Сега тя отново не произнасяше името, аз също не го произнасях, но отвръщах:
— Положително Икар е по-щастлив без мое дете. А аз няма да стана по-щастлив с него — заявявах го, но противното ми въображение съзираше и през упойващия газов облак всичките сластни гънки и заоблености на Майола Бени, та за да ги пропъдя, бързах да добавя: — Ние си имаме пък не едно, а цели осемнайсет!
— Кретенчетата ли? — трепваше Хели и въздишаше. — Ох, не знаеш ти какви деца са това!
— Как да узная, като ги криеш от мен? — все по-често я провокирах аз и не вече от предишното ревниво любопитство, а от поразпалената в честите приказки потребност да се занимавам с деца, от чувството, че бих бил истински съпруг, ако споделех и грижите й за децата.
Но Хели мълчеше, а Терин отдавна бе прекратил недостойната ми игра с наблюдателната система.
— Зенон — рече ми той в своя си маниер, — след като успяхте да спечелите Доля-Морени, мисля, че не е нужно повече да я наблюдавате. Не са полезни за брака подобни наблюдения.
Хели не смееше да престъпи задължението си, но като че ли ме и подготвяше за нещо:
— Трябва наистина много да ги обичаме, мили! Никой друг не може да ги обича такива, дори родителите им. Впрочем, те вече съвсем са ги забравили.
Тя ме уверяваше, че настоявала пред Терин да ме посветят в тайната, но той не искал да ме занимават сега с това, защото съм се готвел за експедицията към Вероника. Експедицията обаче се отложи, а председателят на контролния съвет изглежда бе ме сметнал вече за узрял да бъда баща на тия дечица, за чието съществуване повечето икарци дори не подозираха. Но той още веднъж като че ли поиска да ме провери, та разговорът ни, както много пъти, започна несполучливо. И заради моята неизтребима мнителност спрямо него, разбира се.
— Много ви се струпа, Зенон — по старчески въздъхна той на екрана на служебния поливизор, след един също така неподходящ увод. — Елате да си поговорим!
— Грешите — прекъснах го аз наострено. — Не се нуждая от утеха, повярвайте ми! Щом аз имам цял хромозом повече от другите, защо жена ми да няма поне един ензим повече? Може дори да ми се завижда, така или иначе, най-рядката жена съм си взел за съпруга.
— Ако е за завиждане, наистина ви завиждам — позасмя се той и, разбира се, че му бях напълно ясен. — Но да не забравите покрай нея и Вероника.
— Вероника аз няма да забравя, учителю — побързах да го уверя. — Но се боя като потегли експедицията вие да ме ме забравите.
Наистина се безпокоех, защото бях подочул от астрофизиците, че щели рязко да намалят броя на членовете й.
Председателят на контролния съвет също като че ли бе станал по-млад, по-оживен и разговорлив, отърсил се бе от предишната меланхолна вглъбеност в себе си. Вероника и на него бе подействувала. Когато, веднага след завръщането си, отидох на отчет и му признах чистосърдечно поражението си и поисках извинение заради обидите, които бях му нанесъл някога, той ме възпря, сякаш се уплаши да не се самоунижа:
— Чакайте, Зенон, пак избързвате! Този бог на вашия приятел съвсем не приказваше глупости, нали? Ето, вие сте се срещнали чрез своя патрон със себе си и ви се е открила някаква истина. Но не е ли всяка среща с нова истина среща с един нов бог? А къде другаде срещаме тия истини, къде ги откриваме, все едно дали случайно, или чрез съзнателно търсене, освен във вселената на собствения си мозък?
— Но вие нали не приехте тогава истината на Алек? — рекох аз в недоумение и с първата искра на възмущение, защото след приключението си в тренажерната почти бях намразил Алековия „бог“.
Терин се усмихна очарователно самокритично, което аз тогава възприех като снизходителна отстъпка пред собствената ми станала междувременно знаменита персона:
— Да си призная, мозъкът на един млад астропилот не ми се виждаше вселена, в която може да се натъкнеш на истини от такъв мащаб…
Сега, на екрана на служебния поливизор, Терин също се усмихваше, но в дългогодишното ни общуване аз бях го опознал и почти безпогрешно долавях, когато криеше някаква своя си тревога:
— Много непостоянен съпруг се извъдихте, Зенон. Готов сте значи и най-рядката жена да зарежете заради Вероника?
