Странна логика имат тия жени — аз какво й говорех, тя с какво ми отвръщаше!
Terra secunda
1
Стоим на панорамната тераса — Хелиана, Варий Лоц и аз. Терасата е пълна с хора, а небето над нея и около нея е пълно със звезди и звездни купове, с галактики и мъглявини, с тъмни и светещи облаци. Тези хора отдавна не са виждали пъстрото небе на Икар, но не за това стоят сега в благоговейно мълчание. Излезли от смъртта, те вече не веднъж са идвали тук. След като тържествено ги посрещнахме в преддверието на анабиотичния сектор, мнозина от тях най-напред тук дойдоха, за да видят отново простора, с очите си да глътнат глътка от необятността и от живата вечност. Мнозина от тях аз изобщо не познавам или пък съм забравил лицата им, които все още са повече лица на смъртници. Тези хора се държат като занесени, усмихват се сякаш безпричинно на всичко и на всички, любопитството им към някои обикновени за нас неща ни забавлява и дразни, както забавлява и досажда детското любопитство. Те представляват, така да се каже, вторият отбор на Икар и макар сред тях да не блестят имена като това на баща ми, на Дарян, на Леонас, на Терин, не бих се обзаложил, че е по-слабият отбор. Но след годините, прекарани в анабиотичните камери, неизбежно ще се чувствуваш възкръснал в друг свят, изостанал. А и светът наистина си е друг, защото един излитащ Икар не може да не бъде съвсем различен от готвещия се да кацне Икар.
Изведени от камерите, на тях, още неопомнили се, връчиха микрозаписа на обемист труд с дългото заглавие „Мотиви, стратегия и тактика на заселването на Икар върху втората планета от системата на звездата Есна.“ Връчиха им го с пропагандна празничност, едва ли не като подарък за рожден ден. Само че те още не знаеха да се радват ли или да съжаляват, че са ги събудили от сладкия сън без съновидения, за да ги изправят пред такова съдбоносно решение. Та нали до него се е стигнало по дългогодишен път, в който те не са участвували! Бяха им казали с внимателна нетърпеливост: огледайте се, вижте докъде сме я докарали ние през това време, помислете и решавайте, защото няма време. След това от вас ще се иска само едната от двете най-къси думички… И сега те се оглеждаха и се усмихваха глуповато на всичко и всички, както се усмихва човек, когато иска да скрие, че не е чул или разбрал нещо.
Стоим на панорамната тераса — Хелиана, сгушена както винаги под мишницата ми, Варий Лоц, необикновено отслабнал, макар от всички възкръснали той най-малко да бе престоял в камерата, и аз. На терасата е достатъчно светло, защото я огряват много звезди и галактики, а в студената им призрачно синкава светлина аз се мъча да разчета в безкръвните лица на заобикалящите ни тая най-къса, но и като никога съдбоносна думичка. Утре е гласуването, утре всеки от нас ще трябва да я произнесе веднъж и невъзвратимо.
Салис Гордал не е на терасата. От анабиотичния сектор го пренесоха направо в болницата, но аз още онзи ден прочетох на обръснатото му кокалесто жълто лице едно щастливо „да“. Сигурно, защото в „Стратегията и тактиката на заселването“ пишеше, че се вдига ограничението на раждаемостта, че тъкмо обратното: всички жени ще бъдат задължени да раждат по системата на клонинга четири пъти годишно дотогава, докато не напълнят с деца новата планета, та Гордал щеше да има достатъчно модели, за да изучава на практика проблемите на играта.
Преди малко старият, също възкръснал сега координатор ми стисна ръката много топло, много сърдечно, без чувство за вина, с една истинска човешка радост, че е жив и че му предстои нещо хубаво, за което е нужно за сега само да се кимне в знак на съгласие. А би трябвало по моему да бъде поне малко гузен, но аз не му се сърдех, даже ми стана мило, като го видях. „Да“ като неговото се изписваше на още много лица, които срещах през тия дни, но по-често то изглеждаше като едно нерешително „да“ или примирено „да“, или тъжно „да“. Никъде не прочетох „не“ — или го криеха, или то още не бе съзряло напълно. Та и откъде ще намериш смелост за егоистичното „не“, когато с това рискуваш да станеш едва ли не предател и унищожител на цялата човешка цивилизация?
