После пак изчезнал и пак се върнал. Много постепенно възстановявали гравитацията в тренажерната, та момченцето без особени мъки се връщало към нормалното си състояние. Но… в същност кое било нормалното му състояние, след като в безтегловността то съвсем явно се чувствувало много по-добре и дори плачело при изключването на антигравитационната завеса? Значи можело твърдо да се вярва, че всички чакащи още да излязат от родилните камери деца ще притежават същите качества — общо двайсет деца, заченати по естествен начин. Това вече било събитие с такова значение, с каквото дотогава Икар, пък и цялата Земя не се били сблъсквали. Ако не е нещо случайно — а явно, че не било случайно, то се равнявало по революционна значимост навярно само на оня неуловен и недоказан досега миг, когато неизвестната маймуна се е превърнала в известния човек.
Но в какво се превръщаше сега човекът?…
С Хелиана бяхме го нарекли за себе си „сливане с пространството“, като под пространство не разбирахме нито философската категория, означаваща онази четириизмерност, в която съществува материята, нито математическата абсолютност, нито традиционното понятие, употребявано в ежедневието. Съвсем наивно и неточно разбира се, ние бяхме кръстили с тая думичка онова знайно и незнайно поле на знайни и незнайни космически сили, които — бяхме убедени в това — представляваха не само по-голямата, но и същинската част на Вселената. Или по-точно: представляваха самата Вселена, в която веществената форма на материята е само нищожна частица — както в кейка със стафиди или бадеми същественото е кейкът, а не тук и там набучените отделни плодчета. Та „сливането с пространството“ беше равнозначно и на сливане с Вселената, а това, разбира се, ужасно намирисваше на древните мистики. Но нали тия мистики закономерно са се появили там, където са липсвали точните думи за нещата, свързани с тайните на живота? А в някои случаи може би са представлявали и догаждания за процеси, които не са могли да се извършват пълноценно в затвореността на стационарното тяло или пък са се извършвали рядко, та са били обявявани за чудеса.
В същност Хелиана измисли понятието, а аз само го приех, защото тя „по̀ знаеше“ как се движи човек в такова състояние из пространството. Тя бе предложила да се направи и това помещение за децата в оня край на Икар, където се намират специалните автоматични лаборатории, произвеждащи при намалена гравитация или в пълна безтегловност и вакуум специалните сплави и кристалите за холографските записи. Като се оглеждал кого още да посветят в страшната тайна, защото им трябвало помощник, който да се грижи за децата, Терин попаднал на нея чрез знака на наблюдение, поставен от Лоц в медицинското й досие. Хелиана имала някои сходни на наблюдаваните при децата аномални в кръвта и формацията на клетките си. Тя дълго упорствувала, докато най-после Терин успял да изтръгне тайната й, давайки й честната см дума, че не искат от нея друго, освен да им помага при гледането на странните деца.
Тогава именно се разразил конфликтът с Варий Лоц. След като установили, че и двайсетте деца имат тия свойства, Лоц настоял това да се оповести веднага, да се вдигне забраната от естествените раждания и да се забрани клонингът като нещо противоестествено, пречещо на естествения ход на развитието. Според него явлението представлявало мутационен скок, раждане на цивилизация от галактически тип, след като досега човечеството е било цивилизация от планетарен тип, спонтанна поява на „космическия човек“ и така нататък. От антропологията знаем, че първото условие да се самосъздаде мозъкът и започне прогресивното си развитие е било триизмерното пространство, после вече дошли ръката, социалният строй, системата на сигнализация. Сега мислещата материя, според Варий Лоц, преминавала от живот в триизмерността към живот в четириизмерността и не бивало да се пречи на новата мутация, а да й се помага. И тази задача измествала решително всичко друго от пътя на Икар, единствено важно оставало задължението му той да се превърне бързо и безпрепятствено в такава цивилизация от космически или галактически тип. Все по това време Лоц започнал и ония, както ги наричаха пред мен, мъгляви проповеди пред младежта със съвсем не мъгляви намеци за необикновеното събитие. А пък комисията той направо заплашвал, че ако продължава да се колебае, щял на своя глава да направи съобщението. Известно е, че Варий Лоц и със служебното си положение, и с характера си не беше човек, комуто с едно нареждане ще запушиш устата. Затова те просто го издебнали и насилствено замразили.
