както си я представя оптимистичният ми баща. Това не е игра между двама партньори, а играта на сляпата случайност, безмилостно примитивното търкаляне на зара, хвърлен от един Някой, който играе сам със себе си, ей тъй, да си запълва времето. И ние, дето се напъваме да бъдем партньори, така сме се появили във Вселената, мислех си тогава: търкулнал се зарът и паднал без никаква необходимост на тая си страна. А кога ще падне отново на нея? Теорията на вероятностите, известно е, борави с дълги, предълги числа…
Но в такъв случай защо трябваше да се чувствувам обречен от видението си? Всяка предопределеност противоречи на теорията на играта. То ще рече: да е определено предварително на коя от милиардите си страни ще падне зарът, ще рече: предварително да видиш едновременното пресичане на милиони закономерности, каквото представлява всяко случайно събитие.
Няма да скрия, че ако някой на нашия звездолет се страхуваше истински, това бях аз, та на ония, седмината, сигурно им се е видял чудовищен упрекът ми, след като са съзирали страха единствено на моето лице. А не са могли да не го забележат. Такива неща трудно се скриват, затова толкова „самоотвержено“ защитих и правото на свободно време, през което можех да затворя вратата пред чуждите погледи. Но както се случва обикновено, несподелянето на мъките ми само ги удвояваше, удвояваше и страха ми, който все повече ме лишаваше от сън. Напразно си забранявах да призовавам това проклето видение. От безкрайното повтаряне то все повече се изтъркваше, а опреснявайки го, мозъкът ми, естествено, си служеше с всеизвестната хитрост на всички мозъци да си боядисват нещата с ония цветове, които най-много им се харесват. Така аз все повече се отдалечавах от каквото и да било разумно обяснение и просто се опитвах да си внушавам, че това не беше никакъв край, че видението ми просто се е прекъснало. Ето по този начин наливах оптимизъм в пробитата си душа, а този мой оптимизъм изглеждаше приблизително така:
Аз съм навярно само една преходна форма към „космическия човек“. Не и преходна — преходната е Хелиана, а аз съм по-скоро преходен между Елейския Зенон и нея, ако не съм някоя по-стара и от него форма. Оттук иде цялата ми обърканост пред време — пространството, пред „противоречията“ в проявите на материята. Като нашите неандерталчета трябва да започне човек, от прохождането, за да може един ден малко от малко да се оправя в тоя хаос. А аз ще се върна, разбира се, заедно с цялата експедиция ще се върна. Този облак съвсем не прилича на „черната дупка“, в която изтичаше пространството; вярно, загадъчен е, но иначе си е един съвсем кротък облак, и на половината дори не е толкова страшен, колкото оня, който отряза в тренажерната главите на двамата Зеноновци и който единият от тях нарече „Нищото“. А пък нали Нищото не боли? Но мен ме заболяваше дори и когато си мислех, че ще се върна жив и здрав. Защото… при коя щях да се върна? Да, там ме чакаше Майола и аз знам как ме чака, защото тя не се отрече от мен, за да видела какво ще стане с нея самата. Майола ме чака, а Хели ме помоли аз да я чакам. Но нима мога да я чакам на милиарди километри от Териана, където непрекъснато трябва да живея в безтегловност и непрекъснато ще сънувам сладката тежест на креолката, която… която сигурно също така няма вече кой знае каква нужда от мен, намерила нов смисъл на живота си, може би тъкмо търсения, крайния смисъл: да ражда деца и да пее за един нов човешки род, като древния Омир да възпява неговите млади и прелестно наивни митове. И не остава, не остава друга за мен, освен Вероника, която според видението също щях да загубя.