Мотивите за заселването започваха тъкмо с тази добре пресметната заплаха, втълпяваха я дори в два варианта. Първият гласеше: Ако Вероника наистина бе минала покрай нашата слънчева система, независимо какво е повярвала и какво не от хитростите на ония храбри „тя и той“, не може да не е доловила с чудовищните си сетива присъствието в нея на високо развита цивилизация. (Нали бе регистрирала и някаква станция на една от кометите!) И не може да не е съобщила там, където изпращаше автоматически своите сведения. А ние не знаем нито къде, нито кому и не знаем още дали това не би означавало след време една гибелна война срещу Земята. Затова Икар е длъжен да създаде втори център на човешката цивилизация или поне запасна позиция с достатъчна човешка и материална мощ. Тя обаче може да бъде създадена само на голяма планета, около която Икар да остане като далечен преден пост. Възможно е, естествено, след години да бъдат открити и по-подходящи планети от тази, но сме принудени да бързаме…
Вторият вариант от мотивите допускаше наивния оптимизъм, че Земята е останала незабелязана от Вероника. В такъв случай Икар, който веднага бе прекратил всякакви излъчвания в посока на Земята, пак нямаше право да се връща поне за един доста продължителен срок. Не биваше и да търси никаква връзка с нея, докато не разберем какво ни очаква откъм цивилизацията, създала автомата Вероника. А за да разберем това, пак се налагаше да останем тук някъде, наблизо, където стана срещата с Вероника, да се окопаем на позиция, както са казвали някога военните, и сами да потърсим досег с тая цивилизация, поемайки върху себе си риска на първия контакт. Към Земята щеше да бъде изпратен малък космически апарат с екипаж, който лично да я уведоми за случилото се с нас.
Разбира се, и други неща имаше в мотивите — за натрупаните много проблеми и знания, които нямаме сили да обработим, за назряващите социално-психологически конфликти вътре в самия Икар, но баща ми беше прав:
— Това най-много ще им подействува. Икарци си умират да се жертвуват за други.
Беше по време на закуската, когато обсъждахме току-що получения план. Бяхме вложили микрозаписа в стайния поливизор и сега на екрана му бавно се източваха думи и чертежи.
— Какво друго им остава — рекох. — Такава им е професията. Но ти ме учудваш. Държиш се като че ли не си участвувал в съчиняването на тая доста плитка агитация.
Едновременно с изричането на това обаче аз осъзнах, че е възможно да не е участвувал, че е противник на заселването, но навярно няма право да ми го казва. Стори ми се, че знаех и защо е против, а пък още не знаех онова, което Варий Лоц щеше да ми каже два дена по-късно, затова продължих:
— Да, всичко ще започне отначало! Както на Земята. Пак ще си създадат хората един лабиринт, в който ще си разбиват главите, търсейки изход, докато иначе все пак съществува надеждата да ни се случи из пътя нещо по-интересно.
Баща ми ме изслуша, почти злобно ухилен:
— Питам се, на кого си се метнал такъв хитрец, Зенко! В рода ми нямаше такива. Но тоя път не позна. Аз ще гласувам за проекта. Участвувал съм и в изработването му. Не можем да се шляем из Галактиката, докато изчерпим всички резерви на Икар, после как ще се заселваме без неговата помощ? Никъде няма да намерим готова планета, знаеш това. Сами ще трябва да си я създаваме. А като се устроим, Икар или някой друг Икар ще продължи пътя ни.
Злобата му обаче не беше насочена само към мен, та реших да си върна за „хитреца“:
— Щом толкова държите на единодушието, ще гласувам и аз, но никак не ми се отсяда някъде.
Сега баща ми кипна, макар да се насилваше да си остане още в рамките на шегата:
— Някога ти пръв нададе глас да сме отседнели, да сме станели самостоятелна цивилизация, а сега като видя проекта… Не ти се отсяда, мили сине, защото разбра, че там ще трябва здравата да се поработи, пък ти, не се сърди, но си ми доста мързеливичък.
Хелиана тогава се изкиска с онова странно злорадство, което изпитват и най-любещите съпруги спрямо мъжете си. А сега се гушеше под мишницата ми, сякаш търсеше закрила, и аз усещах цялата й настръхналост против тази планета, която трябваше да стане наша втора родина. И която сега за пръв път щяхме да видим.
Щяхме ли да я видим?