Странно е защо все пак този ясен и могъщ ум не бе успял да се съгласи тогава с онова, което днес, на панорамната тераса, бе повече от ясно за всекиго? Едва срещата му със смъртта в анабиотичната камера бе го променила така, както мен бе променила срещата ми с Вероника. И макар все още да странеше от другите икарци, у него също бе възпламнал икарският патриотизъм. Защото нашите деца може да се превръщат в каквато си щат цивилизация и да ни напуснат, но какво все пак щеше да стане с тоя наш петдесеткилометров Хидалго пред лицето на една огромна и неизвестна заплаха? Какво щеше да стане с далечната, изпратила ни, мила нам „цивилизация от обикновен планетарен тип“? В тези дни на очакване и сега, в трескавите последни минути, с една мъчителна сладост ни спояваше тая нова велика тревога за бъдещето на Икар.
3
Втората планета от системата на Есна се появи незабелязано. Закъснението и умората от непрестанното взиране бяха ни накарали да се отпуснем, да започнем отново разговорите си от последните дни: как ли ще стане тая работа, какви са тия любителски земни проекти, ще могат ли стотината души да се справят с такъв гигантски замисъл, изобщо възможно ли е да се получи интерференционна картина, да се фокусира, след като тая звезда-лазер си изпраща лъчите на неограничено разстояние във всички посоки, какво ще играе ролята на дифракционната решетка и така нататък. Онези, които бяха запознати с холографската техника, говореха естествено повече, но с това само издаваха по-красноречиво незнанието си. Завързаха се и спорове, тук и там се чуваше повишен глас, презрителен смях, бившите мъртъвци постепенно се сгряваха, кръвта им се разиграваше след многогодишния застой и сигурно споровете биха станали още по-горещи, ако неочаквано някой не бе извикал:
— Ето я!
Ето я! Висеше там като окачена на черната стена на някакъв тъмен облак прах, заобиколена с дребни звездици, самата тя — грамадна, най-малко три метра в диаметър, обвита в розово-оранжево сияние, под което смътно прозираха големи сини и червено-кафяви площи, тук и там се кълбеше бяла пяна но нея, разнасяше се полека, променяше цвета си… Ето я, тя се движеше и дишаше пред очите ни със своите кротки ветрове!
— Също като Земята! — нададе ликуващ вик някакъв десетинагодишен малчуган.
Хората на терасата знаеха по-добре как изглежда Земята, но не му възразиха, защото също търсеха в този миг приликите с нея — отликите после щяхме да откриваме. Сега ние се мъчехме да си припомним от какво разстояние Земята имаше триметров диаметър на диска, какво и колко се виждаше тогава по него. Ние с Хели сме я виждали само на филми, но хората на терасата я помнеха такава, когато са направили прощалната си обиколка на около стотина хиляди километра около нея и съживените им сега лица, огрени от розово-оранжевото сияние на планетата, се вълнуваха така, както са се вълнували при прощаването им от същата тази тераса с планетата-майка. Виждах ги с няколко десетилетия по-млади, самонадеяни и малко лекомислени, защото не можеш да тръгнеш на такъв поход без ония чудесни самонадеяност и лекомислие на младежкото сърце. Виждах още да прозира под самонадеяността и лекомислието болката, както прозираха сините и кафяви безформени площи през розово-оранжевата атмосфера на това далечно и чуждо небесно тяло. Мълчанието ни се сливаше с мълчанието на вакуума, та въздишката на Варий Лоц до мен ме стресна със своята гръмотевичност:
— Не прилича на Земята — въздъхна той. — Но е хубава.
Във въздишката му нямаше разочарование, а в думите му нямаше опит за самоутеха.
— Хубава е — съгласих се машинално аз, макар да не знаех какво толкова й е хубавото. — Дано обаче не й лепнат някое идиотско име като на Вероника.
Хелнана се намести още по-плътно под мишницата ми, сякаш искаше да се скрие от светлината на чуждата планета, а аз си помислих, че колкото и глупаво да е името на Вероника, тя вече и за мен си е Вероника и аз я обичам заедно с името й. Затова добавих:
— Икарските поети ще трябва да се понапрегнат да й измислят хубаво име, не е зле да се направи конкурс…
Сам се прекъснах, защото изведнъж усетих колко не на място звучаха дрънканиците ми сред това
