непостижимостта и ударът на разочарованието, мъката на надеждата и меланхолията на сбъдването, сладките стенания на зачеването и писъкът на едно раждане…
— Какво е това? — изненада се моят приятел Дарян, когато ме свари веднъж да я слушам, изтегнат в койката си.
— Музика — отвърнах. — Нося една музика специално за нашата Вероника. Любопитен съм какво ще каже, като я чуе.
— Не е ли малко тъжничка? — рече той.
— Не е — отвърнах му. — Напротив, това е ода — и му се ухилих зверски, а после му ревнах:
— Я се махай от главата ми!
3
Това беше същият този Дарян, който преди години си правеше какви ли не шеги с моето непознаване на астрофизиката и много се огорчи, когато се оказа, че не знам какво е това мишка. Едролик, кривонос арменец, с когото още повече се сближихме, докато обработвахме материалите за Вероника. Аз и тогава често го подпитвах какво смята за така наречените парапсихологически явления и възможно ли е човек да види едно бъдещо събитие, но разговорите ни си оставаха в рамките на полушегата. Щом обаче окончателно се убедихме, че Вероника се носи право към оня загадъчен облак, който отдалеч приличаше на „черна дупка“ и опасността да я загубим завинаги, ако веднага не потеглим, стана реална, аз накарах баща ми да отидем при Дарян. Беше току-що публикувана документацията, свързана с нашите с Хелиана осемнайсет странни дечица, така че нямаше повече основание да се отнася лекомислено към мен.
Той изслуша разказа ми — доста неспокоен поради вълнението ми, защипа с два пръста месестия връх на закривения си нос и се засмя:
— Щом си ме видял там, значи съм се включил в експедицията. Възможно ли е да променяме хода на историята? Пък дори и да сме в състояние, имаме ли право да го променяме?
— Не така — избухнах аз, едва не заплакал от безсилие. — Ти не ми вярваш. Не бива да идваш, чуваш ли! Можеш да дойдеш, само ако убедено вярваш в това. Иначе, ако… ако действително се случи, то ще бъде убийство от моя страна, разбираш ли?
— Но аз ти вярвам, Балов. Винаги съм ти вярвал убедено — подигра се той чрез употребената от мен дума.
— Дарян — намеси се и баща ми, — знаеш, че от всички астрофизици най-много теб ценя. След като съкратиха експедицията на една трета, съвсем ще ми е трудно без теб и все пак аз също настоявам да не рискуваме. Не става въпрос за някакво суеверие…
И той се впусна да разяснява нещо, в което сам не беше убеден, но чиято евентуална реалност все пак му се искаше да обясни поне хипотетично.
— Слушай, шефе — прекъсна го Дарян и вече не се шегуваше. — Върху тия неща има смисъл да се разсъждава, чак след като се потвърдят или чисто теоретически, само когато изобщо не съществува възможност за потвърждението им. А на нас ни се дава тази възможност. Ти също не допускаш сериозно, че аз ще се откажа от правото си да видя отблизо не само Вероника, но и нещо, което прилича на „черна дупка“, нали така?
— Толкова хора се отказаха заради заселването — вдигна рамене баща ми. — Правото на един нормален човешки живот…
— Аз съм астрофизик, не ми е работата да се заравям в земята. Пък и първото ми задължение е да огледам добре околностите на Есна, щом ще се заселваме край нея. Този облак все пак е твърде близо, за да можем да го игнорираме.
— Добре, добре — примири се някак много бързо баща ми, та аз отчаяно затръшнах вратата зад гърба си.
Сега, из пътя към облака, както баща ми, щом останеше насаме с мен, подхващаше разговор за Териана и майка ми, така и Дарян почваше да ме разпитва за моето видение: как точно е излязъл навън, с какво е бил облечен, казал ли е нещо, не е ли оставил някаква записка, не се ли е обадил някому, какво е станало после. Имах чувството, че той иска по този начин да свикне с мисълта за своята гибел и все повече се безпокоях за него. Изучавал съм психологията и знам какво може да произлезе от такова психическо състояние, но обикновено не смогвах да го прогоня, без да съм поне преповторил това, което вече десетки пъти бях разказвал. Понякога се опитвах да съчинявам в неговия арменски стил я някое трагикомично траурно тържество, я нещо друго на мястото на премълчавания от мен действителен завършек на видението, но това обикновено не ми се удаваше. И не само защото не съм силен в хумора. А Дарян винаги намираше начин да ме подведе, най-често чрез някакви научни разсъждения, чиято пародийност аз не успявах веднага да схвана.
