— Имам работа — отвърнах му.
— Аз само ще нахраня децата — обади се Хели.
— Не е толкова бързо, ще се видим за вечеря — отвърнах й вече от синята кабина.
— Странен си — огорчи се Хели. — Току-що искаше да се освободя веднага…
— А вие не ми ли сервирате странни неща? Нашият учител Терин е прав: ако вземем да обръщаме внимание на всички странности, няма да ни стигнат нито силите, нито времето. Довиждане, мила!
Довечера щеше да се наложи най-напред да я сдобрявам, но сега наистина не ми се разправяше с нея, нито с когото и да било другиго, защото междувременно нещичко бе почнало да ми просветлява в съзнанието, а с това и да ме наежва. Бях се освободил от комплексите си, създадени ми от Алековия „бог“, бях успокоил и уравновесил донякъде вътрешния си свят върху исконните стълбове на нашето знание за света, въпреки приключението си с Вероника или тъкмо благодарение на него, а ето че отново ме хвърлиха в предишния хаос.
Терин бе разбрал състоянието ми и заекна от скоростта:
— Зе… нон, карате ме да се чу… вствувам вино…
След силно намалената гравитация на площадката ускорението заплашваше да ни смаже. Терин можа да продължи мисълта си, чак когато се прехвърлихме на обикновения ескалатор:
— Не ви насилвам да се заемете с тях.
— Изцяло ли ми ги преотстъпвате?
— Изцяло. Трябва да се освободя за Есна. Разработваме стратегията на заселването.
— Значи това ви накара да преразгледате отношението си към „бога“ на Алек Дери?
— Аз и сега съм убеден, че той не го е срещнал другаде, освен в собствения си мозък и че това са истини, до които може да стигне всеки астропилот в многомесечната си самота, но и вие го усетихте вече, нали? Децата като че ли правят тъкмо онова, което ни съветваше „богът“ на Дери. Щом се решите, елате да ви дам материалите от досегашните наблюдения и експерименти. А Хелиана ще ви разкаже останалото.
Той не придаде никаква тържественост на момента, не влезе нито за миг в позата на великодушния учител, който с гордост и упование предава на ученика си щафетата, нито пък се показа унижен или страдащ от загубата на сражението с един проблем. Беше чудесен старец и отлично знаеше размерите на това, което влагаше в ръцете ми, и знаеше още, че всичко друго би изглеждало жалко и смешно в сравнение с тези размери. Вдигна само десницата си в прекъснат наполовина жест за сбогуване и с израза на светло примирение пред непостижимото се остави ескалаторът да го отнесе към онова, което все още бе по силите ни.
Да бъдеш близо, да бъдеш далеч
1
Преди „да ми разкаже останалото“, Хели си поплака. От радост. Ерки после я питал за мен, харесал съм му се, а пък тя отначало не схванала защо се държа така, огорчила се.
Разбира се, не за това плачеше моята храбра Евичка — никак не е лесно да притежаваш качества, които те отделят от цялото човечество.
— Зенон — каза ми тя, — аз също съм малко странна, затова и децата са ми толкова близки.
— Естествено е — учудих се аз защо продължава да ми се извинява.
— За друго става дума. Аз тогава наистина бях при теб, когато искаше да се самоубиваш. Терин каза, че не било същото, обаче…
— Е, стига де — рекох й. — Толкова странности за един ден, ще ме подлудите накрая!
— Зенон, моля те да ми повярваш! Спомни си, аз ти казах: „Не бива да правиш това, ние още имаме нужда от теб. Обещай ми, казах ти, ако не можеш повече да издържиш, върни се на Икар. Никой няма да ти се сърди, нито да ти се подиграва, че не си изпълнила задачата си.“ А ти каза: „Ако ме целунеш, ще ти обещая.“ И аз те целунах по бузата, но ти настоя истински да бъдело и аз те целунах истински, а ти каза: „Кажи поне, че ме обичаш“…
— Това аз съм ти го разказвал — прекъснах я, но никак не помнех така подробно да съм й го разказвал.
— Не си. Спомни си: „Върви да промениш курса! Чакам те, Зенон, на Икар ще те чакам!“ И накрая: „Обичам те, Зенон. Върни се!“
— Стига — викнах й, объркан и безпомощен. — Стига вече!
И тогава тя отново се разплака.
Прегръдки, нежности, заклинания — младоженците общо взето намират начини бързо да се утешават, но сянката на трагизма си остана просната над безплодното ни брачно ложе, въпреки че сега си обяснявах някои капризи и чудачества на Хелиана. Онова, което се случваше с нас, беше от такъв порядък, че ни обричаше на пълно несретничество. В нищо и никъде не можехме да намерим опора, освен един в друг. Не случайно тя още от малка бе чувствувала, че съм различен от другите, тая разлика бе търсила, криейки от всички своята страшна тайна — способността си да напуска Икар! Не затова ли и моите инстинкти бяха ме довели при нея? И ето ни заедно, с нашата отчаяна обич и с нашата несъвместимост! Но и с основното, което е нужно, както се казва, за едно добро семейство: общият дълг пред децата. Така се и помъчихме да живеем — един за друг и за нашите осемнайсет странни дечица, а моят идиотски антиобществен характер като че ли намери за известно време неспокойното спокойствие на една сериозна жизнена цел. След обясненията ни Хели разцъфтя и стана толкова хубава, че отново се влюбих в нея. Децата също се привързаха към мен, защото аз умеех да ги забавлявам, като съзнателно осмивах всичко около тях — нали палячовщината също е бунт против реда. А все по-дългото им пребиваване в този почти безтегловен район на Икар видимо се отразяваше отлично на организма им. Те просто си бяха родени за безтегловността, а всяка гравитация забавяше растежа им, караше ги да боледуват.
Естествено бе да започна изследванията си от своята млада съпруга, защото тя поне би трябвало да може да ми каже нещо смислено:
— Хели, как го правиш?
— Как го правех — промени тя глаголното време. — Откакто се събрах с теб, нито веднъж не съм го правила!
— Е, добре: Как го правеше? Уж много си страдала заради това, пък сега — пак аз виновен!
Тя не реагира на закачката ми, но и не скри, че наистина й е мъчно.
— Ставаше ми ужасно задушно, цялата се изпълвах с някакво нетърпение, чувствувах, че ще умра, ако не изляза някак на свобода и… и се завирах в някое скрито местенце или пък се заключвах в стаята си, и тогава ставаше.
— Какво ставаше!
— Излизах.
— Но как?
— Де да знаех!
— Добре, а при мен как дойде?
— Изведнъж ме обхвана страшно безпокойство. Впрочем, не изведнъж, защото аз много тъгувах за теб. Първо се зарадвах, като замина. Усетих, че напускаш Майола и се зарадвах. Помислих си, че там, навън, ще мога да дойда някой път при теб, но после все не се решавах, а като ме обхвана това безпокойство, ей тъй, разбрах, че си в опасност, че те обичам безумно, че трябва непременно да бъда при теб и… Сега си спомням: по-рано най-лесно и най-често излизах навън, когато ме обземаше отчаянието, че си при Майола, че си недостъпен за мен, че аз съм малка и грозна.
— Къде отиваше?
— Разхождах се навън. Там веднага изпитвах страхотно чувство на облекчение, на свобода, на удоволствие. Децата изпитват същото, затова все искат да са навън. Гравитацията потиска.
— Остави децата сега! Ти ми кажи как се движеше.
— Ей тъй, движех се! Като река: по-бързо — по-бързо, като река: по-бавно — по-бавно. Но не, не е
