точно така. Не помня да съм усещала някакво волево усилие. Просто тръгвах за някъде и отивах, а чак после усещах дали съм се движила бързо, или бавно и много ли път съм изминала. По умората си го усещах.
— Какво значи „за някъде“? На други планети ли слизаше?
— Ооо, не! Невъзможно е. Не можех да влизам в затворени системи. По-скоро, ако речех, сигурно бих и влязла, но инстинктивно се боех като от смъртна опасност, предчувствувах, че вляза ли, после трудно ще изляза. При различните системи е различно, разбира се, някои са по-слабо затворени… Знаеш ли, два пъти ходих към Земята, много ми се искаше да сляза, но тя, слънчевата система, била ужасно затворена! Спирах там като пред стена. Просто се чудя как са успели хората да излязат от нея.
— Хели, съчиняваш!
Очите й се напълниха със сълзи:
— Възможно е. Не знам. Винаги така малко помнех след това, само едни усещания, като силен и ярък сън, който пет минути след събуждането си вече не можеш да си спомниш, само усещаш, че го е имало. Много е възможно да си досъчинявам по тия усещания.
— Нищо, нищо — побързах аз да я успокоя. — А усещаше ли някакви движещи те сили? И в себе си ли ги усещаше или извън?
— Нищо не усещах — отвърна тя с виновно изражение. — Никакво движение реално не усещах, а като че ли го виждах като приближаване и отдалечаване. Но то е по-различно от тукашното. Аз така си разсъждавах после, мъчейки се да си го припомня: застанеш ли на едно тяло, тоест в една система, тя моментално те отдалечава от другите. Не мога да кажа точно обаче дали тя бяга от тях, или всички други системи вкупом бягат от теб. Като галактиките. И са ужасно далече. Но помежду си те не бягат една от друга, движат се като че ли със съгласувана скорост, всяка в своята си посока. Щом се отправиш обаче към някоя от тях, тя също така моментално става много близка и всичко в същата посока става много близко. Можеш ли да го разбереш?
— Икар като система ли го усещаше?
— Отвън, не. Той няма поле. Но вътре, да. Сигурно, защото все пак е стационарно тяло със свое време в пространството. Дори и в момента усещам как ме отдалечава от другите системи. Излезех ли навън, това чувство веднага изчезваше. Аз бях извън системата и всичко, към което се насочвах, ми беше близко. И чак като се връщах, усещах, че Икар много се е отдалечил през това време и аз съм се изморила от пътя, докато го настигна. Можеш ли да го разбереш?…
Този пасаж от моите записки е само примерен — част от хилядите думи, думи, думи, с които Хелиана в десетките вечери и нощи се опитваше да даде някакъв отговор на моите също така безплодни въпроси. Как ме е целунала на Р–19, питах аз нея и себе си, как съм го възприел? Нали трябва да съм бил в същото състояние, за да се осъществи спасителната за мен целувка? Но ако не съм бил в същото състояние, тогава това на Хелиана трябва да си е било пък чиста телекинеза, както я описват писателите-фантасти. Или по- точно: автотелекинеза — ако е възможно такова понятие. Нещо, което си може би съществува като явление, но на Земята е неосъществимо, защото гравитацията не позволява такова преместване на телата. И само телепатията и някои отделни ясновидства може да са част от тези явления, проявяващи се единствено в някакви екстрени случаи в пределите на слънчевата система, с нейната, както казва Хели, ужасна затвореност? Какво представляват моите тогавашни видения — бе неизбежният следващ въпрос. Възможно ли е да не са били само сънища? А „излизането“ пък на децата? Което толкова прилича на анихилацията, превръщаща телата им в неуловимите частици без маса и заряд, но, разбира се, някаква съвсем абсурдна, студена анихилация, която не иска и не освобождава ония гигантски енергии, движещи нашия Хидалдо, а се задоволява с шепата топлина и светлина в едно тяло, в едно помещение. Изобщо… „Можеш ли да разбереш?“! Дано вие, които един ден бихте се интересували от съдбата ни, дано вие тогава вече да можете!
2
Относителността на времето и пространството в неевклидовата геометрия на Космоса е стара история и сигурно ви е по-ясна, отколкото на мен. Ако обаче с цялата си дилетантщина аз все пак се връщам към нея, то е заради възможността, поне в момента, когато диктувам записките си, някои явления, свързани с придвижването на Икар из Галактиката, да са ви просто още непознати — нали не знаем дали съобщенията ни изобщо са стигнали до вас!
