спокойна.
— Ти си все така хубава — рекох й.
— Това ми е утехата.
— Как е Стериус-младши? — сетих се аз едва сега да запитам, но то беше и начин да изклинча от досегашната тема на разговора.
— Развива се отлично. Можеше да дойдеш поне него да видиш някой път.
— Можех, вярно. Ще ти се обадя, преди да замина.
Исках да приключа разговора, за да избягна с него и съблазънта, но тя продължаваше да ме гледа с големите си тъмни очи от екрана и да ми се усмихва с възпълничките си, сладострастно изваяни креолски устни.
— А пък аз се радвам на тази планета — каза неочаквано тя, след като дълго време бе ме гледала мълчаливо, докато съвсем се смутих. — Дано ми стигнат годинките да й народя деца за цял оркестър — и добави, преди аз да успея да реагирам на нейната шега-предизвикателство: — Ще дойда да те изпратя, ако заминеш. Бъди здрав, мили!
Хели сякаш бе присъствувала на този ни разговор, защото още същата вечер ми заяви с подозрителна деловитост:
— Говорих с Терин, тези дни щял да внесе в съвета нашия въпрос. И той смята за най-разумно да остана с децата в околозвездна орбита. Ще ни отделят някой бракуван разузнавателен кораб, колко ни трябва, на мен и децата!
Тя почака да я поправя, да се присъединя към нея, но не го дочака и продължи:
— При това положение, според мен, най-добре е да се върнеш при Майола. Изобщо лошо направих, че те отделих от нея, но отгде да знам, че…
— Аз ще замина с експедицията — прекъснах я с раздразнение, защото тя отлично го знаеше, а тя ме изгледа уж сепнато и самокритичното й великодушие не успя да прикрие светкавицата на женското удовлетворение в очите й:
— Изглежда от трите ни най-обичаш Вероника.
— Да — казах аз неволно, съгласявайки се в същност не с твърдението й, а с онази моя тайна, която тежеше в мен.
— Да? — засмя се също така горчиво като Майола моята малка нещастна Евичка, но как да й кажа, че не мога да не замина при Вероника, както и тя не може да не остане при децата? И съвсем не, защото Вероника била в опасност. Как да й призная още, че ужасно ме е страх — и за себе си, и за експедицията, че предпочитам да си остана, все едно дали с нея в околозвездна орбита, или с Майола на планетата, че и с двете ще бъда щастлив, не знам дали еднакво щастлив, но все пак щастлив? Как да й обясня накрая, че никога не ще бъда щастлив, нито с едната сред звездите, нито с другата под земята, ако се откажа да видя и аз какво ще стане с мен край оня облак?
— Да — рекох аз за втори път.
Хели престана да се смее:
— Не мога, Вероника не мога да ревнувам, виж, на тази ме е яд, та почти я мразя!
И тя посочи неопределено навън, но аз знаех, че сочи към розово-оранжевата планета, чиято първа работа като че ли бе да разделя хората.
Пред всеки икарец тя поставяше въпроса „или — или“. И съвсем не защото прекратяваше пътя ни из Галактиката — тя щеше да бъде само една междинна спирка в нашия път, а защото ни питаше с цялата си многобагрена пустота: Как ще ме устроите? Земята се е самосъздала през милионите години еволюция, вие само накрая сте се понамесили, колкото да объркате нещата, но мен, мен трябва изцяло да построите, по предварителен план. Ще направите ли от мен невзрачно копие на Земята или ще сътворите нещо съвсем друго, невиждано?
