Хелиана продължаваше да стои отпусната в лапите ми, после вдигна ръце да оправи кокчето си. В жеста й, безкрайно миловиден, имаше много чувство за вина, което се предаде и на мен.
— Тези деца ме тревожат — рекох.
— Ти повече ме тревожиш — каза тя с безпомощна и виновна усмивка и го каза така, че не можеше да не се опитам да изпия до дъно този прелестен коктейл от нежност, безпомощност и вина.
Тя не се възпротиви, дори посрещна с полуготовност лакомите ми устни, но после — сигурно съм прекалил, несъобразявайки се с това, че моят гръден кош побира три пъти повече въздух от нейния — размаха ръце и крака, набра сили и с юмруци и колене се отблъсна от мен. И тогава се случи нещо, което отначало много ни изплаши.
Отблъсквайки се от гърдите ми, момичето политна с главата назад, но вместо да падне, защото бях я пуснал, се вдигна на около метър във въздуха и като торпила, изскочила от вълните, се понесе гърбом над езерото. Бяхме стояли до самата му вода. Същото чудо, но не с такава сила, се случи и с мен. В обратната посока обаче. Аз залитнах, размахах ръце да не падна и се закрепих в невероятна поза: стоях на ръба на петите си, наклонил се под петдесетградусов ъгъл, и какъвто си бях дълъг, сигурно приличах на онова древно архитектурно чудо, чието име пак забравих. Впрочем, в оня миг бях забравил и собственото си име. Разперил ръце за опора, аз бавно се завъртях около своята почти двуметрова ос, закрещях: „Хели, внимавай, Хели, пази се…“, но тя продължаваше да отлита все по-далеч над езерото, което беше доста дълбоко, заради нашите събратя по разум — делфините. Най-после успях да докосна с ръка камъка под себе си, но вместо да успокоя впаникьосаните си крайници и да разсъдя какво да правя, аз само още по-силно се отблъснах, преобърнах се сега пък с главата напред, инстинктивно, може би заради това, че Хели се намираше над езерото, направих с краката си плувни движения и полетях към короната на близкото дърво. Смогнах да се хвана, без да извадя очите си в клоните, вкопчих се в тях, увиснах като великанска шишарка, и чак тогава осъзнах какво бе ни се случило: системата за изкуствена гравитация на Икар внезапно бе престанала да действува. Понякога, не често, но винаги изненадващо, съответният отдел на контролния съвет я изключваше за кратко време, а след това отчиташе готовността на икарци за аварийни ситуации, проверяваше дали всичко е на мястото си, дали е надеждно закрепено, дали нямаше да се повреди някоя жизнено важна система при преминаването в състояние на безтегловност. Така или иначе, аз бях длъжен моментално да се върна на служебното си място, особено пък ако се касаеше за поредната репетиция. Не бях погледнал часовника си, но щом дублиращата система още не се включваше, едва ли се касаеше за повреда. Беше почти невъзможно и двете системи едновременно да излязат от строя.
Това разсъждение окончателно ме успокои, но не ме направи по-разумен и не събуди в мен чувството ми за служебен дълг. Едно момчешко веселие закънтя в гърдите ми като видях отново как моето момиче мяташе безпомощно изящните си крачета и ръце из въздуха, как се устремяваше към повърхността на набъбналото, сякаш подуло се езеро, готово да се вдигне с цялата си вода подире й, как, налучквайки някое правилно движение, успяваше в последния миг да избегне опасното съприкосновение. Извъртях се внимателно, опрях подметки в един по-дебел клон, присвих колене и се изстрелях с протегнати напред ръце. Изстреля ме и ликуващото съзнание, че сега като настигна ей онова момиче над езерото и като го взема в ръцете си, то няма да се разсърди, а ще влезе в тях с чаровна, треперливо плаха готовност.
Но това не се оказа никак лесно. Пък и съдено ми било друга да прегърна преди това. Макар да владеех добре правилата за движение в безтегловност, тялото ми още не можеше да си припомни силата, с която се прилагат, та прелетях край Хелиана със скоростта на метеорит. И кой знае докъде щях да стигна, положително чак за несъществуващите тръстики щях да се залепя, ако насред езерото не бе изскочила точно пред мен делфинката Соня. Протегнатите ми ръце се блъснаха в нея, плъзнаха се по хлъзгавата мокрота на гладкото й туловище и я прегърнаха, инстинктивно потърсили опора. Соня ме удари с патешката си човка по ухото и закрещя като обезумяла от страх.
— Млъкни де! — викнах и аз, защото щеше да ми спука тъпанчетата. — Не ти е за пръв път! Какво си завряскала такава!
