Доля-Морени, Майола веднага ме повика при себе си. Бе се облякла така, че в първия миг я видях като в детските си илюзии. Искаше да бъде красива и горда, но беше прекалено южняшки импулсивна, за да успее да прикрие страданието си. Козметиките на майка ми също не помагаха да се потули сивата мъка на креолската й кожа. Аз седях, а тя стоеше и търсеше погледа ми, който обаче нищо не й отвръщаше.
— Зенон — започна тя кротко, — вече ти казах: ако искаш да ми отмъщаваш, несправедливо е и е прекалено жестоко. Аз премълчавах най-важната причина защо не те дочаках заради детето. Вярвах, че сам ще се сетиш, лекар си най-после.
Тук тя помълча малко, но тъй като аз и сега не се сетих, пък и никакъв опит не направих да се сетя, тя рече с решителността на отчаянието:
— Никоя жена не е склонна да навира в очите на любимия си, че е стара. Уплаших се, Зенко, малко време имам още, за да ставам майка, затова! Естествено, ако си се спрял на друга, защото ме виждаш прекалено стара, аз също нямам право да ти се сърдя. — Тя ми демонстрира разкошния си гръб, по който се стичаше черната лава на косите й, и добави така, че гласът й сигурно би стопил цяла ледена планета. — Това исках да ти кажа: не ти се сърдя и… съвсем не е задължително да ме напуснеш, само защото си предпочел друга за майка на детето ти.
Продължих да мълча. Тогава тя дойде при мен, малко театрално вдигна лицето ми в шепи, целуна ме по челото, по очите, по устните и рече:
— Желая ти щастие, момчето ми. И знай, че винаги можеш да се върнеш.
Аз изседях цялото това време с изтръпнали сетива, без мисъл, само при последните й думи в мен отекна гласът на Алек: „Няма връщане за астропилотите, братко!“ А много скоро се убедих и в друго: че бях се самоизгонил от любовния рай, за да попадна в един невъобразим любовен ад.
Майола, която ме превъзхождаше по ум, талант и жизнен опит, винаги бе готова да ми се подчини и ме обичаше с примирението, че е възможно всеки миг да ме загуби. А това хлапе хем ме третираше като лична вещ, хем демонстрираше вбесяващо превъзходство над всичко и всички. Никога не бих допуснал, че от затвореното в себе си, плашливо и нежно създанийце, което бях оставил преди да излетя с Р–19, ще се излюпи толкова властност и вироглавство. Недоумявах как Терин бе я направил възпитателка, но съпружеската солидарност ме възпираше да изразя пред него безпокойството си за поверените й душици. Та още Варий Лоц бе открил, че не е овладяла минимума знания в никоя от задължителните за икарци области на науката, а тя и сега отказваше да се учи. Каквото и да й кажех, опитвайки се малко от малко да я ограмотя, тя ми отвръщаше: Не, това не е така! Или: Не ги знаете вие тия неща! Или: Прощавай, мили, но позволи ми като човек да не вярвам много-много на тия тъпи електронни мозъци… И ме поставяше в конфузното положение да защищавам тъкмо онова, срещу което бе се бунтувал моят дух — света на машината и познанията ни, добити чрез нея. Защото лош или добър, друг свят за нас нямаше. В него и чрез него живеехме, каквото и да си приказваше шизофреничният Алеков бог от тренажерната на Р–19. Останалото бе хаосът, ентропията на Вселената, а мисията на мислещата материя изглежда се състоеше в това до безкрай да търси някакъв ред в този хаос.
Както аз търсех някакъв ред за чувствения хаос на нашия престранен меден месец с Хелиана Доля- Морени.
Започна се още в края на първата седмица — как всичко се повтаряше след моето завръщане:
— Хели, ти не ме обичаш!
Тя с майчинско снизхождение — откъде пък така бързо го усвои! — ме погалваше по бузата.
— Нито веднъж не си ми го казала!
— Дори два пъти: когато ми мажеше коляното и на кораба.
— И продължаваш да ми се подиграваш!
Тя се превръщаше в глезено дете, готово да се разплаче, загдето не го разбират.
