Преди час общата сигнализация на Икар възвести, че настъпва времето за осъществяване на първия експеримент от един проект, включен в плана за заселването като важен мотив да се избере именно системата на Еспа. Първата експедиция, с която бе отишъл моят приятел Лайънъл Редстър, в същност се състоеше повече от инженери и конструктори, отишли да изпробват осъществимостта на проекта.
Най-блнзката до Есна звезда, толкова близка, че двете биха образували обща система, ако бяха малко по-големи, а може би и образуваха система, но от непознат тип — това тепърва щеше да се установява, та тази най-близка до Есна звезда беше небесно тяло, което можеше да хвърли в щастлива треска всеки астрофизик. На големина колкото Юпитер — ни планета като планета, значи, ни звезда със звездите, то на всеки двадесет наши дни се свиваше леко, при което срамежливата му руменина се превръщаше в ярко двадесетдневно излъчване с постоянна дължина на светлинната вълна и постоянство на фазата на трептенето за определения период. Колкото и невероятно да изглеждаше, нашите бяха се натъкнали на оная мечта на земните фантасти, която твърдеше, че щом в Галактиката има кохерентни радиоизточници, защо да нямало и източници на кохерентна светлина! С една дума: бяха открили природен лазер с такава мощност, каквато човечеството навярно никога не би постигнало. А после инженерите открили още нещо: в бездънната памет на Икар се оказали и проекти как да се осъществи предаване чрез такъв природен лазер. Изготвили ги в някакъв клуб за научна фантастика като подарък за експедицията. Впрочем, подобни подаръци Икар имаше в изобилие, защото човечеството се е надпреварвало да го въоръжи добре в похода му срещу неизвестността. И така: на нас още веднъж ни предстоеше, както се казва, едно историческо събитие!
Сигурно нямаше икарец, който сега да не поглеждаше поне с едно око към поливизора си, включен в общата предавателна система, защото на терасата стояха само ония, които нямаха работа, нямаха дежурства. А нямаха работа на Икар само неговите съживени от анабиотичните камери чеда, оставени да се съвземат, преди отново да запретнат ръкави. Те стояха с мъртвешките си физиономии, по мъртвешки изопнати, но чакащо изопнати, мълчаха и гледаха звездите и галактиките, и светлите и тъмни облаци космически прах — праха на минали или бъдещи звезди. Гледаха ги някак неистово, сякаш се опитваха като древните гадатели в пророческа екзалтация да прочетат в странните им струпвания своята бъдеща съдба.
— Как ще гласуваш утре — запитах Варий Лоц, защото ми тегнеше тази напрегната тишина. Дошли на терасата много преди насрочения час, бяхме разменяли отвреме-навреме по някоя дума, но мълчанието на другите бе накарало и нас да млъкнем. — Решил ли си вече или и ти ще чакаш да видиш как ще изглежда втората Земя?
В раздадения ни план имаше твърде подробно описание на звездната система и втората й планета, но добри снимки още не бяха се получили.
— Ще бъда „за“ — отвърна той, без да отклони поглед от небето пред нас. — Като се шляех тия дни из Икар, мили деца, долових нещо, което по-рано не бях усещал. На икарци доста са им омръзнали чудесата на Космоса, ще им се да си починат малко. И на тях, като на мен сега, им се живее в прост и тежък труд. Разорава ми се земя, пробиват ми се тунели, ще ми се да правя езера и гори, и детски игрища.
Той разкърши рамене и ръце, така че ставите му, невъзвърнали още еластичността си, изсушени, изпукаха.
— Тежък — да, но прост? — рекох му и преместих тежестта на тялото си върху другия крак, защото прекалено бях се отпуснал върху рамото на сгушената под мишницата ми Хели.
Данните в плана за заселването показваха, че планетата съдържа в недрата си всичко, което бе нужно за една бъдеща високо развита цивилизация, но едва след десетилетен нечовешки по напрегнатост и изобретателност труд човекът щеше да излезе от подземния си град без скафандър, за да закрачи по младата тревица на първата създадена от него полянка.
