вероника.
— Аз също съм уморен, но въпреки това тръгнах — продължавах да му възразявам раздразнено.
— Твоето е друго — кимаше с едрата си глава арменецът. — Ти си уморен от двете красавици. За хората и по една няма, а наш Балов…
— Я си гледай там черните дупки! — кипвах аз и се отправях към своя сектор.
След някой и друг час обаче Дарян пак идеше към мен. Ще влезе, ще защипе носа си, ще се поизкашля в шепата, ще започне пак с някоя нечувана от мен, но пикантна теория, а на мен пак ще ми потрябва доста време да разбера какво иска да ми каже с нея. Спомням си, че тогава, когато го наругах заради горната закачка, той пак не се забави много-много. Дългият му закривен нос влезе пръв при мен и се провеси виновно като в очакване да бъде наказан вече с истинско отрязване.
— Не разбирам, Зенко, защо ми се сърдиш — рече тогава Дарян. — Ние сме учени, сблъскваме се с най-чудовищни противоречия, които непрекъснато ни поднася Вселената, гадаем дори какво може да ни поднесат и другите вселени, ако има такива, пък ти: да съм си гледал черните дупки! Да ги гледам, ама где ги? Ето и тоя облак определено излиза нещо друго, нещо… дявол знае какво! Мислиш ли, че тая каша не е и в мен?
— Не разбра ли, че съм лишен от чувство за хумор? Особено пък от чувство за арменски хумор.
— Е, прощавай тогава! Няма вече.
Разбира се, че нещата съвсем не се свеждаха до чувството за хумор — с тонове да го притежаваш, пак не ще успееш да го съхраниш пред лицето на човека, когото като че ли си осъдил невинен и лично си повел към смъртта.
— Добре, добре — побързах и тогава аз да му простя, защото и тогава, и по-късно не можех да му се сърдя истински, гневът ми бе винаги към мен самия насочен, не към него. — За още някоя теория да си се сетил междувременно?
— Ето сега пък ти ми се подиграваш — светна в облекчение едрото му лице. — Нищо, квит сме! Но аз си мислех: ако тия ваши деца не са някакъв страхотен номер от твоя страна, те в същност потвърждават много от старите, вече отречени теории…
— Как ще е номер! — бях готов отново да кипна аз.
— Не, аз само така… Нали гледах записите, колко пъти съм ги гледал само! Но пък защо да не е и възможно? Ето, например, при елементарните частици! Знаеш, че „елементарност“ във физиката наричаме невъзможност за разлагане на по-дребни части, но в замяна на това те са способни да преминават една в друга. Защо да не си представим, че и разумът у отделния човек е само една елементарна частица от общия разум във Вселената, която в ускорителя на интергалактическото пространство е способна да се превърне в нещо друго, непознато и нерегистрируемо за сега, но ти знаеш сигурно за колко частици имахме теории в продължение на десетилетия, без да сме ги регистрирвали и познавали, че сме работили с тия теории доста успешно при пълната вероятност съответните частици изобщо да не съществуват…
— Това за „ускорителя на интергалактическото пространство“ добре го каза — включих се аз вече напълно сдобрен. — Та нали и Икар като че ли е попаднал в ускорител, щом е излязъл от границата на слънчевата система и е полетял със стократно по-голяма от допустимата скорост!
— Но доста обидно е да бъде човек елементарна частица, а? — прекъсна ме Дарян, предусетил навярно, че ще изтърся пак някоя глупост. — Как можеш само да наречеш „елементарно“ нещо, което е надарено с божествената способност да се превръща в друго нещо, дори в собствената си противоположност! Понякога измисляме такива глупави термини! Пък и вие, с децата, нарекли ги „странни“, та това дума ли е!
— Защо? — засегнах се аз. — Първо, наистина са странни в сравнение с нас и второ, пак от теорията за елементарните частици, квантовото число „странност“.
— То пък една теория! — пощипна носа си Дарян, сякаш в предварителна подготовка, за да го заклещи
