защото ръцете й описваха плавни дъги над водата, сякаш дирижираха живота в нея. Не ме усети — сега все още аз бях хищникът, дебнещият зад дърветата, — така че ми се удаваше последна възможност да я огледам критически: кльошавата й фигурка, облечена доста небрежно и без особен вкус, болнавата бледност на кожата й, възредичките пепеляво-руси коси, прибрани отзад на семпъл кок… Каква жена беше в сравнение с нея Майола! Беше оная неизбродна, пълна с прелестни тайни галактика, наречена хубаво женско тяло, но кой може да ми каже защо толкова ни се иска да напуснем тази чудесна наша галактика, без да сме разкрили и една милионна част от тайните й, за да полетим към Андромеда, например, или поне към Малкия Магеланов облак?
Много пъти бях оглеждал критически Хелиана — толкова много и така необезпокоявано, както едва ли друг мъж е оглеждал любимата си — но и сега всичко онова, което би било недостатък у друга жена, участвуваше като неотделима съставка в магията, с която тя ме привличаше. Не, то не беше простата сила на исконното мъжко влечение, ако съществува изобщо такава проста сила, то беше неистовостта на някаква едва ли не перверзия. Как иначе да си обясня това, че сравнявайки я не само с Майола, но и с всяка макар и бегло харесвана от мен икарка, разглеждайки я прекалено критически, така че и наистина хубавото у нея да ми се струва грозно, аз въпреки това я желаех все по-силно? И неопитността ми изиграваше навярно тука своята роля — да познаваш една жена, не значи да познаваш жените, а още повече действуваше навярно и магията на онзи мой сън на борда на Р–19. Така или иначе, един експлозив от страст и нежност се омесваше в мен, както се смесват простите съставки на гърмящия газ, та никак не ми беше до въпроси и обяснения.
В тези минути само за миг ме заболя сърцето — на лекаря сърцето, не на влюбения — заради хлапенцата около нея, които аз не познавах, защото бяха проходили в мое отсъствие. Сега отблизо — екранът все пак разхубавяваше малко — те ми заприличаха направо на изродчета. Безкръвни, рахитични, с уродливо тънки и крехки скелетчета, с очи, напълно лишени от дълбочината и блясъка на детската живост. Дори елементарното любопитство отсъствуваше в тях, а има ли нещо по-ужасяващо от детски очи, изпразнени от любопитството си? Усетили ме веднага, те бяха насочили бавно към мен своите осемнайсет чифта очи без всякакъв интерес, не се сещаха дори да обадят на учителката си за моето дебнещо присъствие. Странно как контролният съвет е допуснал да се родят такива деца — недоумявах аз тогава и си помислих, с болка и симпатия, че са навярно също плод на някакъв генетичен експеримент, един също такъв тъжен с резултата си експеримент, какъвто съм аз.
— И те плуват във водата, както ние плуваме в пространството — повиши глас Хелиана, доловила присъствието ми, прекъсна се, обърна се.
Излязох от гората с чувството, че съм стоял зад дървото, зад което бе стояла някога тя, когато се целувахме с учителката й по музика — може би и със същата гузност. Над езерото минаваха тъмните сенки на декоративните облаци, на отвъдния му бряг, несъществуващия, се люлееха холографни тръстики, от които излитаха холографсни птици и се виеха под холографното слънчево небе. Как нямаше да бъдат безразлични очите на децата!
Забравил, че не е нужно да стъпвам на пръсти, аз все така безшумно извървях няколкото метра право срещу празнотата на детските очи и срещу тесния гръб на Хелиана, която отново бе се обърнала към езерото.
— Здравей! — поздравих я, изтръпнал, и вече ми се струваше, че всичко наоколо е недействително, че и ние самите сме само кадри от една повтаряща се като тия облаци и тия птичи ята прожекция.
Отговорът й беше заплашителното изръмжаване на зло хищниче.
— Какво правиш? — По-боязливо не съм питал никога за нещо.
— Разхождам децата.
Въздъхнах облекчено, защото темата бе намерена:
— Какви са тия деца, Хели? Та те са болни! Преглеждани ли са скоро?
Сложих ръка на главицата на най-близкото мъниче, което току-що с неимоверни усилия бе се вдигнало от земята, но я дръпнах погнусен. Черепчето беше толкова меко, че пръстите ми едва не хлътнаха в него. Върнах предпазливо ръката си — лекар съм най-после! — заопипвах главичката.
