звяр такъв, не виждаш ли, че съм два пъти по-малка от теб, че си десет пъти по-силен!
Бях вече при нея и се стараех да притискам главицата й съвсем, съвсем нежно към себе си, да я милвам така, че да не усеща тежестта на ръката ми.
— Но защо не ми каза?
— Много пъти ти го казвах.
— Не съм те разбрал.
— Прекалено много неща не разбираш.
— То е, защото много те обичам.
Очаквах да ме прекъсне: „И аз те обичам, но…“, а тя все още сърдита, тръсна:
— Аз не съм ти Майола!
— Не си — съгласих се с внезапно раздразнение, което успях обаче да прикрия. — Тъкмо затова те обичам.
Това я сдобри, но още докато се заричах да бъда към нея вече само нежен и предупредителен, сетивата ми самопроизволно си припомняха Майола Бени, сравняваха двете, зареждаха се с недоволство. И то бе достатъчно, за да се чувствувам по-нататък винаги неудовлетворен, да продължа да измъчвам и двама ни. Не беше минал и месец, когато отново започнах:
— Хели, ти и вътрешно ме отбягваш.
Този път тя веднага се съгласи:
— Така е. И е най-добре да се върнеш при Майола, та да престанеш да ме тормозиш, защото ще ти родя някое идиотче!
Това ме накара да млъкна за известно време. А после и да сменя темата; не мирясваше моят отвратителен характер:
— Хели, ти криеш нещо от мен. Аз приех, че работата ти с тия деца е секретна, макар да не разбирам защо чак толкова. Икарци няма да се уплашат от десетина ненормални раждания. Но усещам, че не е само това…
Действително имах чувството, че тя крие и нещо друго, по-важно може би, защото често виждах нетърпението й да иде някъде, където аз не биваше да бъда — а кой отива така на ежедневната си работа, с която е свикнал? Във връщането й пък като че ли имаше разкаяние и вина. Тя се хвърляше буйно на врата ми, лудуваше пет-десет минути, преобръщайки наопаки стаята ни, но и в това момичешко палуване аз пак откривах стремеж да се потули нещо, да се забрави, като се отклони и вниманието ми от него. Аз не исках да му се доверявам, защото това банално чувство навярно тормози всички влюбени — отначало бях го изпитвал и при Майола, — но нали такива чувства не се подчиняват на разума!
— Хели, ти имаш и други тайни от мен.
— Само служебни! — смееше се тя и почваше да скача в надуваемите кресла, които като топка си я прехвърляха едно на друго. Беше толкова лека, че скоковете й напомняха безтегловното летене над езерото.
— Сигурна ли си?
— Да, и са много строги. А ти защо ме обиждаш? Не мога ли аз да имам служебни тайни, само ти ли ще имаш?
Естествено, такъв тон не успяваше да ме убеди нито в строгостта, нито в служебността на тайните й, но накрая изглежда наистина й дойде до гуша, та направо изплака:
— Зенон, мили, пощади ме! Аз и душевни сили нямам за такава любов!
Последвалата седмица бе най-щастливата ми с нея. Бяха също последните ни дни под едно чисто и безбрежно небе на любовта. Поне аз така ги изживях. И ги изживях още като изкачване на някакъв най- висок, най-слънчев връх — не като онзи в тренажерната, — та сигурно затова слизането ми оттам се превърна в главоломно търкаляне по склоновете на бездънна пропаст.
Не знам как друга жена би донесла такава вест на мъжа си. Хелиана се втурна както обикновено през тази седмица, може би само мъничко по-бурно, в дежурния кабинет на контролния съвет, хвърли се на врата ми и аз не веднага разбрах, че това, което я разтърсваше така, не беше палав момичешки смях, а неудържимо ридание. И още дълго нищо не разбирах, защото тя не бе в състояние да отговаря на въпросите ми, докато най-после, съвсем обезсилена — бях я взел на ръце, за да не падне — успя да промълви четири свързани думи:
— Няма да имаме дете.
