Подхвърляни от полубезтегловността, децата подскачаха като топчици и събличаха с радостно нетърпение ризките и гащичките си. (Но нали бе им казано да идат на разходка!?). С неподозирана пъргавост те изтичваха съвсем голички към шкафовете в стената и поставяха дрешките си, грижливо сгънати, на най-долния рафт. Когато и последното дете се съблече, Ерки, който помагаше на най-малките, затвори добре вратите на шкафовете и провери херметизацията им, като прекара тънкото си пръстче по ръба на затварянето — нещо, колкото наивно, толкова и ненужно, защото вратите имаха всмуквателни устройства и бе достатъчно да се завъртят дръжките им. А през това време зад гърба му голите дечурлиги се строяваха по много забавен и озадачаващ ме начин: разперваха настрани двете си ръчички, завъртаха се в кръг, така че да не допират протегнатите ръце на съседните си другарчета, заставаха в центъра на този кръг с диаметър около метър и половина, после лягаха направо на голия каменен под. Свършил с вратите на шкафовете, Ерки тръгна между редиците да проверява сега пък дали децата са раздалечени достатъчно едно от друго, като тук и там ги поразместваше. Не, не бяха уродливи тия мънички момченца и момиченца! Имаха нормални пропорции, но телцата им бяха толкова слабички, толкова синкаво-прозрачни, че проснати така на пода потресаващо напомняха трупчетата на измрели от глад деца. Аз отлепих очи, за да покажа на Хели своето недоумение, но тя, предугадила това, натисна с длан тила ми, та да продължа да гледам.
Голият Ерки свърши обхода си точно там, където на лявата от зрителната ми позиция стена съзрях четвъртита металическа капачка. Под нея се оказа ключ за осветлението, чийто източник бе вграден някъде високо в ъглите на помещението. Под пръстите на момчето светлината рязко намаля, но не угасна напълно, от което проснатите на пода дечица съвсем заприличаха на мъртви. Докато погледът ми неотстъпно следваше търсещия си място за лягане Ерки, в помещението настъпи още някаква промяна, но аз не веднага успях да определя каква е, защото късно я долових, а пропуснах и началото й.
В противоположния край тъмнината бе се сгъстила изведнъж и някак много силно, но не общо и равномерно, а сякаш въздухът бе се превърнал на отделни малки черни облаци. Тези облаци продължаваха да се свиват в себе си, като едновременно с това падаха плавно към пода, а точно на мястото на падането се оказваше кой знае как засиялото като нажежен метал телце на дете. Това телце бързо загубваше розовата си нажеженост, закривано от падащия върху него облак, покриваше се сякаш отначало със сива, а после и с черна пепел, докато останеше да се вижда само облакът.
Понеже това ставаше на осемнайсет места и твърде безразборно, погледът ми отскачаше от едно дете на друго, та не смогнах да проследя цялостно нито един от извършващите се загадъчни процеси. Докато той се върнеше към някое току-що погледнато голишарче, там лежеше вече само черният, поразяващо непрозирен облак. Едновременно с това ушите ми бяха пълни с едно не по-малко странно пращене и пукане, не твърде силно, но определено приличащо на шума от космическия дъжд в радиотелескопската антена. И на пращенето на изстиващ метал може би приличаше.
Последен изчезна под своя облак след подобно кратко порозовяване голият Ерки. В помещението настъпи пълен мрак, но той трая не повече от половин секунда, след което то отново се напълни с предишната призрачно-бледа разсеяна светлина. А след още миг-два и все така тайнствено, то си възвърна и пълното дневно осветление. Тогава аз видях, че вътре нямаше не само никакви черни облаци, че нямаше вътре и децата. Нито едно! Помещението бе пълно с бляскава светлина и оглушителна тишина — пращенето изчезна заедно с падналия над Ерки облак, но аз целият настръхнах от мистичен ужас и от чувството, че съм подложен на убийствено облъчване, защото просторната зала, населена допреди малко с деца, изглеждаше сега насилствено и до стерилност опразнена от всякакъв живот; нито едно вирусче сякаш нямаше вече между тия шест каменни стени. Почаках да се случи още нещо, нищо повече не се случи и аз изправих с мъка вдървения си от навеждането гръб — височината на окулярите не бе съобразявана с дангалашкия ми ръст.