— Не са — отвърна ми Хелиана и много съсредоточено гледаше към водата, сякаш всеки миг щеше да изскочи оттам очакваното чудовище.
— Кой от съвета отговаря за тях?
— Терин.
— Охо, самият председател! Той ли те натовари да се занимаваш с тях?
— А кой натовари пък теб да ме разпитваш непрекъснато?
— Прощавай! Аз само така…
— Нищо-нищо! И аз само така.
Болезнено хапеше това зверче. И непонятно. Идеше ми да сграбча крехките му раменца, да ги стисна, че да изпукат в ръцете ми и тогава да го обърна към себе си. А се боях да не посегна наистина към холографен образ. Или да не ме захапе за ръката. Изобщо — боях се. Без да знам точно от какво. Изпукаха коленете ми, защото клекнах пред детето, което преди бях погалил. Въпреки това не успях да го погледна в лицето — толкова висок бях аз, толкова дребничко бе то. Вдигнах личицето му, като го подпрях с пръст под брадичката. Не, не беше уродливо — личице като личице, хубавичко дори, и все пак имаше в него нещо повече от странно, неопределимо, но безспорно извън нормалното.
— Шизофрениче ли е?
— Остави детето на мира! — отвърна ми Хелиана, сякаш ми казваше: ти си шизофреник!
А аз се зарадвах, осъзнал изведнъж, че тя ми говореше с интимност, каквато никога по-рано не бе си позволявала. Дори на „ти“ ми говореше! Както в оня прелестен мой сън, както когато, шестгодишна, ми пошушна в ухото с детските си устнички: „Зенко, тебе най-обичам!“
Едва се вдигнах, олюлявайки се на кокалестите си крака. Права беше майка ми — много бях отслабнал в обратния път и трябваше да позасиля тренировките. Помъчих се да прикрия своето зарадвано смущение:
— Тия деца никак не ме окуражават. Получих правото на дете, а…
— Модел ли си търсиш? — запита ме момичето със скърцаща ирония.
— Не. Майка за детето!
Не знам как го изтърсих, но Хелиана се сгърчи като от силен удар. Нямах вече път за връщане, не ми оставаше друго, освен да потърся извинението и обяснението в погледа й, който тя продължаваше да крие. Приближих се. Сложих ръце на раменете й. Не ръце, а огромни животински лапи в сравнение с нейните хрущялно крехки раменца. Ръцете си гледах и се срамувах от тях в този миг, а в мен зъзнеше усещането- мисъл: как ще ме харесва, като съм такъв изроден дангалак, като съм недодялан и грозен и два пъти по- висок от нея! Раменете й също зъзнеха. Това не веднага усетих. А щом го усетих, забравих мислите си и полека, но неотстъпно преодолявайки съпротивата им, заобръщах тези зъзнещи раменца.
— Остави ме — помоли тя. — Ти просто искаш да си отмъщаваш на Майола.
(Проклети жени — един и същи мозък ли имат всичките! Майола, и тя: Убедена съм, че нямаш намерение да ми отмъщаваш — разбира се, с тон, който говори, че тъкмо в обратното е убедена.)
Навярно има някакво сходство в насладата да биеш и да милваш, когато страстта ти се разяри. Не помня как съм сграбчил това крехко и нежно момиче, но помня, че ласките ми приличаха на побой, в който всеки удар предизвиква в теб такова опиянение, че следващият става още по-яростен. Не помня и след колко време съм чул разплаканата й молба:
— Моля те, моля те, чуваш ли! Ти си луд! Пред децата!
Сигурно съм го чул, чак когато с всичко съм усетил, че тя се е предала, че няма повече съпротива в нея и че волно или неволно веднъж е отговорила на целувките ми. Отдръпнах я малко от себе си, за да си поема дъх, и се засмях:
— Нищо! Нека видят какво е, когато един мъж обича силно. И когато жената не му вярва.
Очите на децата си бяха същите равнодушни и студени кристали.
— Впрочем ние никак не ги интересуваме — добавих аз, а инжектираният в мен лекар тревожно отбеляза: но това вече на чиста олигофрения прилича! Та те не са толкова малки, че да не усетят какво се разиграва пред тях, инстинктът още към тригодишна възраст наостря уши и ококорва очи за подобни неща.
