мълчание. Защото то в същност не беше мълчание, а огромен, всеобщ въпрос: Ти, която се готвиш да ни станеш нова родина, каква родина ще ни бъдеш ти? Майка или мащеха? Приятел или зъл тиранин, който ще ни натъпче в утробата си, ще ни върже с вериги към себе си, както в дълбоката древност са оковавали робите с вериги към корабните гребла?
Планетата изведнъж затрепка, разлюля се, като подухната от силен вятър, понечи да дойде по-близо и дойде малко по-близо, после още по-близо, ставаше все по-голяма, но се разми, замъгли, разтвори се в своето розово-оранжево сияние, което заля цялото небе на Икар и погълна всички звезди и галактики, но вече нищо друго не се виждаше от нея, освен сиянието й. Очевидно опитът да се фокусира холограмата така, че да видим детайли от планетата, излизаше неуспешен. Взирахме се с насълзени от упорство очи, за да различим късче от природата й, но вече нищо не се различаваше, а отразеният й блясък заигра на огнени кръгове в мозъците ни. Някой зад мен възкликна разочаровано:
— Да бяха си я оставили, както си беше!
Друг изруга. Трети възрази:
— Слушай, но това е изумително! Да пратиш холограма на такова разстояние… колко астрономически единици бяха? И при това на такъв огромен обект!
Вече можехме да мислим и за други неща, та бе естествено да осъзнаем най-после и величавостта на събитието. Онова, което по-рано беше наше привично ежедневие, неотделима част от бита ни — холограмата на хора и предмети, добиваше тук нови измерения не само в прекия смисъл на думата. Да заснемеш холографски цялата планета и да пратиш образа й на милиарди и милиарди километри представляваше постижение, чието значение като средство за търсене на контакт с други цивилизации тепърва щяхме да оценяваме.
Сиянието започна да се събира някак в себе си, да отслабва и се отдалечава, докато чрез него отново съзряхме очертанията на диска — грамаден и пъстър, в приятни пастелни тонове, чиято яркост бе приглушена от бяло-розово-оранжевото було, а то пък менеше интензивността на цветовете си и своята гъстота в зависимост от отстоянието от екватора и мястото на планетата спрямо тая Есна, която щеше в бъдеще да грее над главите ни. Сега дискът стана по-малък, с десетина сантиметра навярно по-малък от първата му поява, но значително по-ярък, по-ясен и пъстър. Континентите се откроиха релефно сред синята размитост на океаните. Те не приличаха на земните, съвсем не приличаха на тях, но бяха континенти — кафяво-червени континенти с върхове и долини, върху които тепърва щяхме ние да нанасяме зелените петна на живота.
Рамото на Хелиана подскочи така под мишницата ми, че едва не повдигна и мен.
— Какво ти е? — запитах я.
— Нищо — отвърна тя, но в същия миг отново изхлипа.
— Хели, както ти е?
— Нищо, мисля си за децата. Те сега са навън. Мисля си дали могат да я виждат, когато са така слети с пространството. Къде ли се реят сега, горкичките?
Тя шепнеше, защото такива думи не биваше да бъдат чути от никого тук, освен от Варий Лоц, а гласът й се прекъсваше подозрително, но тогава аз го отдадох на насилването й към шепот.
— Защо „горкичките“ — възразих й също шепнешком. — Аз дори им завиждам.
— На какво? — изхлипа тя пак. — Ако теорията на Лоц е вярна, те, милите, не са сега там нищо друго, освен едни малки неандерталчета, които тепърва ще трябва да извървяват своята еволюция сред кой знае какви нечовешки условия.