Предстоеше велико изпитание за творческата мощ и за въображението на Икар, но за сега то бе само повод за раздори. Естествено бе старите, които мъкнеха из Галактиката много скъпи спомени от Земята, да искат да видят осъществени миражите на своята носталгия. Естествено бе също така най-многобройното поколение, звездната клонингова раса, която не само преобладаваше, но и с течение на времето бе станала хомогенна, със собствени културно-нравствени и естетически нормативи, да искаше да наложи своите разбирания за бъдещото устройство на планетата. Но не по-малко естествено бе и ние, родените на Икар, да смятаме, че тъкмо ние сме призваните да създадем Втората Земя и че трябва да създадем нещо ново, а не да възпроизвеждаме миналото на Земята. Но, разбира се, не знаехме нито как ще изглежда един такъв нов свят, нито откъде трябваше да го започнем. Защото животът не се създава умозрително, а свободната игра на времето и масата извайват неговия образ.
Но тъй като това съдбоносно засягаше всекиго, малцина можеха като Терин и баща ми да заявят примирено:
— Вие ще живеете на тази планета, вие трябва и да си я обзаведете. Ние, старците, нямаме думата тука.
А те бяха и достатъчно последователни, всеки по своему да се оттегли: баща ми, повеждайки експедицията за Вероника, Терин — като се отказа от председателския пост за сметка на Варий Лоц и с решението си да остане на Икар. Икар щеше да бъде превърнат в летяща крепост, за да брани планетата — съществуваше дори едно мнение, което печелеше все повече привърженици, планетата да бъде кръстена Икар, за да се съхрани приемствеността в мисията, а астероидът отново да си се казва Хидалго, след като ще се ограничи с рицарските си функции. Но той нямаше да се ограничи с тях — щеше да бъде превърнат още в гигантска фабрика за всичко, което на първо време нямаше да може да бъде произвеждано на самата планета. И още — в една голяма люпилня за деца. Ето за тия неща щеше сега да отговаря Терин, докато след някоя и друга година, когато нямаше да се чувствува така остро нуждата от работна ръка и когато щяхме да знаем нещо повече за Вероника, той заедно с още неколцина от старците щеше да потегли в замразено състояние обратно към Земята, за да й разкаже в последните дни от своя живот приказката за нейната по-малка сестра край Есна. Ето така тази планета разделяше икарци още преди да бе им станала истинска родина, разделяше ги, но вече ги и подчиняваше на себе си с повелята да й служат.
2
Аз бях от малцината, които пожелаха да се изтръгнат от подчинението. Астронавигаторският съвет настояваше да остана поне на Икар, където особено бяха нужни медици за претъпканите родилни сектори, апелираше дори към лекарската ми клетва, но никой не успя да ме склони. А нямаха право да ме задължават, защото така или иначе аз бях осъществил първия контакт с Вероника. Дори баща ми се опита да ме отклони и си позволи да бъде по бащински доста директен:
— Зенко, след като ми намалиха експедицията от двайсет и трима на девет, откровено казано, предпочитам на твое място да имам на борда си друг специалист.
— Сигурно си прав — озъбих му се, защото и на него още не можех да обясня онова, което премълчах пред Хели. — Но не си прав да отказваш на сина си това, което позволяваш на себе си. Никак не е възпитателно!
— Какво, какво си позволявам? — обезпокои се той така, че аз побързах да съчиня закачката:
— Да избягаш от жена си.
Казах го още, защото Терин присъствуваше на разговора ни, но баща ми отлично разбра какво имах пред вид. В смеха на Терин също се долови знанието му за какво намеквах и той веднага ни остави сами.
— Зенко — рече баща ми, като се отпусна уморено в едно кресло и затвори очи. — Аз съм вече стар, аз съм от най-старите хора на Икар, пък младите непременно ще идват да ме питат. Ще идват, било от учтивост, било — тогава ще е още по-лошо — от искрено доверие в моя опит. А всеки мой съвет би им пречил.
Както споменах някъде в своите записки, аз обичах своя баща. Вероника бе ни сближила, та вече съжалявах за провокацията си, защото го видях готов да се самоунижи пред мен. Затова го прекъснах:
— Пошегувах се, татко. В същност, мама избяга от нас. Когато се разплака при заминаването си, тя не плачеше заради раздялата, плачеше от щастие, че най-после ще има възможност да отглежда на воля
