наш дом, се превърна в студено изтръпване. Не, нямаше да има общ дом за мен и моето момиче. Уж ме обичаше над всичко, а ето, — майчинският инстинкт ли, който аз напразно бях разбудил у нея, я привързваше така силно към децата? Или и вътрешно се чувствуваше тя по-близо до тях, та в раздвоението си между двата свята без колебание заставаше на страната на другия? В същност оказвах се аз тоя, който трябваше да избира. Щях ли да имам силите и търпението да живея на далечна орбита, когато ей там долу, по тия сини океани и тия червено-кафяви континенти…
Тя чу всичките ми въпроси — сигурно защото те кънтяха в мен с ледения звън на бъдещата болка:
— Не ми се сърди, мили. Не мога да оставя децата, сам разбираш. А и… както виждаш, не съм създадена за живот на планетата, няма да бъдеш щастлив с мене там. Може би… може би като поживея заедно с децата извън системата, може би пак ще се върне способността ми. Но не бива да ми се сърдиш, моля те.
Тя цялата се залепи за мен, лицето й легна в шепите ми и ги напълни със сълзи.
— А аз? — запитах аз повече себе си, защото тя или не ме искаше повече, или се опитваше да ми улесни избора.
— Не ми се сърди, моля те! Ако искаш почакай ме малко, да видя какво ще стане с мен. Аз… аз трябва най-после да разбера какво ще стане с мен, нали, в какво ще се превърна! Пък и децата! Ако мъничко, мъничко ме почакаш…
— Да си вървим! — казах аз и почти изнесох своето разплакано момиче от терасата.
Холограмата на втората планета от системата на звездата Есна, която изведнъж ми опротивя така, че не можех повече да я гледам, остана зад гърба ни. Още двадесет дни щеше да виси там това велико творение като пътеуказател и като крайна цел, за да води икарци към още по-големи подвизи. Щеше да се появява пак и пак като благодарност към гения на замлъкналата зад нас Земя и като далечен синовен поздрав. Щеше да разцъфтява с розово-оранжевите си цветове — едно гигантско слънчево зайче — ту тук, ту там из Галактиката, като зов към всички галактически цивилизации. И като едно ново човешко предизвикателство.
Част пета
Термодинамиката на душата
1
Холограмата на втората планета от системата на Есна продължи да се появява на същото място през двадесет дни по за двадесет дни. Беше ту по-ясна, ту по-размита, премести се с няколко милиона километра, върна се, показваше ту едната си страна, ту другата, но така и не успя да ни зарадва с някой по-едър план. Очевидно нашите изпробваха и други варианти на проекта, опитваха се да го усъвършенствуват. Не се съмнявахме, че в края на краищата щяха да успеят, щом принципно бяха го овладели веднъж, но това не намаляваше нетърпението ни — и на икарци, които летяха вече нататък, и нашето, които се отдалечавахме от нея. Но като че ли беше по-добре така — така тя продължаваше да пази тайните си, да бъде само едно хубаво розово-оранжево поле, което всеки можеше да засява с въображението си, да го населява с родените си в самотата мечти. То още нямаше име, това поле, огрявано от едно спокойно слънце, забулвано от безбурни бели облаци, до нашето излитане от Икар все още нямаше име. Астронавигаторският съвет с право не искаше да насилва нещата, чакаше името да дойде самичко, самичко да се утвърди, но и никой пък не се решаваше прибързано да пусне някакво име, дори на шега. Величието на историческите дни сковаваше остроумието на икарци.
На експедиционния кораб ние си я нарекохме съвсем логично Втора Земя или по-научно: тера секунда, защото и от двете се отдалечавахме, и с двете нямахме повече връзка. Постепенно обаче законът за езиковата икономия и емоциите ни наложиха умалителното „Териана“ — нали и планетата беше по-малка от Земята. Но Териана ми напомняше звуково Хелиана и всеки път, когато някой произнесеше това име, сърцето ми се свиваше като звезда в гравитационен колапс.
Простете за грандоманското сравнение — шега е, разбира се, но въпреки шегата на мен си ми беше мъчно за Хелиана. И не толкова, защото я обичах, а заради това, че я оставях сама в трагическото й раздвоение между двата свята, в героическия й опит да бъде поне една връзка между тях. А с отдалечаването ни от Икар аз все повече осъзнавах, че не съм преставал да обичам и Майола, та мъката ми в същност беше и по двете. И знаех вече, че сигурно не само дългът ме е накарал да хукна подир третата, че оправдавам отчасти със „съдбата“ и един свой опит за бягство от хаоса на собствените си чувства.
След като Териана увисна на небето на Икар и очевидно се хареса на всички, а едновременно с това предизвика и първите дискусии по нейното бъдещо устройство, астронавигаторският съвет реши да вдигне забраната от всички секторни и общи служебни тайни. Няколко дни икарци ходеха като смазани — и наистина бяха смазани — от информацията за необяснимите, чудовищни по измеренията си явления, натрупали се като проблеми в техния досегашен път. После те единодушно гласуваха за отсядането на втората планета от системата на Есна–584. А гласуването им приличаше на страхов рефлекс, на паническо търсене на топло и уютно убежище, което да ги защити от неприятностите на Космоса. Да, астронавигаторският съвет отлично бе пресметнал и този ход.
Няколко дена след допитването — аз вече стягах багажа си — Майола цъфна на екрана в служебния ми кабинет. Разбира се, като всички и тя вече знаеше всичко за мен и Хелиана, и нашите странни осемнайсет дечица. Много се развълнувах, почти както някога, и не го скрих. Това допълнително я окуражи, защото тя посъкрати уводната част — как си, що си, къде се губиш, как е възможно толкова време да не се срещнем и т.н., за да ми каже направо:
— Зенон, в нашите условия е престъпление да се отказва човек от потомство.
Помислих си, че тя може би злорадствува и тържествува над Хелиана, а това ме ядоса:
— Знаеш, че никога не съм бил във възторг от човекоразвъдната дейност на Икар. За мен детето във всички условия ще си остане плод на…
Тя задъхано ме прекъсна:
— Никакви ли? Никакви ли чувства нямаш вече към мен?
Много брутален беше въпросът й, но за да го изрече, тя очевидно бе отишла докрай в самоунижението си. И аз усетих, че все още бих могъл да бъда щастлив с тази жена, че единствено с нея бих могъл да сляза на Втората Земя, да живея един труден, но прост и ясен живот, да помагам да се напълни планетата с хора и цветя, а за отмора да слушам нейните песни, в които никога няма да се свърши сладостната мъка на копнежа по нещо друго. Но колко ли щеше да трае за мен един такъв живот?
— Аз ще замина, Майола — отговорих й.
— Знам — позасмя се тя горчиво. — Пак искаш да бягаш. Но както научих, този път не са склонни да те пуснат.
— Бъди спокойна, ще ме пуснат!
— Спокойна съм, Зенко — засмя се тя втори път и по същия начин. — За бъдещето на Икар съм напълно
