— Вероника не е ли важна? Есна не е ли? Зенон, първият координатор ви е намекнал, че някои обстоятелства предрешават въпроса за отсядането ни. Ето това е едно от тях. Трябва да се заселим някъде и да станем много, за да имаме хора за всичко. А тия деца няма да ни избягат. Докато за Вероника съществува такава опасност, нали?
Терин застана отново край своите окуляри.
— Винаги ли се връщат? — С разтуптяно сърце заех и аз своето наблюдателно място.
— Две не се върнаха — за първи път проговори Хелиана и се облегна на мен.
От намалената гравитация беше още по-лека, та инстинктивно я обхванах през раменете, да не ми отлети нанякъде.
— Къде ли се реят сега, милите — продължи тя. — Самички!
Аз разтворих със свободната си ръка яката на ризата, защото ми стана още по-горещо, погледнах и часовника си — време беше, и замрях отново край стената.
Децата започнаха да се връщат едно след друго, не така вкупом, както бяха изчезнали, и аз видях, че не излизаха нито от вградените шкафове, нито пък минаваха през заблестелите от влага стени. На пода най-напред се появяваше тъмно петно, не и петно, а трепкаща сянка. Тази сянка сгъстяваше цвета си до почти обемна, предметна чернота, след което почваше да аленее, сякаш извътре се нажежаваше. Нажежаваше се бързо до бяло, изпускайки силно, млечно-синкаво сияние, като ксенонов осветителен цилиндър. Този цилиндър също така бързо изтощаваше своята мощ и гаснеше, гаснеше, докато се превърнеше в студеното синкаво-бяло трупче на голо дете. А подслушвателната уредба сякаш не беше включена — така мистериозно безшумно се извършваше всичко. Второ трупче, трето… децата продължаваха да лежат безжизнени и пролежаха много време — не се сетих да видя колко, докато най-после тук се помръдна ръчичка, там — краче, там някое се обърна на хълбок. Когато всички се събудиха или съживиха окончателно, те седнаха на пода и впериха отсъствуващи погледи в напукания и мокър сега квадрат на боядисания екран. Дълго седяха така, после Ерки се изправи и с огъващи се крачета отиде да отвори шкафовете. Децата също така мълчаливо, също така замаяни се повлякоха подире му. И ходенето, и обличането им струваше сега мъчителни усилия, въпреки многократно намалената гравитация, затова, едва облекли се, те побързаха отново да замръзнат на пода в лишените си от живот или по-скоро от всякакъв интерес към тоя живот пози. Очевидно духом продължаваха да бъдат там, откъдето току-що бяха се върнали телата им. Не само не разговаряха помежду си, но и никакъв друг жест на взаимно общуване не успях да забележа, а личицата им представляваха гипсови маски на страданието, че са били принудени да се върнат.
— Даа — въздъхна Терин и с това още веднъж искаше да ми покаже своята безпомощност. — Хелиана, доведете моля ви Ерки, макар… каква ли полза?
Хели се измъкна изпод мишницата ми, колкото да отвори тежката, бронирана отвътре с топлинен щит врата. Тя се отваряше леко пак заради слабата гравитация, заради която аз също едва не полетях, когато Хели, не пуснала ръката ми, ме дръпна подире си. Влязохме в залата — беше нетърпимо топло и задушно — и нито едно от децата не се обърна към нас. Хели ме заведе чак до самия екран, каза високо:
— Е, добре дошли, деца! Хубаво ли беше?
Те кимнаха бавно, като да се бояха да не се прекършат вратлетата им, но не издадоха нито звук.
— Не могат ли да говорят? — запитах я шепнешком.
— По-малките почти не. Иначе всичко разбират — отговори ми високо Хелиана, с което ми показваше, че не крие нищо от тях. — Деца, този човек е моят другар Зенон Балов. Той е много добър и аз много го обичам. Ако ме обичате, трябва тогава да обичате и него. Той често ще идва при нас и вие ще го слушате и уважавате, както слушате и уважавате мен. Обещавате ли ми?
Децата отново кимнаха задружно, като добре възпитани деца, но кимването им обещаваше точно толкова, колкото и отсъствуващият поглед в очите им.
— Ерки, ела с нас — завърши тя речта си, но шестгодишният Ерки не успя да скочи както преди от усърдие, все още не бе се върнала предишната му подвижност.
