твърдение, което да не може да се докаже лесно, ако доказателството за него се основава на две противоречащи си предпоставки.
С тази шега-цитат завършвал баща ми новата си теория, но на света съвсем не му било до шега. Цялата създавана през вековете космогония отивала, както казвали по онова време, по дяволите. Разстоянията между звездите и галактиките, скоростта и посоката им на движение, оттам и масата им, свойствата им… всички натрупани познания се оказвали неверни или неточни. Картината, която си изградило човечеството за Вселената с оптически и радиотелескопи, с радари и спектрографи, излизала валидна само когато я съзерцаваш от жабешката перспектива на слънчевата система. Гледана от която и да е друга система, Вселената трябвало да изглежда различна, следователно: колкото системи — а те нали само в нашата галактика са над сто милиарда! — толкова и образи на Вселената! Ето такъв бил абсурдният, но неизбежен извод от теорията на баща ми. Човечеството след Лоренц и Айнщайн признавало относителността на някои основни параметри във Вселената, но чак пък такава относителност! Не се ли стигало отново, по уж научен път, до старата идея за пълната непознаваемост на света „в себе си“, щом той има безкрайно число лица?
По онова време човечеството било свикнало да му сервират всякакви идеи и хипотези, претръпнало било вече и трудно губело самообладанието си, но младият луд не бил кой да е. Известна и на учениците константа носела неговото име, той още по-млад бил вписал вече неизличимо името си в списъка на земните гении, като обосновал съществуването и особеностите на петата сила, съзиждаща Вселената. До него хората си знаели класическите четири: гравитацията, управляваща едромащабните взаимоотношения в Космоса, електромагнетизма, определящ химията и структурата на атомите и молекулите, силното взаимодействие, което диктува строежа и поведението на атомното ядро, и неговия твърде неясен брат- близнак — слабото взаимодействие, разпореждащо се при ядрения разпад и командуващо цялото семейство на частиците неутрино.
Теоретиците, от една страна, надушвали присъствието на някаква пета сила в глъбините на материята, та отчаяно се ровели в елементарните частици, от друга, обаче, продължавали да спорят дали това изобщо са отделни сили, или са частни проявления на една и съща обща сила. Обърквало ги неутриното, защото при него като че ли се затварял кръгът микрокосмос — макрокосмос. Тези частици единствени се управляват едновременно от слабото взаимодействие и от гравитацията, докато при всички останали изобщо не се регистрирвало никакво влияние на гравитацията. Баща ми им казал на един от прочутите някога Солвейевски конгреси — на ония уединени, затворени за любопитството на света събирания на най- големите живи в момента теоретици-физици: Вие търсете вече шестата сила, петата аз открих междувременно другаде. Но нека преномеруваме списъка и я наречем първа, тя заслужава това. И да я наречем още по старото, известно име „акреционна“.
Дотогава „акреция“ наричали захващането на веществото при образуването на звездите и планетите, а и след това, като никому и на ум не идвало да оспорва на гравитацията това явление. Баща ми доказал, че акреционната сила е по-обхватна, че тя е свързващата сила и предхожда гравитацията. Тя събира на куп веществото, образува галактиките и звездните системи и чак след това в недрата на гигантските маси вещество, строго локално, се ражда гравитацията, все едно дали като самостоятелна сила, като метаморфоза на акреционната, или пък като проявление-разновидност на онази предполагаема единна, обща сила, командуваща всичко от електрона до метагалактиката.
От древността е останала една епиграма, според която бог рекъл: „Да бъде ден!“ и… се появил на света Нютон. Но дяволът, както обикновено според служебното си задължение, побързал да развали работата и ето че се родил Айнщайн, за да настъпи отново мракът. След появата на баща ми тоя мрак обаче станал двойно по-гъст. Но щом познанията на човечеството били дотолкова обусловени от законите на слънчевата система, че нямали никаква обективна стойност, то изводът бил — да се излезе от нея, и то за дълго, с голям екип, не както онзи до Проксима. Тогава баща ми изложил вече разработената си идея за астероида Хидалго като единствен начин да се разпръсне новият мрак.
