скрити черно-сини мотиви, чиято форма трябваше да отгатваш или откриваш с лупа. Но едва ли някой, който ползува експресните линии, ще се интересува от украшенията на кабините им. Аз самият се стараех преди всичко да видя какъв код ще набере Терин, а той като че ли отгатна намерението ми. Застана така, че вместо малкото командно табло, виждах само гърба му, постоя няколко секунди, а десницата му очевидно набираше кода на програмното устройство. После той седна и закопча колана през гърдите си. Аз направих същото, учудвайки се защо не потегляме още, а Терин ме изчака да свърша и тогава отново протегна кокалестия си пръст, натисна клавиша с цифрата две. Бе оставил само последната цифра за след като седне, а това окончателно ми доказа, че той бе поискал — и успя — да скрие от мен на коя станция ще слезем. Изсмях се нервно:
— Голяма тайна!
— От най-големите е, Зенон — отвърна той. — Затова и толкова се колебаех дали да ви я разкрия. Нали разбирате, че не съм ви повел за развлечение? Това, което ще научите, ще изисква от вас определено участие. Не веднага, разбира се, но…
Осма експресна, съкратила рязко фазата на ускорение, ни притисна до посиняване в сините си кресла. Терин бе набрал най-високата скорост, но въпреки това пътувахме дълго, та имаше време в мен отново да се разпали и любопитството, и безпокойството ми.
3
Излизайки от кабината, залитнахме по някаква гола, неприветлива площадка. Стените й дори не бяха облицовани, само червеникавата скала бе позагладена, което ме накара да реша, че тази спирка е създадена скоро и набързо и че се намира съвсем близо до повърхността на храбрия Хидалго. За същото говореше и необикновено слабата гравитация. Или това странно място бе специално изолирано от общата гравитационна система, или пък бе съвсем далеч от центъра. Движехме се като на въздушна възглавница и почти се блъснахме в единствената врата, намираща се на площадката. Това, че беше бронирана и херметизирана не ме учуди, повечето врати на Икар бяха такива, учуди ме, че Терин не посегна да я отвори. Той се облегна на нея, пое си дъх и рече, дрезгаво снижил гласа си:
— Сега ще погледаме първо през тези шпионки. После ще ме питате, а аз ще ви обяснявам, доколкото изобщо съм в състояние да ви обясня нещо.
Едва сега съзрях двата чифта миниатюрни окуляра от двете страни на вратата, но щом залепих очи на левия, разбрах, че са действително обикновени биноклеви шпионки, макар и доста широкофокусни, което позволяваше да се вижда добре просторното помещение. Сигурно не бе случайно използуването на тъкмо такива примитивни наблюдателни средства, но когато залепих очи на левия чифт окуляри, аз не бях в състояние да съобразявам каквото и да било. Отвъд тая червеникава астероидна скала се намираше Хелиана.
Нейните осемнайсет питомци — най-големият беше на шест години, най-малкото — на две и половина — седяха направо на голия под и гледаха някакъв филм. Помещението, като площадката пред него, беше необичайно голо, със същите грубо изрязани и небрежно огладени скали. Само на отсрещната стена се виждаха няколко вратички на вградени шкафове. Такова помещение на Икар, където всичко бе натъпкано с мебели и инсталации, аз изобщо не знаех, а небрежната му изработка направо озадачаваше. Дори прожекционният апарат не принадлежеше към това помещение, а стърчеше насред него върху преносим статив, докато екранът представляваше само едно позагладено и боядисано място на стената. Децата гледаха филма с познатата ми апатия, докато в мен всичко затрептя, когато познах скъпия на всички ни, стотици пъти гледания от всекиго филмов епос за построяването и потеглянето на Икар.
— Де да имаше такъв филм и за произхода на Земята! — обадих се аз тихо, за да не наруша някакво правило.
— Наистина, добре би било — засмя се Терин, но се поправи: — В същност, без филм май си е още по- добре. Едва ли щеше да бъде толкова интересно да се живее.
Ток не сниши този път гласа си и аз разбрах, че одеве е било инстинктивно, че нямаше нужда специално да крием присъствието си — стените и бронираната врата го криеха достатъчно.
— Все още ли ви е интересно да живеете?