Позасмях се, защото хубаво го каза — неандерталчета! И притиснах с внезапно покъртила ме обич още по-плътно моето умно момиче към себе си. Прегръщах едновременно и нея, и нашите осемнайсет неандерталчета. Къде ли се намираха сега? Голички, беззащитни, а ония двете, незавърналите се, които аз не познавах? Загинали ли са сред страшилищата на четириизмерната джунгла или просто се чувствуваха там по-добре и са забравили обратния път? Когато разпитвах Ерки къде повече му се харесва — там или на Икар, той дълго се боеше да не ни обиди, после си призна: не можел да каже какво е „там“, но там му било по-добре. Никой не можеше да ни каже какво е „там“ и щяхме ли изобщо някога да го научим? Щяха ли някога неандерталчетата да се развият дотолкова, че да са в състояние да пренасят знанията си оттам тук? Или като земните неандерталци щяха да си останат неосъществен, страничен клон в еволюцията, и щяха да измрат? И щяхме ли някога да узнаем изобщо какво е това изумително „пространство“, в което се рееха сега децата ни, което можеше да задържи всичко: от прашинката до безкрайното, от безплътното до онова, от което един кубически сантиметър само тежи милиони тонове. Това „пространство“, където всичко е толкова близо и толкова далеч? Както тази неизвестна планета, за която ти се струва, че е достатъчно да прекрачиш от терасата, за да стъпиш на нея…
— Чуваш ли? — прекъсна Хели поредицата ми от безгласни въпроси, отправени сякаш към лицето на бъдещата ни родина.
Заслушах се. Тихо, но подчертано тържествено от невидимите репродуктори на терасата — а сякаш откъм самото небе и откъм розово-оранжевата планета — се лееше над главите ни „Раждането на Икар“ — симфонията на Майола Бени. Кога бе започнала? Ако се съди по развитието на темата — още щом се е появила холограмата. Сполучлива аранжировка — трябваше да им се признае — на ония, които наистина предрешаваха въпроса за заселването и сега с любимата на всекиго музика ни внушаваха допълнително: ето, такава е планетата на Есна, добра или лоша, харесва ли ви се или не, на нея вече ще се раждат бъдещите икаровци!
А Майола? Къде ли беше сега и тя? Сигурно и тя гледаше сега отнякъде холограмата и сигурно се питаше: Ще роди ли тая планета заедно с новото човечество и нова музика? Странно как бе възможно толкова време нито веднъж да не я срещна на нашия мъничък Хидалго! Криеше ли се от мен или просто различието на пътищата ни… Хели трябва да бе права: любовта наистина е също една затворена система, която безотказно те отдалечава от другите.
— Зенон — изрече неочаквано Хели по-високо и някак в съзвучие с тържествеността на музиката, — аз няма да напусна децата.
— Че кой те кара да ги напускаш? — рекох й, но веднага всичко в мен се разтрепера.
Тя вече не шепнеше, пък и нямаше нужда да шепне. Хората на терасата бяха погълнати от гледката, от собствените си мисли и чувства и от оная прастара битка, която водеха в човешката душа двете извечни, взаимноизключващн се тенденции — склонността към заседналия живот, към личното владение на късче от пространството и оня скитнически нагон, разпилял човешкото племе отначало по цялата планета, а после и извън нея. Не, никой не се интересуваше в този исторически час от нашия разговор. Дори Варий Лоц, страстният поборник за човешкото у човека, чието лице бе точно толкова унесено, колкото и лицата на другите.
— Що за декларации? — повторих аз, защото тя не бе ми отговорила веднага.
— Забрави ли? — проточи Хели, сякаш бе се разкаяла за подхванатия разговор. — Ако децата влязат в системата на Есна, ще умрат.
Огромното розово-оранжево лице на планетата, станало ми за няколко минути близко, сега се озъби в злобна подигравка. Е, сякаш ми рече то, Е?
— Няма да умрат — казах аз след малко, без да съм убеден в това. — Ще ги приучаваме постепенно.
— Тогава пък ще загубят способността си да се сливат с пространството. Както я загубих аз.
Последното направо си прозвуча като упрек към мен. Тя напусна пещерата на моята подмишница, а на нейното място там нахлу студът.
— Сигурна съм, че и самият астронавигаторски съвет няма да допусне децата да загубят тая си способност. Никой няма да ни прости такова нещо.
— Тихо! — прекъснах я.
Но не за да не чуят другите. Разбира се, че никой нямаше да позволи такова нещо. Треперехме над тези деца като над най-скъпоценното на Икар. По всяка вероятност щяхме да ги оставим на специална станция, в далечна околозвездна орбита, където влиянието на Есна почти нямаше да се чувствува, или пък щяхме да ги пуснем сами да си търсят пътя из Галактиката. Но нали някой трябваше да продължи да се грижи за тях?
Щастливо-тревожното чувство на новодомеца, което бе обхванало и мен пред холограмата на бъдещия