Да си призная, силно го подозирам понякога, че най-напред му е хрумнала тази идея, а после той хитро си съчинил разните там теории, та да застави човечеството, което се било обезкуражило от експедицията до Проксима, да я приеме. Така или иначе, две десетилетия по-късно храбрият Хидалго, прекръстен на Икар, потеглил да търси истинското лице на Вселената.
Досегашният ни път не доказа напълно формулите на баща ми, но не ги и отхвърли. Вътре в звездните системи светлината наистина има различни скорости, но различията не са съществени, дори когато едната сравняема система е сто пъти по-голяма от другата. Те оказват влияние само върху измерването на време — пространството, но веществото в общи линии е навсякъде едно и също и с малки корекции тук и там потвърди едно от най-великите открития на човека, позволяващо му да изучава от разстояние състава на веществото — спектралния анализ. Очевидно поне в тази галактика материята се подчинява на единни закони и тези закони са познаваеми, все едно от коя система и от какво стационарно тяло ги изучаваш. В същото време обаче — и това е голямата ни, щастлива изненада! — Икар, който според проекта не бил в състояние да обиколи повече от пет-шест звезди, разположени до около шестнайсет светлинни години от Земята, по някакъв чудодеен начин изминава за старата земна единица време стократно по-големи разстояния. Забелязали го, щом излезли от гравитационното поле на Слънцето и навлезли в царството на любимата на баща ми акреционна сила. И още — щом Икар вдигнал скорост над петнайсет хиляди километра в секунда.
Край лабораторията, подчинена на баща ми, има една малка камера, пълна с еталонни часовници и календари от всякакъв род. Един сред тях е направо куриозен и е по-скоро брояч, отколкото часовник. Той тиктака не шейсет пъти в минутата, а седемдесет и два пъти, според средния ритъм на моето сърце, и баща ми го включил, щом съм се родил. Сега винаги бих могъл да проверя колко пъти е ударило сърцето ми, но аз никога не изпитвам особено желание за това. По-важното е, че за тия милиард и нещо удара на моето суетно земно сърце моя милост е оставил зад гърба си в Галактиката толкова път, колкото би се изминало, ако съм се движил със скорост, около двеста пъти по-голяма от приетата на Земята скорост за светлината във вакуума. А това нали изглежда абсурдно? Значи или звездите, единствените ни километрични камъни, са по-близо, отколкото показват вашите и наши уреди, които отчитат съгласно старата константа на светлината, или тази константа е невалидна и тук светлината се движи с неустановима за сега скорост, както бе предсказал баща ми. Тук е неприложима геометрията на неевклидовия свят, в който се оправяме някак си с теорията на относителността. Тук стават неща, които напомнят ония резки и все неясни промени с материята, настъпващи при елементарните частици, когато скоростта им стане много висока, или с елементите, щом прескочат своята индивидуална температурна бариера пред абсолютната нула и отвъд тази бариера в същност вече изобщо не може да се говори за температура. В извънгравитационното пространство, към което Икар старателно се придържаше, далеч от топлината на звездите, в царството на ония неизменни три градуса над абсолютната нула, и материалните тела, щом вдигнеха скорост над една двайста от земната константа за светлината, сякаш преминаваха в един свят с нова, с трета геометрия, чиито закони още не можем да разгадаем, но за щастие се понаучихме да използуваме поне практически. В него именно се корени и надеждата на икарци за успешно връщане на Земята, защото както температурата, така и времето тук на практика изчезваха.
Когато като млад бунтовник баща ми тръгнал на поход срещу тогавашната космогония, той — разказвал ми е — бил окрилен от двамина мъдреци, в чиито може би ей тъй подхвърлени думи съзрял пророчески догадки. Няма един свят, казал бил някога Анаксимандър от Милет, световете са безкрайно много. Две хилядолетия след него Айнщайн, който дори се наел да изчислява обема на Вселената и отлично знаел непостижимостта на другите светове за човека, бил рекъл, сигурно не без малка доза меланхолично- иронична надеждица: Всемогъщ е нашият дядо господ, но той не е толкова жесток…
И ето: другите светове наистина се оказаха не така недостижими! Човекът се научи да пътува между звездите, но отново се изправи пред още по-големи загадки, пред още по-недостижими неща, така че пак не ни остава друго, освен да се надяваме на по-нататъшното великодушие на Вселената, да вярваме, че тя никога няма да спусне окончателна бариера пред нашия устрем.
3