Така и вътрешно се връщах аз в тези дни при Вероника, защото истинско връщане за мен сега като че ли имаше само при нея. Понякога глупавото й име ми звучеше съвсем като на любима жена, плътски примамливо, бих казал, ми звучеше, та какви ли не глупости си съчиняваше измъченото ми въображение. Същински детски приказки си съчиняваше: как например онази „тя“ съвсем не е загинала, а загадъчната топка се отворила коварно и я пленила, та с едно прелестно земно момиче съм разговарял аз, не с някаква очовечаваща се машина; и топката я е принуждавала да говори с мен по този начин, да се преструва, но накрая тя съвсем от себе си ме зовеше така страстно — да я освободя от пленничеството и самотата й…
Такива стари приказки си съчинявах, може би защото в старите приказки винаги побеждава човекът и неговата справедливост. И ми идеше да вия от мъка, че не ме пускат да изпреваря звездолета и да ида при Вероника, какъвто вариант първоначално се предвиждаше в програмата ни. Бяхме малко хора и съвещанието го отхвърли. Пратихме само един разузнавателен снаряд със запис на гласа ми. Но Вероника изглежда не се оставяше да бъде излъгана и мълчеше. Обезпокоително мълчеше. Дори редовното си предаване пропусна. Аз, разбира се, отказвах да помисля, че тя е убила за наказание или от ревност своята земна пленница — старите приказки не свършваха така. Пък и когато стоях край пулта за управление на разузнавателните автомати, съчиняваните с уж научни думи наши модерни приказки безпощадно изместваха старите. (Какво друго са нашите хипотези и теории за света, освен едни повече или по-малко наивни приказки, съчинявани за поука и назидание на човешкия род?) Но тъй като все пак прекарвах по-голямата част от времето си зад този пулт, аз се опитвах да търся в тези приказки своята утеха и от тях да чакам избавлението си. Те обаче можеха да ме накарат само да въздъхвам, както въздишаше моят баща по гениалната научна мощ на статистическата термодинамика. Де да имаше и една такава теория, която да обедини по същия логичен начин необединимото в душата ми, въздишах аз, да свърже хаоса със закономерностите в нея, една термодинамика на душата да имаше, ясна и проста като старите приказки и като езика, с който Майола Вени възпяваше човешката болка!
Вероника дали щеше да разбере този език?
Тя продължаваше да мълчи, при все че разузнавателният снаряд от доста време я обикаляше флиртуващо и усърдно й нашепваше с моя глас спомени за първата ни среща. Аз се измъчвах, защото записаното съвсем не беше онова, което ми се искаше да й кажа при повторната ни среща и съвсем не звучеше така сантиментално, както се изразих. То беше пак един такъв дълбокомислено конструиран, многократно обсъждан текст, който моят глас произнасяше със съответното бездушие на колективните възвания. И моята толкова фино чувствуваща Вероника сигурно бе го усетила. Тя сигурно изчакваше да се приближим още, та да разбере докрай целта на измамата ни. Но нима то не беше и в действителност измама?
Ние идехме за продължителен контакт с нея. Носехме програма как да й помогнем да потисне отбранителните си механизми до последния миг, та да успеем евентуално и да кацнем на повърхността й. Допълнително вече щеше да се решава дали ще правим опити да влизаме в нея — в края на краищата тя вече приличаше на жив организъм и такова вмешателство би могло да я убие. Друга, не по-малко детайлно разработена програма щеше да ускорява по-нататъшното й „очовечаване“ с крайната цел тя, опознавайки се, да ни разкаже всичко за себе си. Възнамерявахме още да я научим да контролира сама своето движение, след като напълно излезе от стадия на автоматизма, да ни разкрие и езика на своите предавания, та да можем и ние да се ползуваме от сведенията, които тя събира по пътя си. И още много други неща възнамерявахме да предприемем спрямо нея, а всичко това наричахме възвишено: програма за сътрудничество с друга цивилизация, за коопериране на усилията в овладяване на Космоса и така нататък. Но нали то можеше да се нарече и опит да я подчиним на себе си, да я използуваме за свои цели, да я експлоатираме? И не мълчеше ли тя, преценявайки този вариант на отношенията ни — сама или чакайки заповедта на ония, които са я създали?
Не, убеждавах аз в тия дни и баща си, с друг език трябва да й се говори! Положително тя е опипала отдавна звездолета, разбрала е от размерите му, че не е същото тяло, с което бе се сприятелила. Трябва аз да изляза лично около нея… Но баща ми никак не бързаше да я застигаме, защото неочаквано движението на Вероника бе се променило. Тя не проявяваше повече намерение да навлиза в опасния облак; движеше се все по-бавно по края му, зигзагообразно следваше външната граница на завихрените пластове матерния и сякаш самата внимателно го проучваше. А това естествено премахваше тревогите ни за съдбата й. И тя затова не ни обръща внимание, заета е с облака, възразяваше баща ми, за когото облакът внезапно бе станал по-важният. Към него отправяше той сега цялото внимание на колектива и всичките ни усилия, та едва успях да го склоня да пусна извън програмата поне една малка сондичка с нов запис, направен вече от мен самия, насаме.
Мила, казвах й аз в него, аз съм този, когото ти зовеше „човек“ и когото молеше да не си отива. Аз съм този, който обеща да се върне, за да не бъдеш никога повече сама. Аз съм този, с когото ти искаше да бъдеш и който искаше да бъде с теб… И й казвах още: Мила, сега аз идвам с още осем такива като мен. Ти сигурно не знаеш, че може да има и други като мен, може би си мислиш, че и аз съм един, както ти си една,