Терин също се изправи край своя наблюдателен пост и въздъхна тържествено:
— Сега, Балов, имате половин час време да задавате въпросите си. — После заговори бързо и някак иронично-весело: — За да спестим време обаче, ще отговоря веднага на тия, с които сигурно ще започнете. Къде са децата — не знам! Хели също не знае. Ще се върнат ли — ще се върнат след определеното им време. Как става това — не знам. И никой на Икар не знае. Но може би и на вас процесът ви е заприличал на акумулиране на топлинната енергия от околното пространство при бурно преминаване на телата в друго състояние. Какво е станало вътре сега — единственото, което сме регистрирали, е, че температурата на мястото, където изчезва тялото, се понижава почти светкавично до три градуса по абсолютната скала. А това е, както знаете, температурата на реликтовото лъчение в Космоса. Преди това в залата цареше нормална стайна температура — около двеста деветдесет и пет градуса по Келвин. Толкоз! Сега можете вече да питате. Хели също е на ваше разположение. Впрочем, забравих: осветлението накрая включих аз оттука, а пращенето, което слушахте, идеше от рязкото изстиване на стените.
Вдигнах ръце — противно леки от намалената гравитация, — за да разтъркам наболяващите ме от притискането очни кухини. Чак след това погледнах към малкото командно табло, което Терин ми показваше. То се намираше край неговата шпионка-бинокъл и оттам очевидно бе включил преди подслушвателната уредба. После погледнах и към Хели. Тя сияеше насреща ми, щастлива, че най-после се освобождаваше от принудата да крие от мен своята тайна. Но… какво да я запитам? Терин ми се усмихваше, а усмивката му по същия иронично-весел начин отвръщаше: Каквото и да ме запиташ, повече от това не мога да кажа. За какво да го питам?
— Иначе всичко наред ли е, Хели? — подхвана той вместо мен.
— Нормално. Децата не усетиха, че са под наблюдение. Няма промени в статуса им.
Двамата заразговаряха делово, искайки сигурно да ми дадат възможност да се окопитя.
— Това някакъв фокус ли е? — прекъснах ги аз ядосано.
Хелиана се нацупи, а Терин вдигна вежди в огорчено учудване.
— Простете — рекох, — но още не знам какво да вярвам и какво не.
Залепих се отново на окулярите — просторната зала продължаваше да е ужасяващо празна. Единствената й врата край мен не бе нарушавала своята херметичност. Стените лъщяха като полирани и това явно бе фина ледена глазура.
— Каква е сега температурата? — запитах аз, колкото да покажа, че не съм си глътнал езика.
— Топлината на стените вече значително я е покачила — отвърна Терин. — Както виждате, прибираме всичко, което може да се повреди. Стените също се ерозират необикновено бързо, та отвреме-навреме изрязваме разрушения пласт. Децата правят това и облечени, но после от дрехите не остава нищо, та…
— При връщането им… — прекъснах го аз. — Искам да кажа: има ли освобождаване на енергия, когато децата…
— Точно обратният процес. Като че ли просто връщат същото количество топлина, което са отнесли със себе си. Разликата е от няколко градуса.
— Децата какво разправят?
— Нищо. На мен пък съвсем нищичко. Те само с Хели разговарят.
Аха, ето защо ме посвещаваше в тайната. Надяваше се, че покрай жена си бих могъл по-успешно да участвувам в разгадаването на мистерията. А то, ако не беше все пак някакъв фокус, си беше истинска мистерия. Аз още не знаех какво да мисля, затова и никакви смислени въпроси не се раждаха в главата ми. Трябваше да наблюдавам поне и връщането им, за да повярвам окончателно, че пред очите ми се е извършило някакво чудо на природата.
Хели бе хванала ръката ми и радостно я стискаше. Ръката й настояваше да повярвам.
— Всички деца, родени през последните пет години не чрез присадка, имат тая способност — каза Терин. — Без изключение. Впрочем, това са и всичките деца. Отново преустановихме този вид раждания.
— И кой още се занимава с тях?
— От доста време — никой. Посветени в тайната са само координаторите, баща ви и… И баща ви.
— Той какво мисли? — изръмжах аз, отново разбунтуван в себе си против тия вечни криеници, макар че разумното бе тази история наистина да се държи в тайна — положително би впаникьосала за дълго целия Икар.
— Каквото и аз, тоест, нищо. Нужен е голям изследователски екип, много време, а кое по-напред?
— Та това ако не е важно! — възмутих се аз.