Аз се вторачих в екрана, а Терин отбягна погледа ми, сепнат навярно от силата на мъката в него. Рекох:
— Хелиана ще дойде с мен.
Не бях в състояние да я оставя, вече не. Невъзможността ни да се свържем с дете кой знае защо бе ме завързала с неразкъсваеми връзки с нея. Дори когато мисълта ми фриволно отскачаше към Майола Бени, аз още по-силно се вкопчвах за своето малко другарче по изключителност.
— Тя ще дойде с мен! — повторих аз.
— Е, да изпратим по-напред майка ви — опита Терин да се върне към предишната шеговитост на разговора ни. — А то, цялото ви семейство!
— Майка ми?
— Нима не знаете? Съвсем скоро ще бъде. Втора експедиция за Есна.
— Че първата не стига ли — запитах аз, все още смилайки новината; много странно бе усещането ми, сякаш ми предстоеше никога вече да не видя майка си. — Такава голяма експедиция! Когото потърсиш, все на Есна! Да не сте решили наистина да се заселваме там? Какво ново има?
Терин пак се засмя и пак прикриваше някакво безпокойство:
— Не искахте да дойдете на разговор, а ето колко много въпроси ми зададохте! Да взема ли пък аз да дойда?
— Но моля ви, идвам веднага!
— Не, не — реши той изведнъж. — По-добре ме чакайте на вашата спирка! Ще отидем да ви покажа нещо, което отдавна настоявате да научите. Нали нямате спешна работа? След пет минути съм при вас.
Той изчезна от екрана, а аз, необикновено развълнуван, не се сетих да го попитам къде точно ще ходим, та да вложа кода в автомата-секретар за в случай че бъда потърсен — дежурен съм все пак. Целият запламтях като в треска, макар да разбирах, че ще ме посвещава в тайната около ненормалните питомци на жена ми, а това едва ли щеше да е кой знае колко интересно. Любопитен съм, дявол да го вземе, като дете съм любопитен и изглежда никога няма и да порасна! Задъхано продиктувах на секретаря кода от кабинета на Терин — неговият секретар сигурно знае къде ще се намира господарят му — и се озовах на спирката три минути по-рано.
А за да се поуспокоя, си мислех през тия три минути, че наистина трябва да е решен въпросът за заселването, щом ще изпращат на Есна биолози-селекционери. Едва ли изпращаха майка ми в качеството й на козметичка. Странно защо тогава не отива с тях и баща ми — на каква планета ще се заселим съвсем не е само практически въпрос… Такива мисли обаче, естествено, не бяха в състояние да потушат вълнението ми.
— Решено ли е заселването? — запитах аз Терин, щом скочих до него на ескалатора.
Той ме хвана под ръка и се облегна на мен, както престарял баща би се облегнал на сина си.
— Колкото и да презирате икарската демокрация, Зенон, тя все пак съществува. Възможно ли е да се вземе такова решение без всеобщо допитване? А за допитването е още рано, чакаме важни резултати и… стискайте палци наистина да ги получим! Сега ще слезем, за да вземем осма експресна.
Усетих, че не желае да го питам какво очакват толкова от експедицията, с която беше и моят приятел Льони Редстър. Не биваше да го питам и къде ще ме отведе с тая „осма експресна“, която не помнех дали изобщо някога съм ползувал. Затова рекох:
— А баща ми?
— Той прояви семейната ви черта на съпружеска невярност. Много настоявахме да отиде, но предпочита Вероника, въпреки че астронавигаторският съвет отложи експедицията му.
— За колко я отложи — обезпокоих се аз. — Има сериозна опасност Вероника…
— Не, не много, да изпратим първо тази. Подготвителният персонал не достига, въпреки че извадихме от камерите всички технически специалисти.
За повече удобства експресните линии се отличават по цвета на кабините си. Осмата беше тапицирана с бледосини, ромбовидни пухкави възглавнички. Креслата с коланите за връзване бяха в тъмносиньо със