Беше нетърпимо да я държа в прегръдките си, но не смеех още да я пусна, защото тя, неимоверно силна, така се мяташе, че щеше да ме отхвърли чак до високия повече от двеста метра таван-небе над езерото. Така ние се въртяхме и премятахме, сякаш се борехме, тя търсеше начин да се върне в родната си стихия, а аз дебнех сгодната позиция, за да я използувам като трамплин, та да се изстрелям обратно към Хелиана. И непрекъснато я увещавах:
— Соня, Соня, спокойно, Соня, спокойно, не се плаши… — а ми се искаше също да й цапна един, защото ухото ми пламтеше и болеше като откъснато от човката й.
Най-после тя се укроти, а щом чу свиренето на мъжа си, който твърде комично бе се подал, за да я търси и сега стърчеше над водата, сякаш някой го дърпаше изотзад за опашката и не му даваше да излезе, Соня изпълни няколко по-смислени удара с плавниците си, зае хоризонтално положение, аз успях да я възседна, после и да стъпя на нея, за да отлетя обратно към Хели. След малко чух зад себе си плясъка на делфинката, която, блъсната от мен, най-после бе отишла там, където й се искаше да се върне.
Хелиана се превиваше от смях и със същата скорост се отдалечаваше от мен.
— Престани да се въртиш — викнах й. — Стой мирно!
Тя пак се завъртя, но вече възпирайки се, за да я настигна, и се опита така да изпъне тялото и рокличката си, че да скрие някои свои области — много прелестни области, — които още нямах право да виждам.
— Какво мислиш, дали е повреда — запита тя, когато я наближих и отново се преметна, престарала се в срама си, като този път направо увисна с главата надолу. От замаха полите на роклята й също се смъкнаха и пъпчето й цъфна като любопитно око над ръба на гащетата. Тя почти изплака насред смеха си: — Ох, майчице! Или ми помогни, или поне не ме гледай!
Аз се разкикотих, та без малко да загубя контрол над движенията си, пак да се размина с нея, но като продължих да забавям полета си с насрещно блъскане на ръцете, успях да докопам глезена на десния й крак. Сега се завъртяхме едновременно, както преди със Соня, и представлявахме навярно такава смешна гледка, че рибите в езерото са се издавили от смях.
— Спокойно — заповтарях и на нея, с повечко нежност, разбира се. — Спокойно, не мърдай, само не мърдай — повтарях аз и стисках зъби, да сподавям непрекъснато бликащия извътре ми смях, чиито спазми се превръщаха в почти реактивни тласъци. — Ела, остави се на мен, спокойно сега, ето…
Придърпвайки я постепенно към себе си, аз самият безкрайно предпазливо изпъвах крака, та да заема по-устойчиво положение. Хелиана обаче продължаваше да виси обратно, с крака към лицето ми, затова трябваше да съсредоточа всичките си усилия да я завъртя някак си и… разбира се, да намеря устните й. Макар да бях готов и краката й да целувам. Най-после успях да успоредя тялото си под нейното. Ръцете ми обхванаха разголеното й кръстче и, упоени от топлината му, бавно вдигнаха цялото момиче, бавно го завъртяха. Някакво перце сякаш въртяха, пъстрото и красиво перо на невиждана птица. Очите на Хелиана идеха бавно към мен и ставаха все по-големи в моминското си очакване-уплаха.
— Недей — зашепна тя. — Пусни ме, не мога да лежа така върху теб!
— Ще се научиш — хилех й се насреща с чувството на победител. — Трябва да се научиш. Ето така, отпусни се, нищо не прави, защото пак ще литнем нанякъде.
— Ох, Зенко, моля те!
— Легни, мила, виж колко е хубаво! Не мърдай, нека само аз те движа.
Ръцете ми я носеха полека, докато най-после съумяха да я положат изцяло на гърдите ми. Прегърнаха я — толкова дълги, че можеха два пъти да опашат тънката й снага, притиснаха я към мен така, че дъхът й бликна върху устните ми.
— Готово! Сега можеш вече да ме целуваш, колкото си искаш — рекох й, безкрайно благодарен на тая безтегловност, която заедно с гравитацията бе изсмукала и страха ми пред това вироглаво хлапенце.
— Но аз… аз не искам да те целувам… колкото си искам — изпъшка тя, като се помъчи да отклони поне лицето си от опасната близост.
Аз внимателно плъзнах едната си ръка по гърба й, лапата ми докопа вратлето и го стисна нежно в клещите си. Това нейно дълго и много изящно вратле — най-хубавото и най-женственото вратле в Галактиката, което по-късно аз никога не се насищах да целувам!
— Тогава поне веднъж!
— Нито веднъж!