— Не ти се подигравам. Много те моля, повярвай ми веднъж и завинаги!
— Ти направо ме отбягваш!
Тя притискаше главата ми към гърдите си. Те бяха мънички, но в тях сякаш се намираше по едно отделно голямо сърце — така силно пулсираха. Умееха и да въздишат. Първия път тя нищо не отвърна. Втория път промълви насред покъртителна въздишка:
— Не искам да те отбягвам, мили, повярвай ми!
Третия път направи опит да се засмее:
— Любовта била уморително нещо!
— Особено когато човек не обича — добавих аз.
— Моля те, не започвай пак!
— Ти обичаш своите кретенчета повече от мен.
— Ако още веднъж ги наречеш така, ще те напусна!
— Добре. Кажи тогава защо се свърза с мен! — поуплашвах се аз, но не се отказвах от глупавото човъркане, което изглежда е хоби на всички влюбени.
— Казах ти. Защото не си като другите.
— Само затова ли?
— Малко ли е? — смееше се тя.
— Но тогава защо…
Тя пак запушваше с длан устата ми, за да даде простор на ненаситните ми за ласки ръце. Но аз все по- често усещах, че се насилва да ги изтърпи. Така, между смеха и сълзите, преминаваха нашите любовни нощи. А любовни дни… нямахме, защото тя продължи да си изчезва както и преди в неизбродния лабиринт на Икар заедно със своите дечурлига, за които аз все така нищичко не знаех. Само веднъж-дваж ще цъфне на екранчето на джобния ми поливизор, щастливо ухилена, и ще рече:
— Здрасти, мили! Как е моята съперница Вероника? Ще й оскубя косите, така да знаеш! Че и на цялото съзвездие ще оскубя косите заради нея!
Аз бях я позабравил, моята Вероника, в тая щастливо-мъчителна любовна неразбория — само с чувствата си, разбира се, защото иначе продължавах да вземам участие в подготовката на експедицията. Но напоследък бях почнал да се ядосвам на астронавигаторския съвет, който все още не ни даваше разрешение за отлитане. Затова съвсем не на шега се заканвах:
— Ще взема да избягам при нея, ще видиш! — убеден, че Хели е така щастлива, тъкмо защото се намира далеч от мен, на неизвестно място.
И следваше поредната нощ, в която отново я укорявах, докато най-после изтръгнах признанието й:
— Е, добре, прав си, отбягвам те.
Ако сте получавали такова признание, ще знаете вкуса му. Ще знаете и как всичко в теб се преобръща не сто и осемдесет градуса, сега пък отказвайки да му повярва.
— Не искаш ли да знаеш и защо? — попита ме тя, след като доста време бяхме се дебнали в тъмното.
— Навярно си имаш сериозни основания.
Тя неочаквано включи дневното осветление и скочи от леглото, заповяда ми, както само тя умееше да заповядва:
— Погледни ме! Не в лицето, огледай ме иначе!
Може би чувството за вина, загдето бях я гледал по-рано тайно, не ми позволи нито веднъж да огледам открито своята млада съпруга, но сега бях и стреснат от постъпката й, чиято цел не схващах.
— Нещо да ти прави впечатление? — запита тя, след като се завъртя даже и на пети, та да огледам и задничето й.
— Хубава си — въздъхнах гузно аз; тя никога нямаше да узнае колко и как бях я гледал!
— Да приемем, че е така, макар да не е вярно. А нещо друго не забелязваш ли?
Друго не забелязвах. Само много силно и много цялостно я желаех, с онова неутолимо желание, което те кара да се чудиш какво още да направиш на любимото си същество. А хубава наистина бе трудно да се нарече в сравнение с другите икарки, които до една можеха да бъдат експонати в анатомически музей. Хелиана и след цял месец съпружество приличаше повече на момиче, отколкото на жена. Необикновено крехкото й тяло обаче, направено сякаш от друга някаква материя — ефирна, едва ли не прозрачна, — излъчваше неотразим за мене чар тъкмо със своята необичайност на форми и пропорции.
— Я ме сравни със себе си — настоя тя вече с досада. — Нищо ли не ти идва на ум? Че погледни се де,