Хелиана стоеше зад прожекционния апарат и водеше разговор с джобния си поливизор. На екранчето му не се мяркаше картина, така че навярно правеше устни справки от колекторите или разговаряше с някого, който също като мен досега нямаше право да знае къде се намира събеседницата му. Болката, уж притъпена вече болка, отново ме сви така, че трябваше да понамасажирам мускулите над сърцето си. Защото: има ли нещо по-тъжно и болезнено от едни Адам и Ева, на които е отсъдено да не дадат начало на никакъв човешки род? А колко обичах аз тази своя мъничка Ева, изгонена не само от рая на женското щастие, прогонена сякаш и от луксозния уют на Икар в тази ужасяваща пуста стая! Сиротна и чупливо крехка ми се виждаше, и самоубийствено горда в общото ни нещастие. Идеше ми да й изкрещя през окулярите: Обичам те, Хели! Знай, че винаги ще те обичам, че в този миг те обичам повече от преди, че после ще те обичам още повече… А тя сякаш ме чу, защото вдигна лице, погледна право към мен и ми се усмихна.
— Интересно ми е, Зенон — отговаряше Терин на забравения ми вече одевешен въпрос, но аз едва- едва възприемах думите му, защото разговарях със своето момиче. — Сега отново ми е много интересно, и на всички на Икар е интересно, и ще стане още по-интересно, ще видите!
Той ми говореше като на дете, но в същност правеше това поради собствената си простодушна способност да се възторгва по детски.
— А може ли на човек да му е безинтересно да живее, когато му се усмихва едно ей такова момиче? На ваше място аз също не бих се върнал при Майола Бени — каза още този забележителен старец, безпогрешно доловил мислите и настроението ми, но едновременно с това и явно агитирайки ме да остана при Хели, за да поема част от отговорността за ненормалните деца. — Внимание сега, Зенон, включвам и подслушвателната уредба. Тихо, защото също е директна. За да няма никакви електромагнитни влияния, нали разбирате?
Не видях откъде и как я включи, тъй като очите ми продължаваха да бъдат впити в меките възглавнички на окулярите. Хели погледна към хронометъра на тъничката си китка и отново се усмихна към нас — сигурно знаеше, че се намираме зад вратата. След това спря прожекцията и говорителят, чийто свидно познат глас успях да чуя, млъкна насред изречението си. Хели каза по девически тънко и мелодично:
— Тази история е дълга, деца. Още много пъти ще я гледаме, докато я научим цялата… — Децата обаче видимо нямаха никакво желание да я научават, безизразните им личица бяха обърнати към тяхната учителка с надеждата за нещо друго. — А сега можете да си починете.
Къде ли ще почиват и играят в това празно помещение, запитах се аз, как са натикали изобщо в тази дупка тия болни и явно страдащи за слънце и простор душици? Те обаче изведнъж се оживиха. Такива не бях ги виждал: по безкръвните им бузички заиграха багрите на радостта, олигофренично празните очички се напълниха с познатото детско лъчезарие — Хелиана беше добавила:
— Идете да се поразходите!
Тя бе понесла прожекционния апарат и статива му към шкафовете в стената, а когато отвори една от вратите, видях, че също е бронирана и херметизирана. Прибирайки апаратурата, Хели продължаваше да говори на децата:
— И най-напред да изляза, хубаво да затворя вратата, нали? Ерки, както винаги, ти отговаряш за всичко, внимавай за малките!
— Колко време, Хели? — запита я Ерки, най-голямото момченце, което с такава готовност бе скочило при произнасянето на името му, че се отлепи от пода, хвръкна на около метър и половина нагоре и бавно запада обратно като перушина на птица.
Като перо на птица — моята прогонена райска птица! — се понесе и Хели към нас, а когато я чух да отвръща: „Половин час“, аз се дръпнах от окулярите, за да погледна въпросително към Терин.
Той ми направи жест да продължа да наблюдавам и аз продължих, въпреки че Хели отвори врата до самия мен и застана до самия мен. Усетих птичето докосване на ръката й върху рамото си, извърнах светкавично глава към нея, колкото да приема усмивката й, и веднага се върнах към окулярите, защото вътре ставаше нещо смайващо.