После, успокоена от изтощението, не от друго, тя писукаше, треперейки на дивана, където бях я завил:
— Не знам. Несъвместимост някаква. Корина от генетичния сектор щяла да ти обясни…
— Не знам. Най-добре е да се върнеш при Майола…
— Не знам. Извадената клетка не се опложда с нищо. Не поемала и присадки на чуждо ядро…
Значи, тя не само с мен, но и с никого другиго, дори и по клонингов начин не можеше да има дете. Тогава то по-скоро успокои себичността ми, затова не ми позволи да осъзная трагедията й. Помислих само, че се бои да не я напусна.
— Хели, аз не дойдох при теб заради детето. И няма да си отида от теб заради него.
Тя ме изгледа, сякаш искаше още нещо да ми каже, после тихо извика — беше едно обезсилено отчаяние, немощен писък, след който заспа.
Събуждането ни беше събуждане в един друг свят.
2
Корина ме засипа с нищо неказващи приказки: много загадъчна аномалия, иначе никаква болест не се констатирвала, анализът на клетките показвал странни разлики в състава не само на цитоплазмата, а и в съотношението на иначе нормалните химически връзки. Изобщо всички разлики били на молекулярно равнище и сигурно оттам произтичала тази пълна несъвместимост. Разположението на гените по двойната хеликс на половата клетка показвало необичайна картина. Тя лично, Корина, се чувствувала неизказано щастлива, защото открила нещо, което ужасно приличало на непознат ензим, а ако това наистина било ензим… Простете, колега, но вие също сте учен и ще разберете радостта ми, която иначе сигурно изглежда чудовищна! Изобщо генетичната карта на Хели била съвсем необичайна. Драги колега Балов, каза ми още Корина, ние от нормалната генетична карта не сме разчели дори една пета част след цял век революционно развитие на молекулярната биология, та не си правете илюзии, че сме в състояние да ви кажем нещо смислено за вашата мила съпруга! Вие бъдете благодарен, че с такава генетична карта тя изобщо прилича на нормален човек, което в същност е още по-необяснимо. Ако опитаме с една седем-осемгодишна терапия, според цикъла на обновление на клетките… Знаете, че в генетичното инженерство сме по-силни, отколкото в теорията, но тя отказа всякакво вмешателство. Ако успеете да я убедите…
Не успях да я убедя. Пък и не настоявах. В края на краищата човекът — това е неговата генетична карта! Не ли тъкмо заради тая ненормална генетична карта с неизвестния ензим толкова обичах своето слънчево момиче? А сега го обикнах двойно повече. И то като че ли ме обичаше повече или поне аз не се съмнявах вече в обичта му, решил навярно, че с генетичната си аномалия тя по право може само на мен да принадлежи. Някакъв тъжен унес потопи за дълго като в топъл и упойващ газов облак любовта ни. Ние се сгушихме един в друг, двете странни дечица на Икар, а нещастието ни странно приличаше на щастие. И сигурно така намирахме сили да бъдем горди пред онези, които искаха да ни съчувствуват.
Те не бяха мнозина, защото генетичният сектор само пред мен бе толкова приказлив — подобна новина, способна да разтревожи Икар, неизбежно потъваше в глъбините на секторните служебни тайни. Но след още някой и друг месец всички, които любопитно или заинтересувано чакаха да разберат на какво дете ще даде живот човекът с излишния хромозом, щяха да забележат, че едно място в родилната камера продължава да си стои празно. И тогава щеше да ми се удаде възможността да предизвикам още веднъж скандал. Защото да създадеш дете беше не само най-висшата награда, но и висше задължение, от което нямаш право да се отказваш. А аз не исках да създавам дете, което нямаше да бъде рожба и на духовната ми връзка с една жена. Не, мили икарци, щях да им кажа, стига вече експерименти!
Хели продумваше отвреме-навреме, сгушена в мен, под упойващия газов облак:
— Не бива да се лишаваш от дете. Може би все пак…