Не, все пак аз не вярвам в теорията за панспермията, започваше например той. Колкото и да я модернизират… (Аз, разбира се, си нямах никаква представа от тази теория, та веднага наострях уши.) Ето, аз самият вече близо четиридесет години се занимавам с колекциониране на космически частички. Как веднъж не хванах един екземпляр поне от тия мистериозни зародиши, които се носели уж със звездния вятър из галактиките и където намирали почва, зачевали живота. Освен ако са още по-малки от неутриното и по-трудно удържими от него. Но тогава пък те ще минават свободно през целите планети и няма да могат да се задържат на тях. А интересно би било например да си представим такъв поток от космически носители на живота в съприкосновение с неотражателно петно като това в облака. Защото приемем ли пък теорията за „черните дупки“ като входове към други вселени, тогава… пита се: Какво би станало с носителите на живота? Универсални ли са те за всички вселени или всяка си има свои специфични носители на живота…
Чакай сега, намесвах се аз, възмутен от примитивно ненаучните му спекулации, първо „черните дупки“ не са никакви други вселени, а обикновени звезди в състояние на колапс, доста точно класифицирани по Главната последователност. Вярно, при гравитационен колапс пространството може дотолкова да се промени, та да се унищожи и времето в него и всичко наистина да заприлича на една малка вселена със съвсем други закони в нея, но това не значи, че принципите на живота биха могли…
Какво значи „малка“ — намираше той веднага къде да ме подхване в плоските ми нравоучения за неща, които той знаеше стократно по-добре от мен. Щом се унищожава времето, както твърдиш ти, тогава се самоунищожава и въпросът за размерите й… И ето, на такова някое място Дарян ще подхвърли с коварно примирение:
— Впрочем, ти, Балов, все пак знаеш тия неща по-добре. Така или иначе, единствен си наблюдавал изтичането на пространството. Като Ниагарския водопад, казваш, а? Но ти зримо ли го виждаше, цветово, искам да кажа: имаше ли усещането, че това става извън теб, извън тялото ти, а не пред вътрешния поглед. Нали разбираш какво искам да кажа?
И аз започвах да му описвам как съм видял изтичането на пространството в „черната дупка“, докато изведнъж усетех играта и се вторачвах в посивялото, престанало да ме слуша едро лице със закривения нос. Дарян трепваше смутено, защипваше месестия му връх между показалеца и средния пръст на дясната си ръка и се мъчеше под прикритието на широката си длан да овладее ония свои лицеви мускули, които раждаха неотразимата му усмивка.
— Прощавай, Балов, бях се замечтал! Пък ме е и яд. На мене, астрофизика, трябваше да се случи това, а не на разни профани…
Но аз много добре знаех вече за какво се беше замислил и какви неща виждаше в унеса си, та отново ме разтърсваше недаващото ми покой чувство за вина, и отново се нахвърлях върху себе си: Защо му казахме изобщо? Нима не можехме да намерим начин да го отклоним от експедицията? Но как ще му нанесеш такава обида, и то заради видение, което все пак би могло да бъде сън? От друга страна — за него не помислихме с баща ми — мъж като Дарян тъкмо след такова предизвикателство не би се отказал, за да не го помислят за страхливец.
Естествено, че всички участници в експедицията още преди потеглянето ни бяха се запознали с моя разказ за видението, без неговия край, разбира се, който аз изобщо не бях отбелязал в бордовия си дневник. Вече на фона на историята с децата, на фона на моята среща с Хелиана (за да може тя да ме целуне и аз да усетя целувката й, би трябвало и аз да съм се намирал в същото или подобно състояние), на