Звездният клас на Есна беше Г–4, тя имаше 0,82% от масата на Слънцето, ъгловият й момент беше също по-малък, което я нареждаше още по-надолу по кривата на Главната последователност в класификацията на звездите. По-старичка беше тя и по-студена, но пък по-устойчива и спокойна. Втората й планета, на която щяхме да отсядаме, се намираше съотносително на същото разстояние, на каквото се намираше Земята от Слънцето. И тя на свой ред беше по-малка, но и с по-малко — ако се съдеше по магнитното й поле — течно ядро, което в замяна на това не безпокоеше толкова пустинната й повърхност. Пълна беше тая планета с органични съединения и вода и обвита беше с достатъчно защищаваща я от космическите излъчвания атмосфера, а защо не бе се образувал живот на нея, по това тепърва щяха да разсъждават ония, които бяха тръгнали да търсят живот из Галактиката. Тя беше двайсет и осмата по ред изследвана от нас планета, намираща се в екосферата на своята звезда — все звезди от класовете Ф, Г и К. И тя като другите бе с някое и друго милионче години по-стара от Земята, и тя имаше условия, в които би трябвало да се е пръкнал отдавна живот, повече или по-малко сходен със земния. Двайсет и осем пъти бяха изпъшквали разочаровано привържениците на оптимистичната теория за произхода на живота; двайсет и осем пъти бяха тъжно възтържествували песимистите, смятащи, че възникването на живота е явление съвършено случайно, плод на преплитането на милиони фактори, а не само на няколко основни, и тези фактори трудно ще се съчетаят втори път изобщо в цялата Галактика, камо ли в тоя малък ръкав, който изследвахме. Само умножена по безкрайното число на световете, тази случайност можеше да намери оправдание за повторяемостта си някъде из Вселената.
Вероника накара и едните, и другите да затаят дъх в очакване. Но Вероника не можа и сигурно нямаше да може да ни каже как точно и къде точно възниква животът. Аз все още горя от нетърпение да хукна подире й, за да я питам, но иначе си мисля, че навярно и този проблем сме осъдени да решаваме вечно, както сме обречени до безкрай да решаваме проблема за безкрайността на Вселената.
2
— Казах „прост“ в смисъл да има ясна и достижима цел за труда ни — доуточни без желание за спор Варий Лоц. — И след толкова години пребиваване в Космоса мисълта за неговата безкрайност продължава да ни гнети. Все ни се ще да виждаме пред себе си някакъв завършек, край някакъв.
След излизането си от камерата Варий Лоц се скри от всички. Не се върна и при жена си, настани се в нова квартира, изключи средствата й за съобщение. Очевидно продължаваше да смята замразяването си за несправедливо, но също така очевидно през тези дни бе се запознавал с всичко ново, което внесе в живота ни Вероника и което внасяше сега проектът за заселването ни на втората планета на Есна. Макар да бе лежал в анабиотичната камера смешно малко в сравнение с тия хора на терасата, наказателното му пребиваване там изискваше от него не приспособяване към нещо непознато, както у другите, а или изцяло оставане на старите позиции, или пълното им преустройство. На четвъртия ден той сам ме потърси и от този час двамата с Хелиана не можехме да се спасим от самокритиките му. Той все още странеше от икарци, не криеше обидата си, само нас търсеше и само на нас позволяваше да го търсим, но вече беше друг човек. А се бе залепил така за нас, защото ние се занимавахме с децата, които в същност бяха станали поводът за тежкия разрив между него и икарци. Но това ние още не знаехме тогава, на панорамната тераса — разказа ни го на другия ден и то тури края на неговата самокритика, защото астронавигаторският съвет го призова да заеме един от най-отговорните постове в ръководството на заселването.
По молба на родителите им Варий Лоц се заема сам да лекува две близначета момченца по на три години, които още от рождение били ненормални и никакви лекарски вмешателства не успели да им помогнат. Децата много бавно растели, хилави били, умствено явно изоставали, почти не можели да говорят, лошо се хранели, а апатията им към всичко била апатията на кретенизма. И все пак не били кретенчета, не били и олигофрени. Лоц извървял отново целия път на изследванията, сам преописал всички странности и загадки в хилавите телца на близначетата, които обърквали и най-съвършените ни диагностични работи, а един ден му хрумнало да ги понаблюдава и в условията на безтегловност, за да види как такова сътресение ще се отрази върху функциите на организма им. Взел едното от близначетата в спортната тренажерна, включил към него разните портативни апарати, които бил донесъл, включил накрая антигравитационната изолация. И тогава станало нещо страшно: в мига, когато се обърнал, за да се върне при детето, сякаш лиснали в лицето му течен въздух, който го съборил с чудовищния си студ. Лоц се преметнал през глава, с обезумели инстинкти успял да се отблъсне от нещо, да долети до вратата, да я отвори и да се измъкне навън. Слепешката, в безтегловността. Разбира се, ако температурата е била като