Хели хвана с другата си ръка миниатюрната му ръчичка и така ни изведе на площадката при Терин. Момченцето, чиито деди са живели навярно край меланхоличните води на Финландските езера — по-късно щях да изучавам специално генеалогичното дърво на всяко дете, — бе свикнало на разпитите. Изобщо безразличието му към всичко околно бе същото, както и у другите деца, само че то, по-възрастно и с пробудено чувство за отговорност, съзнателно се стараеше да угоди на мъчителите си.
— Здравей, Ерки — казах аз навън. — Дай сега лапа да се запознаем. Аз съм Зенон, нали разбираш кой съм?
Детето, височко за годините си, тъничко, плашещо бледо, не ми подаде ръка, а в лишените му от живот очи се появи нещо, което много ми заприлича на враждебност. То криеше очите си и едновременно се насилваше да разбере нещо, което му приличаше на опасност. Усетих, че няма изгледи да го спечеля, нито да го проумея, та ми се отщя да продължавам започнатата игра, но Хели и Терин все така очакваха аз да намеря пътя, който те напразно бяха търсили.
— Трябва да ти кажа, Ерки — рекох му, — че направо ми взехте акъла! Моите поздравления! Ти командуваш тоя отбор юнаци, нали? — Момчето кимна без всякаква поласканост. — Къде ги води сега?
— Ами… поиграхме си. — Гласчето му прозвуча дрезгаво като след дълго мълчание.
— На какво си играхте?
— Амии… играем.
— Не помниш, нали?
То кимна веднага, но не с онази готовност, която се съгласява, за да скрие истината.
— Хващам се на бас, че изобщо нищо не помниш! Нито как излязохте, нито къде ходихте, нито какво правихте там, нито как се върнахте!
Момчето ме изгледа заинтригувано, макар и все още враждебно, но важното бе, че у него се появи окончателно някакво отношение-чувство.
— Хайде де! — настоях аз, протягайки ръка за облога.
— Не помня — отвърна ми Ерки.
— Видяхте ли — възтържествувах аз, обърнат към другите. — Затова оставете момчето на мира, стига сте го тормозили! Не го карайте насила да ви лъже. Хайде, Ерки, бягай, моето момче, да си играеш.
Потупах го по раменцето и го побутнах към вратата, не отмерил силата си. Момчето политна и щеше да си разбие носа, ако навреме не бе протегнало ръце. Засмях се уплашено гръмко:
— Ей, Ерки, прощавай, брат, така е, нали съм си непохватен като земен човек!
Бях се озовал при него с един скок, който също едва не ме сплеска на вратата, хванах ръчичката му и я раздрусах.
— Трябва някой път да ме вземеш със себе си, да ме научиш на някои от твоите номера.
Момчето, съвсем объркано от странното поведение на един възрастен, сега за пръв път се усмихна. То влезе в залата, но аз се вмъкнах подире му, затворих вратата зад гърба си и вече вътре пред другите му пошепнах заговорнически:
— Ерки, само още една мъжка дума! На твое място и аз бих мълчал, тази работа не е да се разправя на всекиго. Така че… дръж се! Пък ако много ти досаждат, измисляй им там разни забавни истории, баламосвай ги нещо! Хайде, като се видим пак, ще ти разкажа пък аз какво ми се случи, когато излязох така, като теб, при Вероника. Нали Хели ви е казала за нея? Ха, да знаеш какви диви работи ми се случиха, но друг път — сбогувах се аз, като вдигнах юмрук над главата си, в знак, че му пожелавам твърдост и винаги може да разчита на мен.
Когато излязох на площадката, бях почти сигурен, че ако не друго, то поне съм успял да събудя интереса на момчето към себе си и да предотвратя ревността му, защото Ерки положително щеше да ревнува учителката си от мен. Както аз бях ревнувал в детството си Майола Бени от другите възрастни мъже. Но двамата на площадката, чиито лица издаваха, че са чули по уредбата и последните ми думи, не бяха разбрали моето поведение. Хели продума с предпазлив укор:
— Ерки е необикновено интелигентен, Зенко, надвишава всички шестгодишни деца.
— Можеш ли да се освободиш сега? — прекъснах я нетърпеливо.
Терин не пожела да вземе отношение към случилото се, дори бе повикал вече осма експресна.
— Ако искате да останете…