Още първата междузвездна експедиция, до Проксима от Центавър, е забелязала онова, което си остава голямата загадка на нашия полет. Когато се върнали, неколцината отървали се от смъртта и самоубийството докладвали, че в определен отрязък от пътя са се движили с хилядократно по-голяма скорост, отколкото показвали спидометрите. Тогава именно били загубили и връзката със Земята в поредните три сеанса. Извън гравитационното поле на Слънцето било. Не могли нищо по-определено да кажат, тъй като не били подготвени за такова явление. Спидометрите изведнъж се вдигнали и заковали на крайно положение. Останалото било вече едно смътно усещане и за друг начин на движение и, разбира се — Доплеровият ефект на големите скорости. Слънцето просто за няколко дена се превърнало в точица… Възразили им, че следващият сеанс за връзка, по програма вече след навлизането в системата на Проксима, се бил състоял, и то горе-долу в рамките на програмираното време и местоположение. Да, настоявали те, но ние стигнахме там значително по-бързо. Колко по-бързо? Не могли да кажат, настанала била голяма бъркотия с часовниците.
Естествено, не им повярвали, и то не само защото всички те трябвало дълго да бъдат лекувани в психиатрията, а най-вече защото било немислимо да са надхвърлили неколкократно скоростта на светлината, както излизало от датниците и в дневниците на експедицията. Според теорията на относителността никое материално тяло изобщо не може да достигне тази скорост. Е, не им казали направо, че лъжат, позанимали се с този въпрос, потеоретизирали над това, което толкова било объркало часовниците и датниците им, и го погребали в архивите. А в същност това бил един от най-важните резултати, донесени от експедицията, защото Проксима, най-близката до нас звездна система, макар и двойна, иначе се оказала доста безинтересна.
След години обаче се явил един друг луд като тях, много млад още и непътувал до никакви звезди, който разровил отново дневниците на експедицията. Науката до него великолепно се погаждала и на теория, и на практика с постулата, че скоростта на светлината във вакуум е постоянна и пределна скорост на Вселената, въпреки че отдавна съществували съмнения и мислени експерименти, допускащи възможността някои явления да протичат по-бързо — но явления, не тела. Най-древният, струва ми се, е мисленият експеримент на Франк, изчисляващ, че ако завъртим едно фенерче със скорост, близка до тази на светлината, светлинното зайче в края на лъча, а то има определено материален характер, ще се движи многократно по-бързо от светлината. Баща ми, този млад луд бил именно той, излязъл обаче с едно колкото дръзко, толкова и неопровержимо математическо твърдение. Скоростта, заявил той, на онези частици, наречени фотони, които са неутрални и без маса в покой, наистина е пределната за Вселената, както го е доказал още Айнщайн, но в отделните системи тя има различни постоянни стойности. Тези стойности са съвсем конкретни и зависят от общото количество вещество, което изкривява и затваря пространството около системата, от ъгловия момент на въртенето й и от акреционната константа. (Тя още тогава се е казвала „константата на Балов“, но той не е можел така да я нарича, естествено.) Формулата, предложена от баща ми, макар и да оперирала с някои приблизителни величини — количеството вещество на двете системи се изчислявало само приблизително, доказвала, че наистина има разлика между скоростта на светлината в системата на двойната звезда Проксима и слънчевата система, че направените от експедицията измервания са верни. А за да дозабърка съвсем кашата, баща ми заявил още, че ако вътре в звездните системи от неговата формула ставало горе-долу ясно какво се получава със светлината, то извън гравитационните им полета, там, където действува акреционната сила или действуват още дявол знае какви сили, съставящи милото нютоновско всемирно привличане, тя се движи с неизвестна за сега скорост, но във всички случаи милионкратно по-голяма от жалката константа на Айнщайн, с която оперирало дотогава човечеството. Само че тази скорост е не само засега неизвестна, пак според Айнщайновия принцип за еквивалентността, тя е и изобщо неопределима за намиращия се вътре в системата й на отчитане наблюдател. Щели сме да добием може би някаква представа за нея едва след като сме пошетали из Млечния път, а след това сме посетили и някоя друга галактика, защото… нали още старият остроумец Поанкаре бил казал, че няма такова
